Той се изправи, Макс също и двамата се прегърнаха над масата. И двамата се чувстваха неудобно, но прегръдката ги облекчи безкрайно. Отново се бяха намерили.

Очите на Жан пак се напълниха със сълзи.

— О, Макс, тя е мъртва! — пошепна задавено той и младият мъж го прегърна силно, покачи се на колене върху масата, разбута чиниите и купите, за да го притисне до гърдите си, да го утеши.

Жан Пердю заплака за втори път.

Зелда изхълца задавено и затисна устата си.

Елая гледаше Макс с дива нежност и бършеше търкалящите се от очите ѝ сълзи. Баща ѝ се бе облегнал назад и следеше представлението. С едната ръка подръпваше брадата си, в другата въртеше незапалена цигара.

Кунео бе свел глава към чинията си.

— Няма нищо — проговори задавено Пердю, след като пристъпът на плач премина. — Вече всичко е наред. Добре съм, наистина. Искам да пия нещо.

Издиша шумно и за малко да се засмее. Освен това имаше желание да целуне Зелда и да танцува с Елая.

Някога си забраняваше да тъгува, защото… защото официално не съществуваше в живота на Манон. Защото си нямаше никого, с когото да тъгува за нея. Защото беше сам, съвсем сам с любовта си.

До днес.

Макс слезе от масата, останалите побързаха да наредят отново чиниите и чашите, вилици и ножове паднаха на кахления под.

— Спокойно, имам достатъчно вино — рече Ксавер.

Всички се оживиха, докато…

— Почакайте малко — помоли тихичко Кунео.

— Какво има?

— Казах да почакате малко.

Салваторе не вдигна поглед от чинията си. От брадичката му капеха сълзи и се смесваха със салатния сос.

— Капитане, мио каро Масимо, скъпа Зелда, приятелю Ксавер, скъпа моя малка Елая…

— И Лупо — прошепна младата жена.

— Искам да ви призная нещо. Изслушайте ме, моля.

Главата му се приближи още повече към масивните гърди.

— Толкова е… Вивет е момичето, което обичах. Търсих я. Търся я вече двайсет и една години по всички реки на Франция, във всяко пристанище, на всеки кей.

Всички кимнаха.

— И? — подкани го предпазливо Макс.

— И… тя е омъжена за кмета на Латур. От двайсет години. Има двама сина и тройно нагънат задник. Намерих я преди 15 години.

— О! — пошепна смаяно Зелда.

— Тя си спомни за мен, но едва след като ме обърка с Марио, Джовани и Арно.

Ксавер се приведе напред. Очите му искряха. Вече пушеше спокойно.

Зелда се усмихна нервно.

— Това е виц, нали?

— Не, Зелда. Не престанах да търся Вивет, която бях срещнал край реката през една лятна нощ, преди много, много време. Дори след като открих истинската Вивет. Точно защото намерих истинската Вивет, трябваше да продължа да я търся. Това е…

— Болест! — прекъсна го остро Ксавер.

— Татко! — извика уплашено Елая.

— Съжалявам, Ксавер, приятелю, аз…

— Какво ти? Ти излъга жена ми и мен! Тук, в моята къща. Дойде при нас преди седем години и ни разказа тази лъжлива история. Ние ти дадохме работа. Повярвахме ти, човече!

— Нека да ти обясня защо…

— Разигра ни малка романтична комедия, за да събудиш съчувствието ни. Отвратително, направо гадно!

— Не му крещете, моля ви — намеси се Жан. — Със сигурност не го е направил, за да ядоса лично вас. Не виждате ли колко му е трудно?

— Ще крещя колкото си искам. А вие, с вашето разбиране… Май и вие не сте съвсем наред с главата. Да обичате мъртва жена!

— Това вече беше прекалено, мосю — обади се Макс.

— По-добре да си отида.

— Не, Кунео, моля те! Ксавер е раздразнен. Очакваме лабораторните резултати за Лупо и…

— Не съм, раздразнен, Зелда, аз съм бесен. Тези хора ме отвращават!

— Добре, тогава и тримата ще си отидем.

Пердю се изправи рязко.

— Така е най-добре — отвърна ядно Ксавер.

Макс също стана.

— Салво?

Най-сетне Кунео вдигна глава. Лицето му бе обляно в сълзи. В погледа му се четеше безгранично отчаяние.

— Много ви благодаря за гостоприемството, мадам Зелда.

Пердю се поклони церемониално.

Тя го дари с отчаяна усмивка.

— Желая ви много щастие с Лупо, мадмоазел Елая. Много, много съжалявам за онова, което се налага да изтърпите. От все сърце ви желая да се почувствате по-добре. А на вас, мосю Ксавер, желая вашата прекрасна съпруга да продължи да ви обича истински и безусловно, както досега. Надявам се един ден да проумеете, че това е нещо много специално. Желая ви всичко хубаво.

Погледът на Ксавер издаде, че с голямо удоволствие би забил юмрук в лицето му. Боса, както си беше, Елая изтича след мъжете и ги придружи през тъмната, мълчалива градина. Само щурците пееха, иначе стъпките им върху влажната трева бяха единственият шум. Елая улови ръката на Макс и тръгна редом с него. Той я прегърна, без да каже дума.

Щом стигнаха до кораба, Кунео рече дрезгаво:

— Много ви благодаря, че ми позволихте да плавам с вас по реката, Джовани Пердито. Сега ще си събера парцалите и ще се махна. С твое съгласие.

