Нина Георге - Парижката книжарница

В настъпилата тишина блесна истина, която Жан отбеляза само с частица от замъгленото си съзнание. Какво премълча момчето? Обаче Макс продължи и Жан забрави въпроса си.

— Аз обаче не знам какво да искам. Никога не съм бил силно влюбен в жена. Всеки път виждах главно онова, което тя не е. Едната беше хубавичка, но се държеше нагло с хората, които печелеха по-малко от баща ѝ. Другата беше мила, но трябваше пет пъти да ѝ повторя един виц, за да го разбере. Третата пък беше невероятно красива, но когато се събличаше, избухваше в плач и аз не можех да разбера защо. Вместо да се любя с нея, я увивах в грамадния си пуловер и прекарвахме цялата нощ прегърнати. От мен да го знаете — жените обичат да се гушкат, но за мъжа това означава изтръпнала ръка и пръскащ се пикочен мехур.

Пердю дръпна още веднъж от цигарата.

— И твоята принцеса вече е родена, Масимо — отговори убедено Кунео.

— И къде се е скрила, според теб? — попита с интерес Макс.

— Кой знае, може би вече я търсиш, само дето още не знаеш, че си на път към нея — намеси се в разговора Жан.

Точно така се бе случило с Манон и него. Идвайки от Марсилия, онази сутрин той се качи във влака, без да подозира, че след половин час ще срещне жената, която ще промени живота му из основи. Тогава беше 24-годишен, горе-долу колкото Макс. Прекара с Манон пет години. Хиляди и хиляди часове тайна любов. Плати за тях с две десетилетия болка, копнеж и самота.

— Така е, но проклет да съм, ако тези часове не си струваха!

— Какво каза, капитано?

— Нищо не съм казал. Мислех. Да не би вече да чувате мислите ми? Ако е така, ще ви гоня по гредата.

Спътниците му отново избухнаха в смях.

Тишината на нощта ставаше все по-недействителна. Действителността заплашваше да се изгуби окончателно.

— А твоята любов, капитано? — попита тихо Кунео. — Как се казва?

Жан се колеба дълго.

— Прощавай, не исках да…

— Манон. Казва се Манон.

— Сигурно е красива.

— Като черешово дръвче през пролетта.

Оказа се много лесно да затвори очи и да отговаря на въпросите на Кунео, зададени с мек глас и толкова дружелюбно.

— Сигурно е била и умна, нали?

— Тя ме познава по-добре, отколкото сам се познавам.: Тя… тя ме научи да чувствам. Научи ме да танцувам. Лесно беше да я обичам.

— Беше? — попита някой — толкова тихо, че Пердю не бе сигурен дали е бил Макс, Салваторе, или просто вътрешният му редактор.

— Тя е моето убежище. Моят смях. Тя е…

Пердю млъкна. Тя е мъртва. Не бе в състояние да произнесе думата. Изпитваше див ужас от болката, която чакаше зад нея.

— Какво ще ѝ кажеш, когато застанеш пред нея?

Жан се бореше със себе си. Накрая избра единствената истина, която се криеше в мълчанието за смъртта на Манон.

— Прощавай.

Кунео престана да пита.

— Наистина ви завиждам — зашепна Макс. — Вие живеете своята любов. Своят копнеж. Все едно колко са безумни. А пък аз се чувствам изхабен. Дишам, сърцето ми бие, кръвта пулсира, но не съм в състояние да седна пред белия лист и да започна да пиша. Светът загива, а аз хленча като разглезен хлапак. Животът е несправедлив.

— Само смъртта е за всички ни — отвърна сухо Пердю.

— Тя е истинската демокрация — подкрепи го Кунео.

— Ако питате мен, смъртта се надценява политически — възрази Макс и предаде остатъка от цигарата на Пердю.

— Истина ли е, че мъжете избират голямата си любов по това дали прилича на майка им?

— Хм… — промърмори Пердю и си спомни Лирабел Берние.

— О, да, разбира се! По тази логика аз би трябвало да си избера жена, която постоянно ме нарича „досадник“ и ме шамаросва, когато чета или използвам думи, неразбираеми за нея.

Кунео се изсмя горчиво.

— А пък аз би трябвало да съм си избрал момиче, което едва след петдесет години ще събере смелост да каже „не“ и ще хапне нещо, което харесва, а не само онова, което е евтино — призна Макс.

Кунео угаси цигарата.

— Я кажи, Салваторе — подхвана отново Макс, когато бяха почти заспали, — ще ми позволиш ли да запиша историята ти?

— Само да посмееш! — извика неаполитанецът. — Потърси си друга история, скъпи Масимо. Твоя собствена. Ако вземеш моята, ще си остана без нищо.

Макс въздъхна примирено и се намести удобно.

— Добре, щом така искаш… Вие двамата, няма ли да ми подарите поне няколко думи? Няколко хубави думи на заспиване?

Кунео премлясна сладко.

— Какво ще кажеш за млечно суфле? Или за макаронена целувка?

— Обичам думи и изрази, които звучат като онова, което описват. — Пердю говореше със затворени очи. — Вечерен бриз. Нощни птици. Детско лято. Инат. Представям си малко момиче във фантастична броня, което се сражава срещу всичко, дето му го натрапват. Не иска да е послушно и стройно, не иска да пази тишина. Малката рицарка Инат срещу тъмната мощ на разума.

