Макс го наблюдаваше с безкрайно учудване и искрено уважение.

Сами се ухили широко.

— Книга, която ти помага да дишаш. Разбирам.

И тя погледна през прозореца. Улиците се пълнеха с фигури на литературни герои.

— Не очаквах някой ден да се появи човек като вас — въздъхна тя.

Жан усети как мускулите на гърба му се стегнаха.

— Вие, естествено, не сте първият. Но и другите не бяха много. Всички си заминаха, без да разгадаят загадката. Не зададоха правилния въпрос. Да задаваш въпроси, е изкуство.

Сами продължаваше да гледа през прозореца. На тънки конци бяха окачени парченца дърво, донесени от водата. При по-внимателно вглеждане човек откриваше рисунка на скачаща риба. Или лице, или ангелче с крила…

— Повечето питат само за да чуят собствения си глас. Или искат да чуят нещо, което имат сили да понесат. Не желаят да чуват неща, които им идват твърде много. Един от лошите въпроси е „Обичаш ли ме?“. Би трябвало да го забранят в цял свят.

Сами кръстоса хобитовите си стъпала.

— Задайте въпроса — нареди тя.

— Само на един ли имам право? — пошепна уплашен Пердю.

Сами се засмя сърдечно.

— Разбира се, че не. Можете да ми зададете колкото си искате въпроси. Важното е да ги задавате така, че да получавате в отговор само „Да“ или „Не“.

— Значи познавате автора?

— Не.

— Правилният въпрос означава всяка дума да е истина — повтори Макс и възбудено смушка Жан с лакът.

— Значи я познавате? — поправи се Пердю.

— Да.

Сами хвърли одобрителен поглед към Макс.

— Виждам, че разбирате принципа на въпросите, мосю Жордан. Правилно зададените въпроси могат да направят човек много щастлив. Какво става със следващата ви книга? Ще бъде втора, нали? Проклятието на втората книга. Толкова много очаквания… Чуйте един съвет от мен: не се измъчвайте. Дайте си двайсет години време. Публикувайте втората си книга, когато започнат да ви забравят. Тогава ще бъдете свободен.

Макс се изчерви целият. Даже ушите му пламнаха.

— Следващият въпрос, читателю на души!

— Бриджит Карно ли е?

— Не, за Бога!

— Жива ли е още Санари?

— О, да — усмихна се Сами.

— Бихте ли ми помогнали да се запозная с нея?

— Да — кимна след кратък размисъл Сами.

— Как?

Жената вдигна рамене.

— Това не беше въпрос, на който се отговаря с „да“ или „не“ — изсъска Макс.

— Реших днес да сготвя буябес[45]— включи се в разговора Кунео. — В седем и половина ще дойда да ви взема. Тогава ще продължите разговора си с капитан Пердито. „Да, не, не знам“ — хубава игра, според мен. Дано само да не сте сгодена. Искате ли да се поразходим с лодка?

Сами местеше поглед между тримата мъже.

— Да, не, да — гласеше отговорът ѝ. — Мисля, че изяснихме нещата. А сега ви моля да ме извините. Трябва да поздравя онези чудесни същества отвън, да им кажа нещо мило на езика, сътворен от Толкин. Упражнявах се, но звуча, сякаш Чубака[46]се опитва да произнесе новогодишно обръщение.

Сами се изправи и всички се загледаха в невероятните ѝ хобитови стъпала.

Тя се запъти към вратата, но на прага се обърна към младия писател:

— Макс, знаете ли, че звездите достигат истинската си големина само година след раждането си? А през следващите милиони години единствената им задача е да светят ярко. Странно, нали? Опитвали ли сте някога да сътворите нов език? Или поне няколко нови думи? Ще се почувствам истинска щастлива, ако най-известният жив писател, ненавършил 30 години, тази вечер ми подари нова дума. Обещавате ли ми?

Тъмносините ѝ очи святкаха.

Макс изпита чувството, че в тайната градина на фантазията му е избухнала малка бомба със семена.

Вечерта Салво Кунео, пременен с най-хубавата си карирана риза, с нови джинси и лачени обувки, отиде да вземе Сами от печатницата и я завари да чака пред вратата с три куфара, саксия с орлова папрат и дъждобран под мишница.

— Надявам се наистина да ме вземеш със себе си, Салво, въпреки че поканата ти имаше друг смисъл. Достатъчно дълго живях тук — посрещна го ведро тя. — Почти десет години. Едно цяло стъпало от живота, както го определя Хесе. Време е да потегля на юг и отново да започна да дишам. Да видя морето и отново да целувам мъж. Божичко, скоро ще мина петдесетте! Навлизам в най-прекрасната възраст, нали?

Кунео погледна в тъмносините очи на книжната жена.

— Предложението ми е валидно, синьора Сами льо Трокесе — заяви сериозно той. — Оставам на ваше разположение.

— Не съм забравила какво ми каза, Салваторе Кунео от Неапол.

Неаполитанецът успя да намери товарно такси.

— Господи… прав ли съм в предположението си, че имате намерение не само да вечеряте с нас, а и да заживеете на кораба? — попита смаяният Пердю, когато след минути Салваторе понесе куфарите на дамата по стълбичката.

