Нина Георге - Парижката книжарница

— Истински хора ли живеят тук, или само статисти? — попита войнствено Макс. — Май сме попаднали в показно село за американци.

— Тук живеят истински хора, Макс. И те като останалите се противопоставят на реалността, повярвай ми. Апремон не е за американци. Местните живеят така, защото е красиво — обясни Кунео.

Разгърна големия рододендрон и отвори скритата портичка във високия каменен зид.

Влязоха в просторна градина с грижливо поддържана морава. В дъното се издигаше великолепна къща с високи двукрили прозорци, куличка, две странични крила и огромна тераса.

Жан се почувства невероятно скован и нещастен. Много отдавна не беше ходил на гости на непознати хора. Като наближиха, чуха свирене на пиано и смехове, а щом прекосиха градината, Пердю видя под стар бук да седи жена, съвсем гола, само с широкопола шапка, и да рисува. До нея седеше мъж в старомоден английски летен костюм и свиреше на пиано на колела.

— Ей! Ти там, с красивата уста, можеш ли да свириш на пиано? — извика жената, като видя тримата мъже.

Макс се изчерви и кимна.

— Седни и ми изсвири нещо. Обичам, когато цветовете танцуват. Брат ми не е в състояние да различи ла от си.

Макс седна послушно зад пианото и засвири, опитвайки се да не зяпа голата жена. Все пак не можа да не забележи, че тя имаше само една гърда — лявата. От дясната не бе останало нищо, само тънка червена ивица издаваше къде е била. „Сигурно е била също толкова кръгла, пълна и млада“, каза си неволно Пердю.

— Огледай ме спокойно и любопитството ти ще се уталожи — посъветва го жената, свали шапката и се показа в цялата си голота. Главата ѝ беше абсолютно гола, само тук и там бе започнала да расте нова коса. Наранено от рака, тялото ѝ се бореше да се върне към живота.

— Имате ли любима песен? — попита Макс, след като успя да преглътне смущението, възхитата и съчувствието си.

— Имам, имам, момче с красива уста! Имам хиляди любими песни!

Жената се наведе, пошепна му нещо, нахлупи отново шапката и с очакване потопи четката в червената боя на палитрата.

— Готова съм — обяви тя. — Можеш да ме наричаш Елая.

Зазвуча „Fly me to the moon“. Макс я изпълняваше като джазверсия. Художничката размахваше четката в ритъма на мелодията.

— Дъщерята на Ксавер — обясни шепнешком Кунео. — Много отдавна, от момичешките си години, се бори с рака. Радвам се да видя, че не е изгубила битката.

— Не мога да повярвам! Как смееш да се появиш тук просто така, след толкова време?

Жена на възрастта на Жан слезе набегом от терасата и се хвърли в прегръдките на Кунео. Притежаваше невероятни засмени очи.

— Проклет макаронаджия! Ксавер, ела да видиш кой е дошъл! Бояджията!

Мъж в избелели джинси и дебела риза на занаятчия се появи от вътрешността на къщата. Жан вече бе имал възможност да я разгледа от непосредствена близост и установи, че съвсем не е толкова богаташка, колкото изглеждаше отдалеч. Сега си личеше, че славното ѝ време, когато е притежавала златни полилеи и дузина слуги, отдавна е отминало.

Жената със смеещи се очи се обърна към Пердю.

— Здравейте — поздрави сърдечно тя. — Добре дошли у семейство Флинтстоун.

— Добър ден — поклони се Жан Пердю. — Моето име е…

— О, оставете имената. Тук не се нуждаем от тях. Тук всеки се казва, както иска. Или го наричаме според онова, което може да прави. Ти какво можеш най-добре? Или си нещо специално?

— Аз съм Бояджията! — засмя се Кунео, който очевидно познаваше играта.

— А аз съм… — Пердю не можа да измисли нищо.

— Не го слушай, Зелда. Той чете в душите на хората, това може — обясни Кунео. — Казва се Жан и ще ти набави всяка книга, необходима ти да спиш добре.

Мъжът на Зелда удари Жан по рамото, за да го накара да се обърне към него.

Домакинята го гледаше с нарастващ интерес.

— Значи можеш да четеш в душите на хората? — промълви тя. — Тогава си магьосник.

Засмяната ѝ уста изведнъж стана тъжна. Погледът ѝ се насочи към градината, към Елая.

Макс тъкмо свиреше безумна версия на „Hit the road, Jack“. За смъртноболната дъщеря на Ксавер и Зелда.

„Майката сигурно е много уморена — помисли си съчувствено Пердю. — Уморена от дългогодишното съжителство със смъртта в тази прекрасна къща.“

— Имате ли… имаш ли име за него? — попита тихо той.

— За какво говориш?

— За онова, което живее в тялото на Елая. Спи… или се преструва, че спи.

Зелда помилва небръснатата му буза.

— Ти познаваш смъртта, нали? — усмихна се тъжно тя. — Ракът се казва Лупо. Елая го нарече така още когато беше на девет години. Лупо, като кучето от комиксите. Представя си, че двамата с него живеят в тялото ѝ като в къща, че си го поделят. Уважава правото на Лупо от време на време да иска повече внимание. Казвала ми е, че така спи по-добре. Не желае да си представя, че той иска да я разруши. Кой би искал да разруши собствената си къща, нали?

Зелда гледаше дъщеря си, изпълнена с нежност.

