Люк би проявил разбиране, защото ме познава. Защото е взел решение. Той е верен на решенията си: каквото е казано, остава, дори да причинява силна болка или да се окаже грешно по-късно.

Но какво ще стане, ако след 30 години признае колко съм го наранила с решението си да не мълча? Познавам бъдещия си съпруг — той ще прекара горчиви часове и нощи. Ще ме гледа и ще вижда зад мен другия мъж. Ще спи с мен и ще се пита: „Дали сега мисли за него? По-добре ли е било с него?“. При всеки празник по селата, при всяко шествие на пожарната на 14 юли, виждайки ме да говоря с мъж, ще се пита: „Той ли е следващият? Кога ще ѝ омръзна окончателно?“. Всичко това ще изстрада сам и няма да ме обвини с нито една дума. Веднъж ми каза: „Имаме само този живот. Искам да преживея моя с теб, но няма да ти преча да живееш своя“. Трябва да мълча и пред Люк. Ще мълча и пред себе си. Искам Жан само за себе си. Мразя се, задето искам всичко. Всичко е повече, отколкото мога да понеса…

О, проклета свобода, все още си по-голяма от мен! Свободата изисква да се поставям под въпрос, да се срамувам и същевременно да се гордея, че живея живота си с всичко, което желая.

Сигурно ще ми е безкрайно приятно да си спомням за преживяното, но това ще стане, като остарея и вече не мога да се навеждам.

Нощите, когато търсехме звездите и лежахме в онази изоставена ферма. Седмиците, когато живяхме като диваци в Камарг. Чудните вечери, когато Жан ме посвети в живота на книгите. Лежахме на дивана тихи, голи, с книга в ръка. Жан използваше дупето ми като пулт за четене. Нямах представа, че в книгите съществуват толкова мисли, прозрения, чудеса. Управниците по света би трябвало да се чувстват задължени да въведат читателски, не шофьорски книжки. Едва когато е прочел пет, не, десет хиляди книги, човек започва да разбира човечеството и поведението на хората. Често се чувствах по-добра, не толкова… зла, фалшива и невярна, докато Жан ми четеше страници, в които добри хора вършат недобри неща от любов или защото са изпаднали в беда.

— Нима си мислиш, че си единствената, Манон? — питаше той… Да, точно така. Винаги съм се чувствала единствената, която не успява да бъде скромна. Често, когато спираме да се любим или още не сме започнали, Жан ми разказва за книга, която е прочел, иска да прочете или желае аз да я прочета. Нарича книгите свобода. Нарича ги още и родина. Те съхраняват всички онези добри думи, които използваме твърде рядко. Мекота. Доброта. Противоречие. Снизходителност.

Той знае толкова много. Той е мъж, който обича безкористно. Живее, когато обича. Когато е обичан, става несигурен. Затова ли се чувства несръчен? Няма представа къде какво крие тялото му. Тъга, страх, смях — къде се намират? Забивам юмрук в корема му: „Тук е сценичната треска!“. Духам под пъпа му: „Това е мъжествеността!“. Слагам пръсти върху шията му: „Тук са сълзите…“.

Тялото му замръзва. Парализира се.

Една вечер отиваме на танци. Аржентинско танго. Катастрофа! Жан се поклаща смутено наляво и надясно, обърква стъпките, научени още в училище, обгръща ме само с ръце. Той ли е това? Да, тук е, до мен, но не владее обвивката си.

Не, не, невъзможно е да е той, той не е такъв! Той е различен от мъжете на Севера, от Пикардия, Нормандия или Лотарингия, които страдат от невероятно душевно безплодие. Много жени в Париж обаче намират това за еротично: за тях е сексуално предизвикателство да накараш мъжа да прояви някакво чувство! Наложи се да прекъснем. Отидохме си вкъщи, пихме. Не посмяхме да си кажем истината. Докато си играехме на котка и котарак, Жан беше особено мил и нежен. Аз обаче се чувствах отчаяна — какво ще правим, щом не мога да танцувам с него?

Аз цялата съм тяло. Когато изпитвам желание, срамните ми устни се наливат със сок; когато съм унизена, гърдите ми се запотяват; а когато искам да опазя някого или нещо, да го браня, пръстите ми затреперват от страх пред собствения ми кураж. Ако ме е страх от конкретни неща — например от възела, който откриха в подмишницата ми и искат да ми направят биопсия, тогава се чувствам сконфузена и същевременно спокойна. Когато съм сконфузена, си търся занимание, а когато съм спокойна, нито мога да чета книги, нито да слушам истинска музика. Искам само да седя и да наблюдавам есенната светлина, която позлатява листата на дърветата. Искам да чистя камината, докато се изтощя. А щом се наситя на конфузните мисли, да легна и да заспя. Да, когато ме е страх, искам да спя. Така спасявам душата си от паниката.

А той? Жан приема тялото си като закачалка в гардероб — там висят ризите и панталоните му. Скочих. Той се втурна след мен. Обърнах се и му зашлевих плесница. Удрях го с все сила и дланите ми горяха в огън.

— Ей, защо? — попита уплашено той.

Ударих го още веднъж и усетих пламтящи въглени в пръстите си.

