— Ке сара, сара…

Намигна на възхитената съпруга на пазача, докато мъжът ѝ не гледаше, а на минаване покрай пазача му подхвърли кутийка бира. Получи в дар усмивки и ценни сведения: тази вечер в Сансер ще има танци, надзорникът на по-следващото пристанище не разполага със запаси от дизел. Кунео зададе най-важния си въпрос и получи отрицателен отговор: шлепът „Лунна нощ“ отдавна не бил минавал през шлюза. За последен път още по времето на Митеран. Не помнел точно.

Пердю проследи как Кунео прие новината.

В продължение на една седмица му отговаряха по същия начин: „Не, не, не“.

Разпитваха пазачите на шлюзовете, надзорниците на пристанищата, шкиперите, даже клиентите, които посещаваха „Литературната аптека“.

Италианецът благодари учтиво, лицето му остана спокойно. Спокоен като камък. Очевидно носеше в гърдите си непоколебим източник на надежда. Или и той търсеше само по навик?

Навикът е опасно, суетно божество. То не допуска нищо да застраши властта му. Убива всеки новозародил се копнеж. Копнежът да пътуваш, да работиш друго нещо, да се влюбиш отново. Пречи ти да живееш, както искаш. Навикът не ти позволява да помислиш дали все още искаш да правиш онова, което правиш всеки ден.

Кунео се присъедини към Пердю на руля.

— Готово, капитано. Аз изгубих любовта си, но не разбирам какво е изгубило момчето, та пътува с вас.

Двамата мъже се загледаха към Макс, който се бе облегнал на парапета и изглеждаше много, много далечен.

Макс вече не говореше толкова много и бе престанал да свири на пиано.

„Ще се опитам да ви бъда добър приятел“, бе казал

през онази нощ. Какво означаваше „ще се опитам“?

— Липсва му муза, синьор Салваторе. Макс е сключил договор с нея и се е отказал от нормален живот. Сега музата му я няма и той няма свой живот, нито нормален, нито на човек на изкуството. Затова пътува с нас. Търси своята муза по реката.

— Разбрах, капитано. Кой знае, може би не е обичал достатъчно своята муза. Защо не ѝ направи повторно предложение за женитба?

Възможно ли беше писателят да се ожени повторно за своята муза? Дали тримата да не запалят на някоя разцъфнала поляна огън от лози и да потанцуват голи около него?

— Що за същества са музите? Да не са като котките? — попита Кунео. — Те не си просят любов. Или пък са като кучетата? Не може ли Масимо да накара музата си да ревнува, като прави любов с други момичета?

Жан Пердю се готвеше да му отговори, че музите са като конете, но в този миг Макс извика стреснато:

— Сърна! Вижте я, във водата!

И наистина — точно пред тях, в средата на канала, плуваше безпомощна млада сърна. Като видя огромния плавателен съд, тя изпадна в паника. Опита се да стигне до плиткото, за да се закрепи, но гладките, отвесни стени на изкуствения канал не ѝ позволяваха да избяга от смъртоносната вода.

Макс се надвеси над релинга и се опита да улови изтощеното животно със спасителния пояс.

— Остави, Масимо, ще паднеш и…

— Няма да я оставя! Трябва да ѝ помогнем! Не виждаш ли, че не може да излезе? Ще се удави!

Макс направи примка от тънко въже и започна да я мята към сърната. Ала животното се отдръпваше панически, потъваше, излизаше отново на повърхността.

Дълбокият страх в прекрасните очи на сърната затрогна Пердю до дън душа.

— Успокой се — молеше я безмълвно той, — успокой се поне за малко, повярвай ни… довери ни се…

Намали оборотите на двигателя, включи на задна, за да спре кораба, макар да знаеше, че ще се движат поне още няколко десетки метра.

Сърната беше вече съвсем близо. Колкото по-често хвърляха примката по нея, толкова по-отчаяно риташе и се въртеше тя. Меките кафяви очи се изцъклиха от смъртен страх, тясната, грациозна глава непрестанно се обръщаше към кораба.

Тогава сърната изпищя.

Дрезгав хленч, примесен с горчив плач.

Кунео се приготви да се хвърли в канала. Светкавично събу обувките и разкопча ризата.

Сърната пищеше ли, пищеше.

Пердю размишляваше трескаво. Дали да не се насочат към брега? Ако слязат на сушата, може би ще успеят да я хванат и да я изтеглят от водата.

Обърна кораба към брега. Външните стени застъргаха по канала.

Сърната продължаваше да пищи отчаяно, дрезгаво. Движеше се все по-бавно, бързо губеше сила. Предните крачета не успяваха да намерят опора.

Кунео стоеше до релинга по бельо. Очевидно бе осъзнал, че няма как да помогне на давещата се сърна, ако не стъпи на брега. Външните стени на „Лулу“ бяха твърде високи, за да се наведе и да измъкне отчаяно бранещото се животно от реката. Или да слезе по въжената стълбичка и да го хване.

Най-сетне се удариха в брега. Макс и Жан скочиха на сушата и се втурнаха към мястото, където беше сърната. Междувременно тя се бе отблъснала от стената и се опитваше да стигне до другата стена на канала.

— Защо не ни позволява да ѝ помогнем? — попита с пресекващ глас Макс. По бузите му се търкаляха сълзи. — Ела тук! — извика дрезгаво. — Дявол да те вземе, глупаво животно, ела при нас!