— Лупо живее с нас повече от 20 години. Мисля, че вече остарява и се е уморил.

Рязко обърна гръб на Жан и се запъти към Кунео. Дали пък не съжаляваше за откровеността си?

— Казвай какво става с теб! Къде беше през цялото време? Намери ли Вивет? Тук ли ще спите тази нощ? Разкажи ми всичко. Ела да ми помогнеш да сготвя — заповяда с усмивка тя, хвана неаполитанеца подръка и го поведе към къщата. Ксавер мина отляво на Салваторе и също го прегърна, а Леон, братът на Елая, тръгна след тях.

Жан се почувства излишен. Огледа се и реши да обиколи градината. В един ъгъл, където сенките се вплътняваха, под стария бук откри рушаща се каменна пейка.

Тук никой нямаше да го вижда, но той можеше да наблюдава всичко.

Седна с лице към къщата. Една по една в стаите припламваха светлини. Кунео и Зелда готвеха в голямата кухня, а Ксавер и Леон седяха в трапезерията и пушеха. От време на време си казваха по някоя дума.

Макс бе престанал да свири на пианото. Двамата с Елая разговаряха тихо. После се целунаха.

След малко Елая отведе Макс в стаята си. Жан видя как в един от еркерите блеснаха запалени свещи. Видя и сянката на Елая, коленичила върху Макс, да притиска ръцете му върху мястото, където биеше сърцето ѝ. Двамата се задвижиха в бърз ритъм. Една нощ, която няма да принадлежи на Лупо, помисли си уморено Жан.

Макс остана в леглото, но Елая излезе с танцуващи стъпки от еркерната стая, облечена в дълга тениска, с която сигурно спеше. Жан я видя да сяда на пейката до баща си.

Макс се появи в трапезарията след минути, помогна да сложат масата, отвори бутилката с вино. От скривалището си Пердю виждаше как Елая следи Макс с поглед, когато той се намира с гръб към нея. Лицето ѝ изразяваше задоволството на хлапак, извършил грандиозна беля. А той често-често се обръщаше към нея и я даряваше с плаха усмивка на плюшено животинче.

— Само не се влюбвай в умираща жена, Макс — пошепна Пердю. — Няма да издържиш на болката.

Нещо в гърдите му се сгърчи. Устреми се през гърлото навън и избликна от устата.

Мъчително, дълбоко хълцане.

Как пищеше само. Как пищеше сърничката! О, Манон!

И тогава дойдоха сълзите.

Едва успя да опре лице в стъблото на бука и да го обгърне с две ръце.

Заплака неудържимо. Тялото му се разтресе от ридания. Никога не бе плакал така.

Вкопчи се в кората на дървото. По гърба му течеше пот. Чуваше звуците, които излизаха от гърлото му. Дигата в сърцето му се бе скъсала.

Нямаше представа колко време е плакал.

Минути? Четвърт час? По-дълго?

Плака, докато хълцанията спряха от самосебе си. Сякаш бе разрязал цирей и бе изстискал гнойната вътрешност. Остана изтощена празнота. И топлина, непознавана досега, като от мотор, задвижен от сълзите. Обзет от неподозирана енергия, Жан скочи и забърза през градината към голямата кухня. Влезе уверено, без капчица неловкост.

Още не бяха започнали да вечерят и това, странно защо, го направи още по-щастлив. Беше прекрасно, че тези непознати хора го чакат. Значи не е излишен.

— Според мен печеното изглежда като произведение на изкуството — говореше с възхищение Кунео.

Всички се обърнаха към влизащия Жан и по лицата им се изписа учудване.

— Ето ви най-сетне! — извика Макс. — Къде се изгубихте?

— Макс, Салво, трябва да ви кажа нещо — проговори дрезгаво Жан.

Думите излязоха сами от устата му. Произнесе ги без запъване, вслуша се в звученето им. Изречението увисна в кухнята на Зелда и Ксавер, над купите със салата и чашите с червено вино. Какво означаваше то?

— Тя е мъртва.

Означаваше, че той е сам.

Означаваше, че смъртта не прави изключение.

Усети как малка ръка стисна неговата.

Елая.

Тя го дръпна и той се отпусна на пейката до нея. Коленете му трепереха.

Жан погледна в лицето първо Кунео, после Макс.

— Няма закъде да бързам — поясни той. — Манон е починала преди 21 години.

— Мили боже — промърмори неаполитанецът.

Макс въздъхна дълбоко и бръкна в джоба на ризата си. Извади парче от вестник, сгънато на две, и го подаде на Жан.

— Намерих го в Бриар, скрито в книга на Пруст.

Жан разгъна хартията.

Съобщение за смъртта ѝ.

Значи някога го е пъхнал в първата книга, която му е попаднала, а после е забравил в коя. Така съобщението за смъртта на Манон е изчезнало сред хилядите книги в „Литературната аптека“.

Помилва хартията, сгъна я отново и я прибра в джоба си.

— Защо мълчахте? Знаели сте, че не казвам истината. Да го кажем с истинските думи: знаели сте, че ви лъжа. Въпреки това сте си мълчали. Чакали сте, докато…

Докато видите, че съм готов за истината.

Жордан съвсем леко вдигна рамене.

— Естествено беше да постъпя така — обясни с леко смущение той. — Не можех другояче.

Големият часовник в коридора удари кръгъл час.

— Благодаря ти, Макс — прошепна Пердю. — Много ти благодаря. Ти си добър приятел.