Сякаш прочела мислите му, Сами заговори:
— Не е ли учудващо, че любовта е толкова телесна? Тялото си спомня живо как се е усещало в даден момент, а главата забравя казаното от човека в същия този момент. — Тя духна върху фините косъмчета на ръката си. — Помня баща си преди всичко като тяло. Как миришеше, как ходеше. Как се чувствах, когато се опирах на рамото му или мушвах ръка в неговата. Помня гласа му да казва: „Ела тук, Заза, малката ми“. Липсва ми топлината на тялото му и все още се възмущавам, че не вдига телефона, когато имам да му кажа нещо важно. За Бога, искам да чуя гласа му! Но най-силно ми липсва тялото му. Там, където седеше, в старото му кресло, сега има само въздух. Празнота. Празен въздух.
Пердю кимна.
— Единствената грешка на много хора, главно жени, е желанието тялото им да бъде съвършено, защото само тогава можела да бъде обичано. Важното е да умее да обича и да се остави да го обичат — допълни той.
— О, Жан, кажи го още веднъж, и то високо, за да те чуят всички! — засмя се Сами и му подаде бордовия микрофон. — Обичан е този, който обича — още една истина, която се забравя. Прави ли ти впечатление, че повечето хора предпочитат да бъдат обичани и полагат всички усилия, за да го постигнат? Диети, торби с пари, червено бельо… Ако вместо това се постараят те да обичат, светът ще е много по-красив и ще се освободи поне от пристягащото бельо.
Жан се засмя заедно с нея и се замисли за Катрин. И двамата бяха твърде уязвими, твърде раними. Копнееха да бъдат обичани, вместо да намерят сили и смелост да обичат. За да обича някого, човек има нужда от смелост — и от малко очаквания. Дали той ще е в състояние отново да обича истински?
Дали Катрин изобщо чете картичките ми?
Сами умееше да слуша, чуваше всичко и му отговаряше, както подобава. Разказа му, че някога била учителка в Швейцария, в Мелхнау. После започнала да изучава механизмите на съня в Цюрих, чертаела съоръжения за ветрогенератори в Атлантика, отглеждала кози във Воклюз и правела сирене…
Сами притежаваше една вродена слабост: не беше в състояние да лъже. Можеше да мълчи, отказваше да отговори, ала не бе способна да лъже съзнателно.
— Представи си как се приема това в нашето общество — разказа веднъж тя. — Като момиче постоянно си имах ядове! Всички ме мислеха за невъзпитана хлапачка, която се забавлява да е неучтива. Вечеряме в изискан ресторант, келнерът пита дали е било вкусно и аз отговарям съвсем честно: „На нищо не приличаше“. Майката на една съученичка ме пита как е минал рожденият ден на дъщеричката ѝ: „Е, миличка Сами, хареса ли ти?“. Аз се мъча да изстискам от гърлото си едно „Да“, но вместо това отговарям: „Не, беше скучно, а вашата уста мирише, защото прекалявате с червеното вино“.
Пердю избухна в смях. Учудващо е колко сме близо до същността си като деца и колко бързо се отдалечаваме от нея, докато полагаме усилия да бъдем обичани.
— На тринайсет паднах от едно дърво и ме прегледаха на скенер. Тогава се разбра, че в мозъка ми липсва центърът за производство на лъжи. Не съм в състояние да напиша фантастична парабола[47], освен ако не срещна говорещ еднорог. Мога да разкажа само онова, което съм усетила. Аз съм от хората, които трябва да легнат в тигана, за да говорят за пържени картофи.
Кунео им донесе лавандулов сладолед собствено производство. Тръпчив, цветен вкус.
Неумеещата да лъже го проследи с поглед.
— Дребен, дебел, обективно погледнато, никой не би го сложил в първата редица на мъжете от плакатите. Обаче е умен, силен и може всичко, което е важно за живот, изпълнен е с любов. За мен той е най-прекрасният мъж и аз ще го целуна. Ужасно е, че добрите, прекрасните хора като него са малко обичани. Вероятно умеят да се прикриват зад външността си и никой не подозира доколко са готови за любов — с цялото си същество, с принципите си.
