Кунео се настани във втората каюта и обяви кухнята за своя територия. Ниският, набит мъж с оплешивяващ череп извади от куфара и кошницата цяла батарея подправки, масла и напитки, които сам бе забъркал. Смеси за сосове и салати, или просто „за да ги помиришеш и да си щастлив“.

Като видя скептичната физиономия на Пердю, попита:

— Греша ли в нещо?

— Не, синьор Кунео, просто…

Работата е там, че не съм свикнал с такива миризми. Твърде хубави са за мен. Непоносимо хубави. Не ме правят щастлив.

— Някога познавах една жена — започна Кунео, докато разтребваше и грижливо проверяваше ножовете си, — която плачеше от миризмата на рози. А друга намираше за много еротично да ѝ пека сладкишчета. Миризмите правят странни неща с душата.

Сладкишно щастие, помисли си Пердю. Ще го сложи на буквата „С“ или на „М“ — миризмите и техният език. Дали някой ден ще започне да пише своята „Енциклопедия на чувствата“?

Защо не още утре? Или дори сега?

Нуждаеше само от хартия и молив. Ще ниже буква след буква и един ден ще е осъществил мечтата си. Може би…

Сега. Съществува само сега. Започвай, страхливецо. Нали се научи да дишаш под водата?

— На мен ми действа лавандулата — призна колебливо той.

— Плачете ли, или става другото?

— И двете. Така мирише най-големият ми провал. И най-голямото ми щастие.

Кунео изсипа от едно найлоново пликче камъчета и ги подреди върху етажерката.

— Това пък е моят провал и моето щастие — обясни, без да го питат. — Времето. То заглажда ръбовете на онова, което ни боли. И понеже често го забравям, си нося тези камъчета. От всяка река, по която съм плавал.

Канал Дьо Лоан премина в канал Дьо Бриар — един от най-забележителните участъци на Бурбонския маршрут, с фуниевиден воден мост, който извеждаше канала през суровата, неплавателна по тези места Лоара. Хвърлиха котва в пристанището за спортни лодки на Бриар, украсено с толкова много цветя, че по бреговете седяха дузини художници, решени да уловят магията на мига.

Озоваха се сякаш във втори, малко по-малък Сен Тропе. Видяха десетки скъпи яхти и собствениците им, които се разхождаха по крайбрежните алеи. „Литературната аптека“ беше по-голяма от другите плавателни съдове и много капитани любители се качиха на борда, за да я разгледат, да се поинтересуват от преустройството ѝ и да се запознаят с екипажа. Пердю съзнаваше, че изглеждат доста… необичайно. Не просто новаци, а нещо много по-лошо.

Аматьори.

Кунео безгрижно задаваше на всеки посетител един и същи въпрос: дали по време на плаването си е виждал товарната лодка „Лунна нощ“. Швейцарска двойка, която вече 30 години обикаляше Европа на луксозна холандска яхта, си припомни такава среща. Преди десет или дванайсет години. Кунео въздъхна и отиде да приготви вечерята, но намери абсолютно празен килер, а в хладилника котешка храна и бял боб.

— Нямаме нито пари, нито запаси, синьор Кунео — обясни смутено Пердю и разказа за неочакваното им потегляне от Париж и за потъналите кредитни карти.

— Хората по реката обикновено са много отзивчиви. А аз имам известни спестявания — успокои го неаполитанецът. — Ако желаете, ще ви дам част от тях. Един вид билет за пътуването.

— Много почтено от ваша страна, но няма да приема — отсече Пердю. — Ще намерим начин да спечелим малко пари.

— Онази жена ви очаква, нали? — попита невинно Макс Жордан. — Значи не бива да губим време.

— Не ме очаква — възрази спокойно Пердю. — Разполагаме с всичкото време на света.

Точно така. Имаме предостатъчно време. О, Манон… помниш ли онзи бар в приземието, Луис Армстронг и ние двамата?

— Искате да я изненадате? Колко романтично! Но и малко рисковано, не мислите ли?

— Който не рискува, не живее — включи се Кунео. — Хайде все пак да поговорим за парите.

Пердю му хвърли благодарствен поглед. Двамата се наведоха над картата и неполитанецът отбеляза няколко села с кръстчета.

— Тук, в Апремон сюр Алие, след Невер, имам познати. Ксавер обновява надгробни паметници и непрекъснато търси помощници. А тук, във Фльори, съм работил известно време като частен готвач… В Дигоен помагах на един художник, а в Сен Сатюр се запознах с една жена… но тя сигурно е обидена, че не поисках да… — Италианецът се изчерви. — Смятам, че някои от тези хора ще ни помогнат с храна и гориво. Или ще ни кажат къде има работа.

— А познавате ли някого от Кюизери?

— Имате предвид града на книгите на река Сей? Никога не съм бил там. Надявам се обаче да намеря каквото търся.

— Жената.

— Да, жената. — Кунео въздъхна дълбоко. — Рядко се срещат жени като нея, повярвайте ми. Сигурно на всеки няколко века. Тя е всичко, за което мечтае мъжът. Красива, умна, мъдра, снизходителна, страстна… Тя е всичко.

Учудващо, помисли си Пердю. Не би могъл да говори така за Манон. Да говори за нея, би означавало да я сподели. Да се изповяда. А той все още не беше готов нито за едното, нито за другото.