— Престани да мислиш! Чувствай! — изкрещях. Пуснах плоча с танго. Акордеонът отмерваше такта като удари с камшик. Чувах тактуване с тънка тояжка, пращене на клони в огъня. Пиацола[31]и цигулките, изстискани до екстаз.

— Не, аз…

— Да, ти! Танцувай с мен. Танцувай, за да ми покажеш как се чувстваш! Какво изпитваш в момента?

— Изпитвам гняв. Ти ме удари, Манон!

— Тогава танцувай с гняв! Избери си инструмент, който отразява чувствата ти, и го следвай! Прегърни ме и ми покажи колко си гневен!

Едва бях изрекла тези думи и той ме сграбчи. Притисна ме към стената, вдигна ръцете ми. Здрава, много здрава хватка. Цигулките пищяха. Танцувахме голи. Цигулката изразяваше чувствата му. Гневът му се превърна в желание, после в нежност. Аз го хапех, драсках го, отбранявах се. Отказах да го следвам, да се подчиня на ритъма му — и тогава любовникът ми стана тангеро. Върна се обратно в тялото си. Танцувахме в самозабрава, сърцата ни се допираха и той ми позволи да усетя какво изпитва към мен. Сенките ни танцуваха по стената, боядисана във виолетово — цветът на лавандулата. Танцувахме в рамката на прозореца, слети в едно същество, а котаракът Кастор ни наблюдаваше сериозно от гардероба.

От тази вечер нататък винаги танцувахме танго. Отначало голи, защото така беше по-лесно да се полюляваме, да се държим един за друг, да се притискаме един към друг. Танцувахме всеки с ръка върху собственото си сърце. А после, несъзнателно, сменяхме ръцете си — всеки слагаше своята ръка върху сърцето на другия. Тангото е дрогата на истината. То разкрива твоите проблеми, твоите комплекси. Разкрива обаче и силните ти страни, които криеш от другите, за да не ги засегнеш. То показва какво са двама души един за друг, умеят ли да се вслушват един в друг. Който чува само себе си, сигурно мрази тангото.

Жан започна да чувства и престана да търси убежище в абстрактни идеи за танца. Усещаше ме цялата. Косъмчетата по тялото ми. Гърдите ми. Никога не съм се чувствала повече жена, отколкото през онези часове, когато двамата с Жан танцувахме, а после се любехме на дивана, на пода, на стола, навсякъде. Той ми казваше: „Ти си изворът, от който съм се родил. Когато си тук, бликва вода, когато те няма, пресъхвам“. Обиколихме всички парижки барове, където се танцува танго. Жан се научи да ми предава енергията на тялото си, да ми показва какво танго иска от мен. Започнахме да учим испански. Научихме няколко стихотворения и думичките, които тангерото шепне на своята тангера, за да я направи по-податлива. С тези думички започвахме нашите прекрасни, сладки, страстни игри. Дори в спалнята си говорехме на вие. С учтиви слова искахме от другия доста неучтиви неща.

О, Люк! С него е различно… не така отчаяно. Не толкова естествено. С Жан никога не лъжа — от самото начало. Пред Люк премълчавам желанията си за повече твърдост или нежност, повече смелост или игра. Срамувам се, защото искам повече, отколкото той може да даде. А кой знае, може би той ще го направи, стига само да го попитам? Но как?

— Когато танцуваш с друга жена, не предавай тангото, като се сдържаш — каза ни Житано, един от учителите в баровете.

Каза също, че Жан ме обича. И аз него.

Виждал го във всяка стъпка, която правим. Двамата сме били едно същество. Дали е близо до истината? Трябва да бъда с Жан, защото той е мъжката част от мен. Поглеждаме се и виждаме едно и също.

Люк е мъжът, с когото гледам в една посока. Двамата вървим редом.

Ние обаче, за разлика от учителя по танго, не говорим за любов. Само свободните и чистите хора имат право да казват „обичам те“. Например Ромео и Жулиета. Ние нямаме право.

Остава ни съвсем малко време. Трябва да свършим всичко едновременно, иначе няма да се справим. Да се любим, да говорим за книги, да се храним и да мълчим заедно, да се караме и помиряваме, да танцуваме и Жан да ми чете на глас, да пеем и да търсим нашата звезда — всичко едновременно, бързо. Копнея за следващото лято, когато Жан ще дойде в Прованс и ще търсим звезди. Виждам папския дворец[32]да блести златен под слънцето. Ето я отново тази светлина, най-после. Пак ще видя хора, които не се правят, че наоколо няма други като тях. Които не те забелязват нито в асансьора, нито на улицата или в автобуса. Най-сетне отново ще ям кайсии направо от дървото.

О, Авиньон! Някога се питах защо този град със злия, винаги студен и сенчест дворец е пълен с тайни коридори и падащи порти. Сега знам: това безпокойство на желанието е съществувало още в зората на човечеството. Беседки, сепарета, ложи, лабиринти — всички са служили на тази прастара игра.

Всички знаят как се играе тя, но всеки се прави, че не я играе. Или поне, че е далечна, безопасна, недействителна. Глупости.

Изпитвам бездънен срам и бузите ми пламтят. Усещам липсата на Жан и коленете ми омекват. А лъжата се е настанила между плешките ми и ги разранява. Скъпи мама-татко, направи така, че да не се налага да взема решение сега. Моля те!