Олсон поздрави възрастен мъж, който мина покрай тях в раздрънкано рено. На мястото до шофьора стоеше коза.

— Тук хората работят и мислят за бъдещето. За онези, които идват след тях. Следващото поколение прави същото. Ако някое поколение престане да мисли за следващото и поиска да промени всичко сега, тази земя ще бъде разрушена.

Влязоха в бар „Табак“. Телевизорът над тезгяха предаваше конни надбягвания. Олсон поръча три малки чаши червено вино.

— Облози, гора и малко вино. Какво повече може да иска един мъж? — попита блажено той.

— И така, ние имаме въпрос… — подхвана Макс.

— Спокойно, момче, не бързай — спря го Олсон. — Миришеш на възглавничка със сухи цветя и с тези наушници приличаш на диджей, но аз те познавам. Знам, че си написал нещо. Няколко опасни истини. Не е лошо за начало.

Вдигна чаша и се чукна с Жордан.

Младежът пламна от гордост. Пердю усети как го прониза ревност.

— А вие? Вие сте книжният аптекар, нали? — обърна се към него Олсон. — Срещу какви болести препоръчвате моите книги?

— С тях лекувам синдрома „съпруг в пенсия“ — отговори Пердю доста по-остро, отколкото бе възнамерявал.

Олсон зяпна изненадано.

— Аха. И как по-точно?

— Често се случва след пенсионирането си мъжът само да се мотае и да се пречка на съпругата си, а тя да е готова да го убие. Давам ѝ да прочете книгите ви и тя пожелава да убие вас. Това се нарича отвеждане на агресията.

Макс зяпна слисано. Олсон погледна втренчено Пердю и избухна в луд смях.

— Мили Боже, спомням си! Като пенсионер татко постоянно се мотаеше в краката на мама и непрекъснато я критикуваше. „Защо не вариш картофите необелени?“ „Здрасти, миличка, прочистих хладилника.“ Ужасяващо. Баща ми беше работохолик и си нямаше любими занимания, горкичкият. Много скоро заяви на мама, че ще умре от скука и че е изгубил достойнството си. Мама обаче не му позволи. Постоянно го пращаше тук и там. Да изведе внуците в парка, да ходи на занаятчийски курсове, да работи в градината. Иначе сигурно щеше да се озове в затвора за убийство.

Олсон изглеждаше много доволен.

— Ние, мъжете, ставаме дяволски досадни, когато сме добри единствено в работата си, в нищо друго.

Изпи виното си на три дълги глътки.

— Хайде, пийте по-бързо — подкани гостите си и сложи на масата шест евро. — Време е.

Понеже се надяваха Олсон да ги изслуша и да получат отговор на въпроса си, двамата пиха на екс и го последваха.

След малко спряха пред старата училищна сграда. В двора бяха паркирани десетки коли със знаци от цялата област Лоара, дори от Орлеан и Шартър.

Олсон закрачи целеустремено към спортната зала на училището.

Влязоха и изведнъж се озоваха насред Буенос Айрес.

Вляво покрай стената се бяха наредили мъжете. Вдясно на столове седяха жените. В средата беше танцовата площадка. В края на залата, където висяха халките и пръстените за катерене, оркестър свиреше танго. В другия край, до вратата, бе издигнат бар, където закръглен дребосък с мускулести ръце и великолепен черен мустак наливаше питиета.

П. Д. Олсон се извърна и извика през рамо:

— Танцувайте! И двамата! След това ще отговоря на всеки въпрос, който ми зададете.

Само след секунди той вече крачеше към средата на залата, право към млада жена с опъната руса коса и пола на плохи. Изведнъж старият мъж се преобрази. Превърна се в гъвкав тангеро без възраст, който притискаше младата жена към гърдите си и умело я водеше през залата.

Докато Макс зяпаше изумен този неочакван свят, мосю Пердю веднага разбра къде е попаднал. Веднъж бе прочел за подобно събитие в книга на Жак. Тайни милонга[29]в аули, гимнастически зали, затворени хамбари. Място за срещи на танцьори от всички класи и възрасти, от всички националности. Някои изминаваха по сто километра, за да потанцуват няколко часа. Обединяваше ги едно: необходимостта да крият страстта си към тангото от своите ревниви партньори и семейства, които не одобряваха тези порочни, меланхолични, фриволни движения, отвращаваха се от тях, чувстваха се уязвени в морала и достойнството си. Никой не подозираше къде се намират танцуващите танго през тези следобеди. Близките им предполагаха, че спортуват или са на курс, имат делова среща или правят покупки, че са на сауна, на полето или у дома. Вместо това те танцуваха. Правеха го, за да оцелеят.

Една съвсем малка част от танцьорите идваха тук, за да се срещнат тайно с любовника или любовницата си. Защото тангото никога не е само един аспект от живота. То е всичко.


Дневникът на Манон

На път към Боние

11 април 1987 г.

От осем месеца знам, че съм друга жена, не момичето, което миналия август отиде на север и се страхуваше да живее.

Все още съм разтърсена до дън душа от прозрението, че не е нужно любовта да се ограничи върху един човек, за да е истинска.

През май ще се омъжа за Люк, сред хиляди цветя и сладки аромати, които носят ново начало и увереност в бъдещето.

Няма да скъсам с Жан, ще му предоставя възможността той да скъса с мен. Защото аз съм лакома. Аз искам всичко.

