Макс си остави тънки мустачки и среса косата си назад, за да я върже на черна пиратска опашка. Всяка сутрин, бос и само по къси панталонки, тренираше кунгфу и тай чи на кърмата. Обед и вечер четеше на Кунео, докато неаполитанецът приготвяше яденето. Кунео предпочиташе да слуша истории от книги, написани от жени.

— Жените разказват повече за света. Мъжете говорят само за себе си.

„Литературната аптека“ оставаше отворена до късна нощ. Дните се затопляха.

Децата от съседните села и от плавателните съдове, хвърлили котва в пристанището, прекарваха часове в трюма на „Лулу“, за да четат приключенията на Хари Потър, Кале Бломквист[34], Великолепната петорка[35], Котките воини[36]или Дневника на Грег[37]. По-точно да слушат как някой друг им чете. Пердю често се усмихваше с бащинска гордост, като виждаше Макс да седи на пода с подвити крака и книга на колене, обкръжен от поне двайсетина деца. Младият писател четеше все по-добре и нерядко превръщаше историите в театрални представления. Пердю очакваше малките деца, които слушаха с широко отворени очи и блажена съсредоточеност, един ден да станат хора, които да се нуждаят от четенето, от магията на книгите, както от въздух за дишане.

Купувачите, ненавършили 14 години, имаха право да купуват книги на килограм: два килограма за десет евро.

— Сигурно търпим огромни загуби… — въздишаше Макс.

Пердю вдигаше рамене.

— Пресметнато в пари, да. Но както вече знаете, четенето прави човека нахален, а утрешният свят със сигурност ще има нужда от хора, които не се подчиняват на правилата. Прав ли съм?

Тийнейджърите обикновено се скриваха в ъгълчето с еротична литература. Отначало се чуваше кискане, после наставаше пълна тишина. Пердю се приближаваше шумно, тропаше по пода и им оставяше време да се отделят един от друг и да скрият зачервените си лица зад някоя безобидна книга.

Макс свиреше на пиано и привличаше нови клиенти на борда.

Пердю доби навика всеки ден да праща картичка на Катрин и да записва в тетрадка новите си хрумвания, от които възнамеряваше да създаде наръчник за начинаещи литературни фармацевти и енциклопедия на малки до среднотежки чувства.

Всяка вечер сядаше на кърмата и се взираше в небето. Млечният път се виждаше съвсем ясно, от време на време падаха звезди. Жабите изпълняваха акапелни концерти, щурците свиреха с все сила, мачтите проскърцваха тихо, въжетата издаваха жални, проточени звуци. Тук и там прозвънваха корабни камбанки.

Чувствата му бяха напълно нови и той изпитваше силно желание да ги сподели с Катрин. Защото с нея бе започнало всичко. Всичко онова, което още не знаеше в какъв мъж ще го превърне.

Катрин, днес Макс проумя, че романът е като градина, която се нуждае от време, за да израсне. Само така читателят ще влезе в нея и наистина ще си почине. Като гледам Макс, изпитвам бащински чувства. Поздрави. Пердито

Катрин, тази сутрин се събудих и след три секунди проумях, че ти си скулпторка на душата. Ти си жена, която укротява страха. Под твое влияние камъкът си връща човешкия образ. Джон Лост

Катрин, реките са различни от морето. Морето иска, реките дават. Тук черпим задоволство, спокойствие, меланхолия и гладък като огледало вечерен покой, сивосин завършек на деня. Нося със себе си морското конче, което ти ми направи от хляб и му сложи очички от пипер. То се нуждае спешно от спътник. Така смята Жано П.

Катрин, хората по реката пристигат едва когато са на път. Обичат книги за далечни острови. Ако знаеха къде ще хвърлят котва утре, речните хора щяха да се разболеят. Разбирам ги. Ж. П. от П., сега от никъде.

С помощта на реките Пердю откри още нещо: дишащи звезди. Един ден звездите сияеха ярко. На следващия ден бяха бледи. На третия ден ставаха отново светли. И причината за това не беше в изпаренията или в очилата му за четене, а във факта, че сега имаше време да вдигне поглед от собствените си стъпала.

Постепенно се увери, че звездите дишат — в безкрайно бавен, дълбок ритъм. Дишаха и наблюдаваха света, който се раждаше и умираше. Някои звезди бяха виждали динозаври и неандерталци, бяха следили израстването на пирамидите и откриването на Америка от Колумб. За тях Земята беше просто един малък свят в безбрежната морска вселена, а обитателите на тази малка планета сигурно им изглеждаха съвсем дребнички.

25.


В края на първата седмица един градски чиновник от Бриар ги уведоми под секрет, че или трябва да се регистрират като сезонни работници, или е по-добре да продължат пътя си. Самият той беше страстен почитател на американски трилъри.

— За в бъдеще внимавайте къде спирате. Френската бюрокрация по природа не търпи дупки.

Снабдени със запаси, ток, вода, имената и телефонните номера на мили хора, живеещи по реките, тримата се насочиха към един страничен канал на Лоара. Минаваха покрай дворци и ухаещи на свежо борови гори. Особено много им харесаха лозята, където се отглеждаха „Сансер Совиньон“, „Пули Фюме“ и „Пино Ноар“.

Колкото повече напредваха на юг, толкова по-топло ставаше лятото. Все по-често срещаха кораби, на чиито палуби се печаха жени по бикини.