Не им оставаше нищо друго, освен да чакат края.

Сърната пищеше отчаяно и се опитваше да се покатери по отсрещната стена на канала. По някое време спря с опитите за спасение и се хлъзна обратно.

Мъжете стояха и гледаха в мълчание. Сърната с мъка държеше главата си над водата. През цялото време обаче се обръщаше към тях и се опитваше да се отдалечи. Бездънният страх в меките очи, очевидното недоверие и враждебност улучиха Пердю право в сърцето.

Сърната изпищя още веднъж, продължително и отчаяно.

После писъкът ѝ заглъхна.

Животното потъна.

— Моля те, Господи, не! — проплака Макс.

Сърната изплува на повърхността, обърната на една страна. Главата ѝ остана под водата, предните крачета потръпваха.

Слънцето грееше, комарите танцуваха, някъде в гъсталака пееше птица. Безжизненото тяло на сърната се въртеше около оста си.

По лицето на Макс се стичаха сълзи. Той скочи във водата и заплува към мъртвата сърна.

Жан и Салваторе проследиха мълчаливо как приятелят им повлече след себе си отпуснатото тяло, докато стигна до брега пред тях. С неподозирана сила Макс вдигна във въздуха мокрия труп, Жан се наведе, хвана го и го издърпа. Салваторе побърза да се притече на помощ.

Тялото на сърната миришеше на застояла вода, на горска почва и на чужд, далечен от градовете свят. Мократа козина се бе сплъстила. Пердю внимателно положи тялото на сърната върху затоплената от слънцето трева и помилва главичката ѝ. Надяваше се да се случи чудо: сърната да оживее, да се изправи на несигурните си крачка и да побегне към храстите.

Плъзна пръсти по гърдите на малкото животно. Погали гръбчето му, крачетата, надявайки се топлото докосване да разруши проклятието. Усети, че в стройното телце са останали искрици топлина.

— Моля те — зашепна тихо, — моля те…

Положи главичката на сърната в скута си и продължи да я милва. Кафявите очи го гледаха, останали без капчица блясък.

Макс лежеше по гръб във водата, широко разперил ръце.

Кунео стоеше на палубата, скрил лице в ръцете си.

Никой от тримата не смееше да погледне към другите.

27.


Плаваха в мълчание по страничния канал на Лоара. Движеха се право на юг през Бургундия, под могъщи зелени катедрали от стари дървета, израсли от двете страни на канала. Виждаха лозя, толкова големи, че редиците растения стигаха чак до хоризонта. Навсякъде цъфтяха цветя, дори шлюзовете и мостовете бяха обрасли със зеленина и с цветя.

Тримата ядяха мълчаливо, продаваха книги на случайни клиенти по бреговете, без да говорят, всеки избягваше другите. Вечер четяха, всеки свит в някое ъгълче далеч от другите. Котките тичаха безпомощно от единия към другия, но не бяха в състояние да ги изтръгнат от доброволното усамотяване. Триеха главички о ръцете и коленете им, гледаха втренчено, мяукаха питащо, но не получаваха отговор.

Смъртта на сърната разби мъжката звезда на три парчета. Всеки от тримата отново вървеше сам през времето — жалкото, сложно, проклето време.

Жан прекарваше много часове, наведен над тетрадката със записки за енциклопедията на чувствата. Гледаше през прозореца, но не виждаше как небето прелива във всички цветови нюанси от червено до оранжево. Имаше чувството, че с мъка си пробива път през гъст сироп от мисли.

На следващата вечер минаха през Невер и след кратка, напрегната дискусия — „Защо не Невер? Там ще продадем много книги.“ — „В Невер има достатъчно книжарници, но няма кой да ни продаде дизел.“ — хвърлиха котва близо до селцето Апремон сюр Алие малко преди да затворят шлюза. В селището, скрито зад меандрите на река Алие, Кунео имаше познати: скулптор и семейството му, които живеели в самотна къща между река Алие и селото.

Тук, от мястото, известно като „Градината на Франция“, вече не беше далеч до Дижон и отклонението към Централния канал, който щеше да ги изведе към Рона, а после по Сей към Кюизери, града на книгите.

Кафка и Линдгрен се втурнаха към крайбрежната горичка, за да половуват. Много скоро започнаха да излитат подплашени птици.

Тримата мъже отидоха в селото. Жан изпита чувството, че са се върнали в XV век.

Високи дървета с разпрострели се нашироко корони, неукрепени пътища, шепа къщи от жълт пясъчник, боядисани с розова охра и покрити с червени шинди, дори цветята в градините пред къщите и бръшлянът, който се виеше навсякъде — все едно се намираха във Франция на рицарите и вещиците. Някога в селото бяха живели каменоделци и зидари. На хълма се издигаше замък с червена фасада, позлатена от лъчите на залязващото слънце. Само модерните колоездачи нарушаваха общата картина: на брега на Алие се бяха разположили група велосипедни туристи и похапваха.

— Селска идилия — промърмори подигравателно Макс.

Минаха покрай масивна кръгла отбранителна кула и влязоха в цветна градина. Розовото, червеното и бялото бяха толкова интензивни, че на Жан му се зави свят. Цветята и уханията бяха неописуеми. В средата имаше езерце, а в центъра му се издигаше самотна пагода, до която се стигаше по наредени във водата камъни.