Толкова ли се страхувам от преходността на живота, та искам да изживея всичко сега, за всеки случай, ако утре получа удар?

Да се омъжа ли? Да или не? Ако поставя женитбата си под въпрос, това би означавало да поставя под въпрос целия си живот.

Иска ми се да съм светлината в Прованс, когато слънцето залязва. Тогава ще мога да съм навсякъде, във всяко живо същество, това ще е природата ми и никой няма да ме мрази.

Трябва да променя лицето си, преди да пристигна в Авиньон. Надявам се да ме посрещне татко, не Люк, не мама.

Всеки път, когато прекарвам по-дълго време в Париж, лицето ми добива изражение като на съществата от големия град, които крачат целеустремено по улиците и не забелязват, че не са сами. Лица, които казват: „Аз? Не искам нищо. Нищо не ми е нужно. Нищо не може да ме впечатли, шокира, изненада или дори зарадва. Радостта е за простаците от предградията и вонящите обори. Нека те се радват, щом толкова искат. Ние си имаме по-важна работа“.

Проблемът обаче не е в моето равнодушно лице. Мама казва, че имам девет лица. Тя познава мимиката ми, откакто съм излязла на бял свят като сбръчкано червейче. Твърди, че Париж ми е изрязал ново лице между темето и брадичката. Видяла го при предишното ми завръщане — тогава мислех за Жан, за устата му, за смеха му и как ми казваше: „Трябва да прочетеш това, ще ти се отрази добре“.

— Ако ми беше съперница, щях да се уплаша от теб — каза мама и се стресна от думите, които така неочаквано бе изрекла.

Обикновено изричаме истините кратко и ясно. Като момиче научих, че най-добрите връзки са „бистри като вода“. Втълпиха ми, че изречеш ли нещо трудно или страшно, то губи смъртоносната си заплаха.

Според мен това не важи за всичко.

Според мама моето „девето лице“ е зловещо. Знам какво има предвид. Видях го в огледалото на Жан, докато той ми подсушаваше гърба със затоплена хавлия. Всеки път, когато се погледнем, той взема част от мен и я стопля, за да не загина като замръзващо лимоново дърво. Жан би бил чудесен баща. Баща квачка. Деветото ми лице изразява похот, маскирана под самообладание, и това го прави още по-зловещо.

Мама все още се страхува за мен и понякога ме заразява със страха си. Тогава започвам да мисля: „Е, добре, ако наистина ми се случи нещо, ще живея възможно най-интензивно и не искам да чувам оплаквания“.

Тя пита малко, аз разказвам много — описвам в най-дребни детайли какво съм преживяла в столицата и крия Жан зад завеса от стъклени перли. Всяка перла е звънящ, пъстър, прозрачен детайл. Детайли, детайли… бистри като вода.

— Париж те отдалечи от нас, но те приближи към самата теб, нали? — пита мама.

Когато казва „Париж“, аз съм наясно, че има предвид мъжко име, но не съм готова да го изрека. И мама го знае.

Никога няма да съм готова да кажа името на Жан. Чувствам се чужда на себе си. Сякаш Жан обели дебела кора, под която се подаде едно по-дълбоко, по-истинско Аз. То ми се усмихва подигравателно и се изправя насреща ми.

— Е? — пита ме. — Наистина ли си мислеше, че си жена без качества?

(Жан казва, че да цитираш Музил[30], не е знак за ум, а за тренинг на паметта.)

Какво всъщност се случва с нас?

Проклетата свобода! Тя изисква да мълча като мъртво стъбло, да не казвам какво се случва с мен в действителност, докато Люк и семейството си мислят, че денем съм на семинар в Сорбоната, а вечер работя усърдно. Тя изисква да се владея, да се разрушавам, да се крия и клеветя, докато съм в Боние. Да не смея да се изповядам на никого. Да не се правя на интересна с тайния си живот. Чувствам се като оставена на произвола на Ванту, на мистрала, на слънцето и дъжда, на простора. Виждам надалеч и дишам свободно, както никога досега, но съм изгубила всякаква защита. Свободата е загуба на сигурността, казва Жан.

Нима той наистина знае какво губя?

Нима аз наистина знам от какво се отказва той, като избира мен? Той казва, че не иска друга жена редом с мен. Достатъчно било аз да живея два живота, не било нужно и той да прави същото. Всеки път, когато той ме пуска да си отида, съм готова да плача от благодарност. Никога обвинения, никога опасни въпроси. Дава ми чувството, че съм дар от небето, а не лош човек с твърде много желания към живота.

На когото и да се доверя, той или тя ще се види принуден да лъже с мен, да крие от другите, да мълчи. По-добре аз да страдам, не другите — такива са законите за падналите.

Нито веднъж не споменах името на Жан. Страх ме е, че като чуят как го произнасям, мама, татко и Люк веднага ще разберат какво изпитвам към него. Сигурно всеки от тях, по свой начин, ще прояви разбиране. Мама — защото познава женския копнеж. Той е във всяка от нас, дори в малките момичета, които едва надничат над масата в кухнята и разговарят с търпеливи плюшени животинчета и мъдри коне. Татко — защото знае, че в човека живее желанието на животното. Той ще разбере и ще разпознае биологично закотвения нагон на разгонването. (Него ще моля за помощ, ако много закъсам. Или някой мама-татко, както е написал Санари. Жан ми го прочете.)