— Има думи, на които се порязваш — продължи мисълта му Кунео. — Те са като бръснач в ухото и на езика. Дисциплина. Тренировка. Генерал Разум.

— Думата „разум“ заема толкова място в устата, че другите думи не могат да минат покрай нея — оплака се Макс. После се засмя. — Представете си, че се налага да си купуваме красивите думи, за да имаме право да ги използваме!

— Хората със словесно разстройство скоро ще фалират!

— Да, а богатите ще ни казват как да живеем, защото ще изкупят всички важни думи.

— Най-скъпият израз ще бъде „Обичам те“.

— Хората, които ще го използват като лъжа, ще плащат двойно.

— Бедните ще бъдат принудени да крадат думи. Или да се доказват с дела, вместо с думи.

— Би било хубаво всички да го правят. Обичам е глагол, който… е… по-добре да го правиш. Говори малко, прави повече, прав ли съм?

Мили Боже, каква сила се крие в една-единствена цигара с марихуана!

След минута Салваторе и Макс взеха възглавниците си и слязоха да спят под палубата. Младият писател се обърна към Пердю.

— Е, мосю, сигурно искате да получите още една дума на заспиване? — попита уморено книжарят.

— Аз… не. Исках само да кажа, че много ви обичам… все едно…

Макс очевидно искаше да каже още нещо, но не знаеше как.

— И аз ви обичам, мосю Жордан. Даже много ви обичам. Ще се радвам да станем приятели… мосю Макс.

Двамата мъже се погледнаха. Само лунната светлина осветяваше лицата им. Очите на Макс бяха в мрак.

— Да — пошепна младият мъж, — да, Жан, с радост ще бъда ваш приятел. Ще се опитам да бъда добър приятел.

Пердю не разбра смисъла на последните думи, но го отдаде на цигарата с трева.

Остана сам на палубата. Дълго лежа буден. Миризмата на нощта започна да се променя. Отнякъде повя аромат… Лавандула ли беше това?

Сърцето му потрепери.

Спомни си как като съвсем млад мъж, още преди да срещне Манон, усещаше същото потреперване при аромата на лавандула. Разтърсване. Сякаш сърцето му още тогава знаеше, че един ден ще свързва този аромат с копнеж, болка и любов. С една жена.

Вдиша дълбоко и остави спомена да премине през него. Да, вероятно още много отдавна, на възрастта на Макс, е предусещал как след години тази жена ще предизвика сътресение в живота му.

Жан Пердю посегна към флага, ушит от Манон, и помилва меката материя. После коленичи и опря чело върху окото на книжната птица — там, където някога кръвта на Манон бе пропила плата и бе оставила тъмно петно.

Нощите са между нас, Манон.

Зашепна, както бе коленичил, със склонена глава:

— Нощи и дни, страни и морета. Хиляди живи идват и си отиват, а ти ме очакваш.

В някаква стая, някъде, наблизо.

Ти знаеш, ти обичаш.

В мислите ми продължаваш да ме обичаш.

Ти си страхът, който ме вкаменява.

Ти си животът, на който се надявам.

Ти си смъртта, от която се страхувам.

Ти влезе в моя живот, а аз запазих за теб думите си. Тъгата си. Спомена.

Твоето място в мен и занапред във времето.

Изгубих нашата звезда.

Ще ми простиш ли, Манон?

— Макс! Пред нас е следващата стая на ужасите!

Жордан се довлече на палубата.

— Мога да се обзаложа, че песът на пазача пак ще се изпикае върху дланта ми, както сториха песовете на предишните около хиляда шлюза! Пръстите ми са разкървавени от гадното затягане на винтове и отваряне на защитни съоръжения. Вярвате ли, че тези фини ръце отново ще са в състояние да милват красиво изписани букви?

Макс протегна обвинително зачервените си ръце, покрити с мехурчета. Някои бяха започнали да се възпаляват.

Минаваха покрай безброй пасища с хиляди крави.

Животните се охлаждаха в плитчините край брега. Намираха се близо до Сансер, където са разположени дворците на бивши метреси. Наближаваха шлюза Ла Гранж.

Винарското село, разположено върху хълм, който се виждаше отдалеч, представляваше южната изходна точка на двайсеткилометровата защитена територия по долината на Лоара.

Плачещи върби надвесваха клоните си над водата и връхчетата им се движеха като човешки пръсти. От двете страни на книжния кораб се издигаха подвижни зелени стени, които идваха все по-близо.

Жордан имаше право да се оплаква: на всеки досегашен шлюз ги посрещаше силно възбудено куче, което не само ги лаеше, ами и се облекчаваше върху кнехта[39], на който Макс хвърляше въжетата, за да държат кораба стабилен, докато водата в камерата се покачва, а после спада. Младежът хвана едно въже с два пръста и го хвърли върху палубата.

— Хей, капитано! Кунео ще свърши работата, няма проблеми!

Късокракият италианец остави настрана продуктите за вечерята, изкатери се по стълбичката, както си беше с кухненска престилка на цветчета, нахлузи на ръцете си пъстри кухненски ръкавици, вдигна въжето и го размаха, описвайки плавни, змийски движения. Уплашено от нападащата боа, кучето на пазача излая кратко и побягна.

Кунео завъртя желязната щанга само с едната ръка и клапите за пропускане на водата се отвориха. Под късия ръкав на раираната риза се издуха яки мускули. Докато водата нахлуваше в качерата, Кунео припяваше с теноров глас като гондолиерите във Венеция: