Пердю никога не бе възприемал Чайковски по такъв начин: тромпетите и виолите на бурята, грундирани от стоновете и помпането на двигателя и скърцането на гредите, докато вятърът се блъскаше в чувствителната талия на кораба и се опитваше да ги извади на сушата. От етажерките валяха книги, Линдгрен не смееше да се подаде изпод завинтения за пода диван, Кафка, мушнал се под най-голямото кресло, следеше падащите томове с вирнати уши.

Жан Пердю завъртя кораба по течението на Саона и навлезе в един страничен ръкав. Първото, което видя, беше пералня, от която се вдигаха облаци пара. Помириса силно наелектризирания въздух, помириса разпенената зелена вода, усети как рулят се съпротивлява на мазолестите му ръце — и разбра колко е прекрасно да се живее. Хубаво беше да е жив, точно сега, да се намира точно тук.

Наслаждаваше се дори на бурята.

С ъгълчето на окото си, докато „Лулу“ се вдигаше и спускаше между две големи вълни, видя жената.

Тя носеше прозрачен дъждобран и голям чадър, какъвто обикновено носят работещите на лондонската борса. Погледна към кораба над ниската тръстика, разлюляна от вятъра, и вдигна ръка за поздрав. А после — Пердю не повярва на очите си — отвори ципа на дъждобрана, захвърли го, завъртя се и разпери ръце. Добре поне, че не захвърли и чадъра. Извика нещо и се хвърли по гръб във водите на гневната река.

— Какво, по дяволите… — пошепна смаяно Пердю. — Салво! Жена зад борда, отляво! — кресна той само след секунда и италианецът изскочи от камбуза.

— Какво? Да не си пиян? — попита смаяно той, но Пердю му показа тялото, което се носеше по вълните. И чадъра.

Неаполитанецът огледа пенестите гребени на вълните. Чадърът потъна. Кунео изруга. След миг вече стискаше въжетата и спасителния пояс.

— Приближи се — нареди кратко той. — Масимо, остави пианото! Излез на палубата, веднага. Нуждаем се от теб!

Кунео застана до релинга. Пердю полагаше огромни усилия да приближи съпротивляващия се кораб до брега. Салватора върза спасителния пояс с дебело въже и стъпи здраво върху гредите на палубата. Засили се и метна пояса по посока на жената. Обърна се към смъртнобледия Макс и му подаде края на въжето.

— Аз ще я хвана, а ти ще теглиш! Тегли като кон, момче!

Свали излъсканите си обувки и скочи в реката с протегнати напред ръце.

Мълнии разцепваха небето над главите им.

Макс и Пердю проследиха как Кунео напредва с учудваща бързина през разбунената вода.

— По дяволите! — изруга Макс, нави ръкавите на анорака си и стисна въжето с всичка сила.

Пердю пусна котвата и веригата задрънча. Корабът се вдигаше и спускаше като в барабан на пералня.

Кунео стигна до жената и я прегърна.

Пердю и Макс започнаха да теглят въжето. Само след минута изтеглиха и двамата на палубата. От мустачките на Кунео се стичаше вода, а триъгълното лице на жената бе обрамчено от мокри червенокафяви коси като вдървена смола.

Пердю се втурна към мостика и посегна към радиостанцията, за да се обади на спешната помощ. Тежката, мокра лапа на Кунео се стовари върху рамото му.

— Остави! Жената не иска. Ще се оправим и без доктори. Аз ще ѝ помогна. Трябва само да се изсуши и да се стопли.

Пердю се довери на приятеля си, без да задава въпроси.

В мъглата изникна яхтеното пристанище на Кюизери. Скоро щяха да се озоват на сигурно място. Шибани от дъжда и вълните, двамата с Макс завързаха кораба на един понтон.

— Хайде да слезем от кораба — помоли Макс, надвиквайки свиренето и рева на вятъра. — Люлеенето ме подлудява.

— Няма да оставя книгите и котките сами — възрази твърдо Пердю. Водата се стичаше в ушите му, по тила, в ръкавите. — Аз съм капитан, а капитаните не напускат кораба си.

— Тъй вярно, капитане! Значи и аз няма да сляза на сушата.

Корабът скърцаше, сякаш се опитваше да им каже, че не са съвсем наред с главите. Кунео бе постлал няколко одеяла в каютата на Пердю и бе съблякъл мокрите дрехи на корабокрушенката. Жената със сърцевидно лице лежеше гола под планина от завивки и лицето ѝ изразяваше пълно задоволство. Кунео носеше белия си анцуг, в който изглеждаше малко смешен и много трогателен.

Коленичи пред жената и наля в устата ѝ провансалско „писту“ — бистра зеленчукова супа, разбъркана с гъст сос от чесън, босилек и бадеми. Тя гълташе и се усмихваше.

— Салво, значи. Салваторе Кунео от Неапол — прошепна тя.

— Си.

— Аз съм Саманта.

— Много си красива — кимна ѝ той.

— Навън е ужасно, нали? — попита тихо тя и в огромните ѝ тъмносини очи блесна уплаха.

— О, не е толкова страшно — намеси се Макс.

— Само малка буря. Повишена влажност на въздуха — успокои я Кунео.

— Ако искате, ще ви почета — предложи Пердю.

— Или ще попеем — допълни Макс. — В канон.

— По-добре да сготвим — рече Кунео. — Обичате ли „даубе“ — задушено с провансалски билки?

Жената кимна.