Крайбрежните поляни, изпъстрени с боровинкови храстчета и диви лози, образуваха магична джунгла, изтъкана от зеленикави светлинки, в които танцуваха прашинки. Между стари, солидни стъбла блещукаха заблатени езерца, червенееха се бъзови плодчета. А изкривените от времето букови дървета направо ги възхитиха.

Кунео вадеше от мърморещите води риба след риба. По пясъчните плитчини кацаха за почивка сиви рибари, морски орли рибари и речни рибарки. Тук и там от храсталаците надничаха бобри, тръгнали на лов за плъхове. Това беше старата, сита Франция и тя се излагаше пред пътуващите по реката спокойна, властна, яркозелена и самотна.

Една нощ спряха край подивяло, отдавна неизползвано пасище. Цареше тишина. Дори водата не шумеше, отникъде не идеше шум от двигатели. Бяха съвсем сами, с изключение на няколко сови, които от време на време си подвикваха над водата.

Вечеряха на свещи, после изнесоха одеяла и възглавници на палубата и легнаха да спят. Трима мъже глава до глава, като звезда с три лъча.

Млечният път висеше точно над главите им като светла маса от звезди и планети.

Тишината беше разтърсваща, а сините дълбини на нощното небе буквално ги всмукваха в себе си.

Макс извади отнякъде тънка цигара марихуана.

— Протестирам най-енергично — прошепна мързеливо Пердю.

— Тъй вярно, капитане. Отбелязах възражението ви. Даде ми я един от холандците, защото нямаше пари за Уелбек[38]— обясни Макс и си запали цигарата.

Кунео подуши шумно.

— Мирише като запалена салвия.

Пое внимателно цигарата и всмукна предпазливо.

— Брр! На вкус е все едно да ближеш елха.

— Димът трябва да отиде в белите дробове. Опитай се да го задържиш там възможно най-дълго — посъветва го Макс. Кунео се подчини.

— Сега пък е като балсамов оцет — изпъшка след малко.

Жан дръпна съвсем леко и остави дима да се поразходи по небцето. Половината от него се боеше да изгуби контрол, докато другата копнееше точно за това.

Все още имаше чувството, че е запушен с тапа от време, навик и вкоравен страх и тази тапа пречи на тъгата да си пробие път навън. В сърцето му се трупаха вкаменени сълзи и не позволяваха на другите чувства да намерят мястото си.

Досега не бе признал на Макс и Кунео, че жената, заради която бе отрязал всички въжета, свързващи го с живота, отдавна е станала на прах.

Не само защото се срамуваше. Да, срамът го съветваше да мълчи, но по-важно беше, че не знаеше какво ще прави в Боние и какво се надява да намери там. Душевен мир? С нищо не го беше заслужил. Въпреки това дръпна още веднъж от цигарата и този път глътна дима.

Изпита чувството, че лежи на дъното на море, съставено от тежък въздух. Цареше тишина, както под водата. Дори совите замлъкнаха.

— Досега не бях виждал толкова много звезди — прошепна Кунео. Езикът явно отказваше да му се подчинява.

— Защото летим по небето. Земята е диск, хвърлен от някой великан във вселената — обясни Макс.

— Ако питаш мен, Земята е бойно поле — изхълца Кунео и двамата избухнаха в луд смях. Смехът им се понесе над водата и уплаши малките зайчета в гъсталака. Сърчицата им затрепериха от страх и те се свиха още по-дълбоко в убежищата си.

Нощната роса намокри клепачите на Жан. Той не се смееше. Въздушното море над главата му не позволяваше на гръдния му кош да поема въздух.

— Каква беше жената, която търсиш, Кунео? — попита Макс, щом се успокоиха.

— Красива. Млада. Силно загоряла от слънцето — започна да обяснява неаполитанецът, но изведнъж спря. — Освен… нали знаеш къде. Там беше бяла като млечен крем. — Въздъхна тежко. — И имаше същия сладък вкус.

От време на време по небето се стрелкаше падаща звезда. Или цял сноп звезди преминаваха за миг през полезрението им и угасваха.

— Глупостите на любовта са най-прекрасните глупости. Но за тях плащаме най-скъпо — пошепна Кунео и се зави до брадичката. — И за малките, и за големите. — Отново въздъхна тежко. — Беше само една нощ. Вивет беше сгодена… Всъщност не знам дали е било точно така, но хората казваха, че е недосегаема за мъжете… особено за мъже като мен.

— Защото си чужденец ли? — попита Макс.

— Не, Масимо, не това беше проблем. Не бях капитан на речен кораб. Това е.

Кунео дръпна още веднъж от цигарата и я предаде нататък.

— Вивет ме връхлетя като треска и тази треска ме владее до днес. Помисля ли за нея, кръвта ми ври и кипи. Лицето ѝ ме гледа от всяка сянка и от всеки слънчев лъч, който танцува по водата. Сънувам я, но с всяка нощ дните, които бихме могли да прекараме заедно, намаляват.

— Не знам защо, но в този момент се чувствам ужасно стар и изсушен — оплака се Макс. — Вие двамата изпитвате силни страсти, а аз — не! Единият вече двайсет години търси любовницата си за една нощ, а другият изоставя целия си досегашен живот, за да… — Макс затисна устата си.