— Големият въпрос е как да спечелим пари по най-бързия начин — намеси се Макс. — Трябва да знаете, че не съм годен за жиголо.

Кунео се огледа.

— Ами книгите? — попита бавно. — Всичките ли смятате да задържите?

Точно така. Това беше най-доброто хрумване.

В Бриар Кунео накупи от селяните плодове, зеленчуци и месо и плати със своите пари. След сладки приказки един рибар му подари целия си улов за деня. Жан отвори книжния кораб и Макс слезе на сушата, за да се прояви като подвижна реклама. Обиколи пристанището и селото, като от време на време спираше и обявяваше:

— Елате да видите нашите книги! Всички нови издания за сезона! Фриволни, умни, евтини! Книги, прекрасни книги!

Видеше ли маса, на която седяха само дами, обявяваше със сладък гласец:

— Четенето ни прави красиви, четенето ни прави богати, четенето ни прави стройни!

А щом видя ресторант „Льо Пти Сен Тропе“, издекламира:

— Страдате ли от любовна мъка? Ние имаме книга, която ще ви помогне. Скарали сте се с лоцмана? Имаме книга и за вас. Хванали сте риба и не знаете как да я изкормите? Нашите книги знаят всичко!

Доста хора познаха младия писател, защото бяха видели снимките му в списанията. Някои неловко му обръщаха гръб. Десетина души отидоха на консултация в „Литературната аптека“.

Ето как Макс, Жан и Салваторе Кунео спечелиха няколко евро. Едър, мрачен монах от Рони им подари няколко буркана мед и букетчета билки срещу две от гностичните книги на Пердю.

— Какво ли е решил да прави с тях?

— Ще ги зарови — пошегува се Кунео.

Неаполитанецът отиде да попита надзорника на пристанището за товарната лодка „Лунна светлина“ и получи като подарък десетина млади растения. Пердю пожертва няколко етажерки и на кърмата се появи градинка с билки и подправки. Въодушевени, Кафка и Линдгрен се нахвърлиха върху ментата. Само след минути започнаха да се гонят из кораба, навирили опашки, с щръкнала козина и пламнали очи.

В уречения час Кунео поднесе вечерята, пременен с престилка на цветчета и кухненски ръкавици в същия десен.

— Уважаеми господа, представям ви вариант на унизения от туристите рататуй.Bohemienne de Legumes —обяви тържествено той и постави яденето върху импровизираната маса на палубата.

В тенджерата имаше червени зеленчуци, нарязани на мънички парчета, запържени и поръсени с много мащерка. Салваторе ги притисна във формички, обърна ги върху чиниите и поръси порциите с най-хубавия си зехтин. След това сервира агнешки котлети, прекарани три пъти над открит огън, и снежнобял чеснов крем, който се топеше върху езика.

Пердю бе хапнал съвсем малко, когато се случи нещо интересно. В главата му експлодираха картини.

— Невероятно, Салваторе! Готвиш точно както е писал Марсел Паньол!

— О, Паньол ли? Хубав човек. Знаел е, че човек вижда добре единствено с езика си. И с носа, и със стомаха — въздъхна доволно Кунео. А после, между две хапки, каза: — Знаете ли, капитано Пердито, аз вярвам твърдо, че трябва да ядем от душата на една страна, за да я разберем. За да почувстваме хората. Душата е онова, което расте там. Което хората всеки ден виждат, миришат, докосват. Което минава през тях и излиза навън.

— Както италианците правят спагети, нали? — попита Макс, без да престава да дъвче.

— Внимавай какво говориш, Масимо! Пастата прави жените прекрасни. — Кунео въодушевено обрисува формите на пищно женско тяло.

Ядяха и се смееха. Вдясно залязваше слънцето, вляво се издигаше пълната луна. Пристанището ухаеше на цветя. Котките обиколиха навсякъде и се върнаха да правят компания на мъжете, величествено полегнали върху преобърнат сандък за книги.

Жан Пердю се чувстваше абсолютно спокоен.

Наистина ли храната лекува?

С всяка хапка, която преглъщаше, напоена с билките и маслата на Прованс, поемаше в себе си земята, която го очакваше. Ядеше земята, която го заобикаляше. Вече можеше да вкуси дивите брегове на Лоара, горите и виното.

Тази нощ спа дълбоко. Кафка и Линдгрен охраняваха съня му. Котаракът лежеше до вратата, Линдгрен се бе сгушила до рамото му. Жан усещаше лапичките ѝ да се плъзгат по бузата му, за да се уверят, че той няма да си отиде.

На следващата сутрин решиха да останат още малко на пристанището в Бриар. То беше любимо място за срещи и средище на най-различни плавателни съдове. Сезонът на лодките къщи бе започнал — почти всеки час пристигаха нови съдове, а с тях и потенциални купувачи на книги.

Макс предложи да раздели оскъдните остатъци от дрехите си с Жан, който бе тръгнал на път само с риза, сив панталон, яке и пуловер. Освен това дрехите не бяха на първо място в списъка им с необходими вещи.

За първи път от сто години Пердю облече джинси и избеляла от пране тениска. Огледа се в огледалото и се почувства чужд на себе си. Тридневната брада, лекият загар, придобит от стоенето на мостика, небрежното облекло… Вече не изглеждаше по-стар, отколкото беше. Не изглеждаше почтен буржоа. Но не изглеждаше и много по-млад.