— С говежда буза — обеща Кунео.

— Какво не успя да понесеш? — поинтересува се Макс.

— Живота. Водата. Навитите на пръстени рибки в консервени кутии.

Тримата мъже я гледаха неразбиращо.

Пердю си помисли, че тази Саманта говори и върши безумни неща, но това е само на пръв поглед. Сега не му изглеждаше луда. Беше просто… особнячка.

— И за трите не бих се съгласил — пошепна той. — Какво имате предвид под рибки, навити на пръстенчета?

— Нарочно ли паднахте във водата? — поинтересува се Макс.

— Нарочно? Ама разбира се — отвърна Саманта. — Никой нормален човек не излиза на разходка в такава буря, камо ли да се подхлъзне с гръб към водата. Постъпих като глупачка, нали? Тези неща трябва да се планират внимателно.

— Значи сте искали да се…?

— Да опозная земята отвътре? Да премина Стикс по своя воля? Не. Защо, за Бога, мислите така?

Сърцевидното лице изрази пълно смайване. Тъмносините очи се местеха слисано между тримата мъже.

— О, мисля, че разбирам. Така ви се е сторило. Не, господа, аз обичам живота, макар че понякога е дяволски труден и от гледна точка на Вселената съм му напълно безразлична. Не, наистина. Исках просто да проверя какво е да скочиш в реката в такова време. Стори ми се много интересно. Реката приличаше на подивял сос и аз поисках да видя дали ще се уплаша, ако попадна в този сос. И дали страхът ще ми разкрие нещо важно.

Кунео кимна, сякаш я разбираше много добре.

— Какво очаквахте да ви каже страхът? — учуди се Макс. — Нещо от рода на: Господ е мъртъв, да живее спортът?

— Не, мосю. Очаквах да ми хрумне идея как да променя живота си. В крайна сметка човек съжалява само за онова, което не е направил — нали така говорят хората?

Тримата мъже кимнаха.

— Във всеки случай не исках да рискувам. Искам да кажа, кой би си пожелал да отиде в отвъдното с потискащата мисъл, че не е намерил време да направи истински важното?

— Е, добре — рече Жан. — Човек, разбира се, може да положи усилия и да осъзнае какви са истинските му очаквания от живота. Но не съм много сигурен, че скачането в реката е най-подходящото средство.

— Защо? Вие знаете ли по-ефективен вариант? Как да осъзная какво искам от живота? Нима е по-добре да си лежа удобно на дивана? Ще ми дадеш ли още малко супа?

Кунео се засмя зарадвано и поглади мустачките си.

— Браво на теб — пошепна той и ѝ подаде чашата със супа.

— Трябва да знаете, че наистина ми хрумна нещо важно, докато вълните си играеха с мен и се чувствах като последната стафида в тестото. Осъзнах какво липсва на живота ми — заяви Саманта и започна да гребе с лъжицата.

Ядеше с видима наслада и никой не смееше да я прекъсне, за да попита какво е осъзнала.

— Искам още веднъж да целуна мъж, но истински — заяви жената, след като облиза лъжицата. Протегна се доволно, посегна към ръката на Кунео, сложи я под бузата си и затвори очи. — Първо обаче ще поспя — пошепна блажено.

— Аз съм изцяло на ваше разположение — пошепна Кунео и лицето му доби замечтано изражение.

Не се чу отговор. Само усмивка. След минута Саманта заспа и захърка тихо. Сякаш в стаята ръмжеше малко куче.

Тримата мъже се спогледаха безпомощно.

Макс се изсмя тържествуващо и вдигна палци.

Кунео се опита да се настани по-удобно, за да не пречи на непознатата да сънува. Главата ѝ лежеше върху голямата му ръка като котка върху възглавница.

30.


Докато навън бурята бушуваше над книжния град и река Сей, докато вятърът мяташе коли на покривите, палеше селски къщи и пробиваше просеки в гората, мъжкото трио в трюма на „Лулу“ си даваше вид, че няма грижи.

— Защо Кюизери е раят, както ми каза веднъж преди около три хиляди години? — попита тихо Макс.

— О, Кюизери! Който обича книгите, губи сърцето си там. В това село всички са луди по книгите. Или просто са луди, но това не прави впечатление. Почти всеки магазин е книжарница, печатница, книговезница, издателство… Повечето къщи са обитавани от хора на изкуството. Мястото направо вибрира от креативност и фантазия.

— В момента не го забелязвам — установи Макс.

Вятърът се извиваше около кораба им и раздрусваше всичко, което се изпречеше на пътя му. Котките намериха убежище при спящата Саманта. Кафка лежеше на шията ѝ, Линдгрен се разположи между глезените ѝ. „Тя е наша“ — казваха физиономиите им.

— Всички букинисти в Кюизери са специализирани. Тук можеш да намериш всичко. И като казвам всичко, значи всичко — натърти Пердю.

В един друг живот, когато все още беше книжар в Париж, той бе влязъл във връзка с няколко търговци на редки книги, за да угоди на платежоспособни клиенти от Хонконг, Лондон или Вашингтон, които много държаха да имат например първото издание на Хемингуей — за 100 000 евро, на всяка цена с подвързия от дивечова кожа и авторско посвещение към добрия му стар приятел Тоби Ото Брус. Или книга от библиотеката на Салвадор Дали, но да е сигурно, че майсторът я е чел, преди да започнат сюрреалистичните му сънища за разтичащи се часовници.