— Нямаш причини да се държиш така официално, още по-малко пък да избягаш сам в нощта, Салво — отвърна спокойно Пердю и се покатери по стълбичката. Кунео го последва колебливо.

Свалиха флага на носа и Пердю попита с мека усмивка:

— Какво трябва да означава изразът „тройно нагънат задник“, Салво?

Италианецът се усмихна несигурно.

— Представи си не двойна, а тройна брадичка, обаче на задника.

— По-добре да не си представям нищо — отвърна Пердю и сега вече не издържа. Избухна в луд смях.

— Не приемаш нещата сериозно — оплака се Кунео. — Представи си, че любовта на живота ти се окаже измама. С конски задник, конска челюст, страдаща от ксенофобия.

— Страх от празно пространство? Звучи застрашително.

Усмихнаха се плахо един на друг.

— Обичането и необичането би трябвало да са като кафе или чай. Човек би трябвало да има право сам да вземе решение. Как иначе ще преодолеем загубата на обичаната жена? Или на мъртвата… — зашепна безсилно Кунео.

— А може би не трябва?

— Наистина ли мислиш така? Да не преодоляваме загубата, а да… Какво да правим? Каква задача ни поставят нашите изгубени любови?

Това беше въпросът, на който Жан Пердю не бе намерил отговор през всичките тези дълги години.

До днес. Вече знаеше отговора.

— Да ги носим в себе си. Това е задачата. Да носим в себе си нашите мъртви и разбити любови. Те ни правят цялостни личности. Започнем ли да ги забравяме, опитаме ли се да ги прогоним, губим себе си. Вече ни няма.

Жан стоеше и се взираше във водата на Алие, блещукаща под лунната светлина.

— Цялата любов. Всички мъртви. Всички хора на нашето време. Те са реките, от които се състои морето на нашата душа. Ако не искаме да си ги спомняме, морето ще пресъхне.

Изпитваше дива жажда да граби от живота с две ръце, преди времето да е почнало да тече още по-бързо. Не искаше да умре от жажда. Искаше да е свободен и безкраен като морето, пълен и дълбок. Копнееше да има приятели. Да обича. Да усеща Манон в себе си. Да се вълнува от присъствието ѝ дълбоко в него, от сливането на сърцата им. Манон го промени невъзвратимо и не беше нужно да го отрича. Затова бе станал онзи мъж, на когото Катрин позволи да се приближи до нея.

Изведнъж Жан Пердю осъзна, че Катрин никога няма да заеме мястото на Манон.

Тя заемаше свое собствено място.

Не по-лошо. Не по-добро. Само друго.

А той изпитваше желание да ѝ покаже цялото море на душата си.

Мъжете стояха и гледаха как Макс и Елая се целуват. Жан знаеше, че никога вече няма да говорят за лъжите и илюзиите си. Най-важното бе казано.

29.


След една седмица.

Предпазливо, без бързане, всеки бе признал кои са съществените дати в живота му. Салваторе, „изчадието“, родило се от случайна среща между майка му, чистачка, и женен учител. Жан, дете на любовта между полуграмотен мъж от простолюдието и начетена жена от аристокрацията, решили да правят напук на всички. Макс, последен опит на разкъсван от очаквания и разочарования еснаф и вечно съгласяваща се жена да съживят брака си.

Продаваха книги, четяха на децата, акордираха пианото срещу няколко добри романа. Пееха и се смееха. Жан се обади на родителите си от уличен телефон. Позвъни и на № 27. Никой не вдигна слушалката, въпреки че преброи точно 26 позвънявания.

Попита баща си как се е чувствал, когато от любовник изведнъж е станал баща.

Жакен Пердю мълча необичайно дълго. После в слушалката се чу подсмръкване.

— О, Жано… Да имаш дете, означава да приключиш със собственото си детство, завинаги. Едва тогава осъзнаваш какво е да си мъж. Страх те е, че всичките ти слабости ще излязат на бял свят. Че бащинството изисква от теб повече, отколкото си в състояние да дадеш… Винаги съм изпитвал потребност да заслужа обичта ти. Защото много те обичах. Много.

Вече и двамата подсмърчаха.

— Защо ме питаш, Жано? Да не би да намекваш, че и ти…

— Не, татко.

Жалко. Сега можех да си имам един Макс и една дъщеричка. Рицарката Инат. Би било прекрасно. Но вече е твърде късно.

Жан имаше чувството, че сълзите, изплакани на брега на Алие, са отворили много място в него. В първата клетка ще настани ароматите, във втората — докосванията. После обичта на баща си. После чувствата към Катрин.

В отворилото се пространство имаше предостатъчно място и за обичта към Макс и Кунео, и за възхищението от красотата на природата. Тъгувайки, той откри в себе си място, където вълнението и радостта можеха да съжителстват. И не само те, а и нежността, и разбирането, че на света живеят и хора, които го обичат.

След кратко плаване по Централния канал стигнаха до Саона. Там попаднаха в силна буря.

Черно, бучащо, разкъсвано от мълнии, небето се спусна над Бургундия и покри областта между Дижон и Лион.

В трюма на „Лулу“ звучаха концертите на Чайковски — единствено те съумяваха да осветят поне за малко черния мрак навън. В корема на кита мъждукаше газениче. Макс притискаше стъпала върху Стойката на пианото и даваше всичко от себе си, докато корабът се люшкаше по високите вълни.