Те си купуваха оригинални пощенски картички („Четенето застрашава предразсъдъците“ или „Който чете, не лъже — или поне не едновременно“), книжки джобен формат или миниатюри в кафяви медицински шишенца и правеха снимки.

Ала тези клиенти бяха направо златни в сравнение с хората от третата категория, които се смятаха за царе, но не се държаха като такива. Без да кажат „добър ден“ и без да го погледнат, те задаваха обвинителни въпроси, опипваха всяка книга с мазни пръсти, с които бяха хапнали пържени картофи. „Защо нямате томчета със стихове? Къде е тоалетната хартия със серии криминалета? Защо не продавате надуваеми пътнически възглавници, това е най-подходящата стока за книжна аптека!“

Майката на Пердю, Лирабел Берние, разведена с бащата Пердю, го бе посъветвала да продава билкова ракия и чорапи за разширени вени, защото след една определена възраст жените се оплаквали от болки в краката след дълго четене в креслото.

През някои дни чорапите вървяха по-добре от белетристиката.

Пердю въздъхна.

Защо клиентката толкова държеше да прочете „Нощта“ тъкмо в сегашното си крехко душевно състояние?

Е, сигурно нямаше да ѝ навреди.

Или поне не много.

Вестник „Льо Монд“ бе определил романа и автора му Макс Жордан като „новия глас на гневната младеж“. Женските списания възхваляваха „момчето с гладуващо сърце“ и публикуваха огромни снимки на автора, по-големи от корицата на книгата му. На снимките Макс Жордан винаги изглеждаше малко учуден.

И наранен, помисли си Пердю.

Дебютният роман на Жордан беше препълнен с мъже, които от страх да не изгубят себе си се отнасяха към любовта с омраза и цинично равнодушие. Един критик въодушевено заяви, че „Нощта“ е „манифест на новата мъжественост“.

Според Пердю романът не беше чак толкова високопарен. По-скоро представляваше отчаяна инвентаризация на вътрешния живот на млад мъж, влюбен за първи път. Той не разбира как е възможно да започне да обича, губейки контрол над себе си, и как е възможно да престане да обича, също без участие на уж свободната си воля. Чувства се напълно объркан, защото осъзнава, че не той е решил кого да обича, от кого да бъде обичан, къде започва и къде свършва любовта и колко ужасяващо непредвидимо е онова по средата.

Любовта. Диктаторка, от която мъжете се страхуват до смърт. Нищо чудно, че мъжът бяга от тази тиранка. Милиони жени четяха книгата, за да разберат защо мъжете са жестоки с тях. Защо сменят ключалки, приключват връзката с есемес, спят с най-добрата им приятелка. Само за да покажат на диктаторката: „Виждаш ли, мен няма да ме надвиеш, не и мен“.

Дали заключенията на автора утешаваха жените?

„Нощта“ бе преведена на 29 езика. Продаваха я даже в Белгия, както му бе казала портиерката мадам Розалет. Виж ги ти белгийците, ами да, чистите французи поне си имаха своите здравословни предразсъдъци.

Макс Жордан се нанесе в дом № 27 на улица „Монтаняр“ точно преди седем седмици. Живееше на третия етаж, срещу семейство Голденберг. Все още нито един от феновете, които го преследваха с любовни писма, телефонни обаждания и изповеди, не бе открил новото му жилище. В интернет бе създаден форум за „Нощта“, където феновете си обменяха мисли. За бившите приятелки на автора (такива не бяха известни и съвсем естествено възникна големият въпрос: да не би пък Жордан да е още девствен?), за ексцентричните му хобита (ходи с наушници), за възможния му адрес (Париж, Антиб, Лондон).

В „Литературната аптека“ често идваха маниаци на тема „Нощта“. Носеха наушници и на колене умоляваха мосю Пердю да организира четене с участието на идола им. Книжарят наистина помоли новия си съсед да почете от книгата, но 21-годишният младеж пребледня като смъртник. Сценична треска, прецени Пердю.

Според него Жордан беше млад мъж, който бяга. Дете, въздигнато в ранг на литератор, без никой да го е попитал. Според много мъже Жордан бе предател на мъжкия род, на мъжката емоционалност. В мрежата имаше и форуми, чиито членове не криеха омразата си. Анонимни писачи разкъсваха романа на парчета, подиграваха се с автора и го приканваха да направи същото, което бе извършил отчаяният му протагонист[3]в книгата: след като осъзнава, че не е в състояние да контролира любовта, героят се хвърля от една корсиканска скала в морето.

Най-възхитителното в „Нощта“ бе опасно за автора, защото той разказваше за вътрешния свят на мъжа честно, като никой мъж преди него. Стъпкваше мъжките идеали и разрушаваше обичайната представа за мъжа в литературата. Представата за „цялостен тип“, за „мъж, беден откъм емоции“, или „вълк единак“. „И мъжете са само хора“ бе написало едно феминистко списание по повод дебюта на Жордан.

Пердю харесваше смелостта на младия автор. От друга страна, възприемаше романа като гаспачо, непрекъснато преливащо от супената чиния. Творецът му беше небрежен в споделянето на чувствата си, лишен от броня около сърцето си. Той олицетворяваше позитива, в сравнение с негатива на Пердю.