— Не се притеснявайте, драги мой. Позволявате ли да попътувам с вас известно време? Нямам нищо против да хвърлите котва и да ме метнете през борда, ако ви досадя.

— Не се безпокойте, при детските книги има свободен диван — включи се Макс.

— Позволявате ли една малка забележка? — попита Пердю.

— Защо? Нима възнамерявахте да кажете и друго освен „да“?

— Аз… не.

— Благодаря ви — отвърна трогнато Сами. — Ще бъда тиха, обещавам ви. Знайте, че пея само насън.

Върху пощенската картичка, която Пердю написа на Катрин тази нощ, стояха думи и изрази, измислени от Макс следобед, за да ги представи на Сами на вечеря.

Сами остана възхитена и постоянно ги повтаряше, за да изтъркаля звученето им по езика си — напред-назад, напред-назад, като сладка, прясно опечена хапка:

Звездна сол — когато звездите се отразяват върху повърхността на реката.

Слънчева люлка — морето.

Лимонова целувка — всички знаят много добре какво се има предвид!

Семейна котва — масата за хранене.

Сърцераздирател — първият любовник.

Времевърт — човек се обръща веднъж в пясъчника и вече е старец, който се подмокря, когато се смее.

От страната на мечтите

Желателност

„Желателност“ стана любимата нова дума на Сами.

— Всички ние живеем в желателността — повтаряше често тя, — всеки от нас в своята си.

32.


— Тази Рона е, дипломатично казано, кошмар — заяви Макс, сочейки атомната централа. Откакто край Лион Саона премина в Рона, това беше седемнайсетата централа. Производители на ток се редуваха с лозя и магистрали. Кунео престана да лови риба.

Останаха в Кюизери още три дни, за да побродят из книжните катакомби. Вече приближаваха Прованс. В далечината се виждаха варовиковите планини край Оранж, които образуват „фоайето“ на френския Юг.

Небето се променяше. Синьото ставаше все по-дълбоко и наситено, каквото е над Средиземно море в горещото лято, когато водата и небето се отразяват взаимно и подсилват цвета си.

— Като нагънато многолистно тесто, синьо върху синьо върху синьо. Страната на синия сладкиш — рече Макс.

Младият писател изпитваше огромно удоволствие да съчетава несъвместими на пръв поглед понятия. Играеше си на гоненица с думите. Случваше се да каже някоя глупост и Сами се смееше до сълзи. Тази жена се смее, както кряка жерав, констатираше Пердю.

Кунео бе загубил ума си по Сами, въпреки че тя не споменаваше предложението му. Първото ѝ желание беше Пердю да разгадае загадката. Често сядаше при него на капитанския мостик и двамата продължаваха играта „Да, не, не знам“.

— Санари има ли деца?

— Не.

— А има ли съпруг?

— Не.

— Двама съпрузи?

Сами се засмя като цяло ято жерави.

— Написала ли е втора книга?

— Не — отговори провлечено Сами. — За съжаление.

— Написала е „Южни светлини“, когато е била щастлива, така ли?

Дълго мълчание. Пердю се взираше в околността, докато Сами обмисляше отговора си.

Отминаха Оранж и стигнаха до Шатоньоф дьо Пап. Още същата вечер можеха да вечерят в Авиньон.

Ако вземеше кола от стария град на папите, Жан би могъл да стигне само за час в Боние, в Люберон.

„Прекалено бързо — мислеше си той. — Трябва ли, за да го кажа с думите на Макс, да позвъня на вратата на Люк и да изтърся: „Здрасти, Басе, стари виночерпецо, аз съм някогашният любовник на жена ти“.

— Да и не — отговори Сами. — Въпросът е труден. Човек рядко прекарва по няколко дни, търкаляйки се в усещането за щастие като шницел в брашно, нали? Чувството за щастие е бегло. Колко пъти си бил продължително щастлив?

Жан се замисли.

— Най-дългото ми усещане е четири часа. Пътувах с колата от Париж към Мазан. Исках да видя любимата си, имахме уговорка да се срещнем там, в малкия хотел „Льо Сиекъл“ срещу църквата. Тогава бях щастлив. През цялото четиричасово пътуване. Пеех си. Представях си тялото ѝ и пеех.

— Цели четири часа? Колко дълго.

— О, да. През тези четири часа бях по-щастлив, отколкото през следващите четири дни. Днес обаче, когато си мисля за онези четири дни, съм щастлив, че съм ги изживял.

Една внезапна мисъл го стъписа:

— Възможно ли е едва след време, а понякога и след много време, да решаваме кое е било щастие и кое — не? Нима изобщо не забелязваме, че сме щастливи, и чак по-късно разбираме, че сме били?

— Пфу! — потърси се Сами. — Това би било ужасно. И глупаво.

През следващите часове Жан се занимаваше изключително с идеята си за забавеното осъзнаване на щастието. Корабът напредваше бързо и сигурно по Рона, която в този участък приличаше на корабна магистрала. Никой не стоеше на брега в очакване да си купи книги. Шлюзовете бяха напълно автоматични и през тях преминаваха десетина кораба едновременно.

Тихите дни по каналите бяха безвъзвратно отминали.

Колкото повече се приближаваше до родното място на Манон, толкова повече подробности от преживяното си спомняше. Усещаше близостта ѝ и физически.