Книжарят неволно се запита какво ли е усещането, когато изпитваш толкова силни емоции и въпреки това оцеляваш.

4.


Следващият клиент беше англичанин.

— Наскоро видях тук книга със зелено-бяла подвързия. Преведена ли е вече? — попита англичанинът.

Пердю откри, че става дума за класически роман, излязъл преди 17 години, но не му го продаде. Вместо това клиентът си тръгна с томче стихове. Накрая книжарят помогна на пощальона да пренесе пакетите с книги от количката си на кораба и заедно с винаги изнервената начална учителка от другия бряг на Сена избра няколко актуални детски книги.

Пердю издуха носа на малко момиче, надвесило се над „Златния компас“, и написа на преуморената му майка удостоверение за възстановяване на данък оборот — тя купуваше от него трийсеттомна енциклопедия и я плащаше на вноски.

Жената посочи дъщеричката си.

— Докато навърши 21 години, това странно дете ще я е изчело цялата. Хубаво, съгласих се да ѝ купя енцикопе… енциклопе… добре де, този справочник. Обаче ѝ заявих, че няма да получава подаръци за рождените дни. Нито за Коледа.

Пердю погледна към седемгодишното момиченце и му кимна. Малката отговори със сериозно кимване.

— Смятате ли, че това е нормално? — попита загрижено майката. — На тази възраст?

— За мен това дете е смело и умно. Постъпвате правилно.

— Един ден мъжете сигурно ще казват, че е прекалено умна.

— Глупавите със сигурност, мадам. Но коя жена иска глупав мъж? Това би я убило.

Майката изненадано вдигна поглед от зачервените си ръце, които вечно кършеше нервно.

— Защо някой не ми каза това по-рано? — попита тя и направи опит да се усмихне.

— Знаете ли какво? — усмихна се в отговор Пердю. — Изберете си една книга и я подарете на дъщеря си за рождения ѝ ден. Днес аптеката има промоция. Който си купи том от енциклопедията, получава гратис роман.

— Нямам време, мама ме чака отвън — въздъхна жената, приела лъжата, без да се замисли. — Мама иска да отиде в старчески дом. Казва, че е крайно време да престана да се грижа за нея. Но аз не мога. Вие бихте ли могли?

— Ще ида да поговоря с майка ви, а вие се огледайте за някой хубав подарък. Разбрахме ли се?

Жената се подчини с благодарна усмивка.

Пердю наля чаша вода и слезе на кея. Старата дама не бе посмяла да мине по стълбичката.

Книжарят познаваше недоверчивостта на възрастните хора. Имаше много клиенти, минали седемдесетте, с които разговаряше на сушата — на пейката, където сега седеше и бабата на момиченцето. Колкото повече напредваше животът им, толкова по-предпазливи ставаха старите хора. Не искаха нищо да застраши оставащото им време. Затова преставаха да пътуват, отсичаха старите дървета пред къщата, за да не паднат върху покрива, и не смееха да минат по петмилиметровата стоманена стълбичка над реката. Пердю занесе на бабата и голям каталог, за да го използва като ветрило срещу лятната горещина. Тя му кимна приветливо и го покани да поседне до нея.

Веднага му напомни за майка му. Сигурно заради очите ѝ, които го гледаха будно и с разбиране. Затова седна. Сена блещукаше, небето се издигаше над тях синьо и лятно. От площад „Конкорд“ се чуваха клаксони на автомобили. Нито миг тишина. След 14 юли градът щеше да се поизпразни — парижаните излизаха в лятна ваканция и щяха да се отправят към морския бряг и планината. Въпреки това градът щеше да си остане шумен и гладен.

— И вие ли правите това понякога? — попита внезапно старицата. — Проверявате ли по старите снимки дали лицата на починалите изразяват предчувствие за близката смърт?

Пердю поклати глава.

— Не.

Жената отвори с треперещи пръсти, целите на старчески петна, медальона на шията си.

— Вижте тази снимка. Това е мъжът ми. Две седмици преди да падне. И изведнъж аз, младата жена, разполагах с една свободна стая.

Тя помилва лицето на починалия с показалец и нежно го почука по носа.

— Вижте колко спокоен изглежда. Сякаш ще осъществи плановете си. Гледаме в обектива и си мислим, че ще продължаваме все напред и напред, а после… добър ден, вечност.

Възрастната дама помълча малко и заяви:

— Във всеки случай аз вече не позволявам да ме снимат.

Обърна лице към слънцето и попита тихо:

— Имате ли книга за умирането?

— Имам даже много — кимна Пердю. — За остаряването, за нелечимите болести, за бавното и за бързото умиране, за самотната смърт на пода на болничната стая…

— Често съм се питала защо не се пишат повече книги за живота. Да умре, може всеки. Но да живее?

— Имате право, мадам. За живота има да се разказва много. Живот с книгите, живот с децата, живот за начинаещи.

— Напишете една такава книга.

Нима смятате, че бих могъл да давам съвети на хората как да живеят?

— Бих предпочел да напиша енциклопедия на човешките чувства — призна той. — Ще карам буква по буква. Например „Г“: гордостта от ранното ставане. Или „П“: плахостта на пръстите на краката или страхът, че собствените ти крака могат да убият любовта на другия. После „С: страх да вземеш някого на стоп. Какво ще кажете?