Тя въздъхна дълго и блажено.
— Странно е, но и аз не съм обичана. Някога си мислех, че причината се крие в комичната ми външност. После се запитах защо винаги отивам на места, където няколкото хубави мъже вече си имат жени. Като се сетя за майсторите на сирене във Воклюз… мили Боже, куп стари язовци, за които жената е едра, двукрака коза, длъжна да им пере чорапите. Ако благоволят да ти кажат „добър ден“, значи си получила комплимент.
Сами хапваше от сладоледа с видима наслада.
— Аз вярвам — а ти ме поправи, ако разсъждавам тесногръдо като жена — че първо, съществува любов, която мисли само с долната част на тялото. Познавам тази любов. Удоволствие за 15 минути. Второ, има любов, която мисли с главата. И нея познавам. Избираш си мъже, които обективно се вписват добре в плановете ти за живота или поне не ги нарушават. Ала те не те омагьосват. Трето, съществува любов, която се усеща с гърдите, или със слънчевия сплит, или с нещо между тях. Такава любов искам. Искам магия, която осветява моята готовност за живот до последното винтче. А ти как мислиш?
Сами се изплези. Езикът ѝ беше лилав като лавандула.
Пердю вече знаеше отговора на въпроса.
— Сами? — промълви той.
— Какво, Жано?
Днес говореше другояче, но това беше нормално. Написаното от писателите е звукът на сърцето им. На душата.
— Ти си написала „Южни светлини“, нали?
33.
Сигурно беше случайност, че в същия миг слънцето се показа между две купчини облаци и ослепителен лъч падна право върху очите на Сами. Сякаш светнаха две запалени свещи.
Лицето ѝ изрази дълбоко вълнение.
— Да — призна тихо тя и повтори по-високо: — Да.
— Да! — извика тя, засмя се и заплака, разпери ръце. — И целта на тази книга беше да намеря своя мъж, Жано! Мъж, който ме обича с онова тайно място между гърдите и пъпа. Исках той да ме намери, защото ме е търсил, защото ме е сънувал, защото се наслаждава на всичко онова, което съм аз, но и на онова, което не съм. Обаче, Жан Пердю, знаеш ли какво?
Сами продължаваше да се смее и да плаче едновременно.
— Ти ме намери, но не си ти.
Обърна се към камбуза.
— Не си ти, а е онзи тип с престилката на цветя, с прекрасните, твърди като камък мускули. С гъделичкащите мустачки. Той е. Ти го доведе при мен. Ти и „Южни светлини“. По магичен начин.
Жан се зарази от радостта ѝ. Тя беше права: той бе прочел „Южни светлини“, той бе поискал да спрат в Сепой, той бе разрешил на Салво да пътува с тях, а оттам нататък… ето ги тук.
Сами изтри сълзите от лицето си.
— Трябвало е да напиша тази книга. Трябвало е ти да я прочетеш. Трябвало е да преживееш и изстрадаш всичко това, за да се качиш на своя кораб и да отплаваш. Нека да вярваме, че всичко това е трябвало да стане точно така, искаш ли?
— Разбира се, Сами. Аз вярвам. Някои книги са написани за един-единствен човек. „Южни светлини“ е написана за мен.
Събра смелост и продължи:
— През всичките тези години оцелях само благодарение на твоята книга — призна тихо. — Разбирах всяка твоя мисъл. Имах чувството, че ти си ме познавала, преди самият аз да се познавам.
Санари-Сами вдигна ръка към устата си.
— Става ми страшно да слушам такива думи, Жан. Най-прекрасните, които някога съм чувала.
Прегърна го и го целуна. По дясната и лявата буза, по челото и носа. Между целувките говореше:
— Ще ти кажа нещо. Никога повече няма да направя тази лудост — да призова любовта с книга. Знаеш ли колко време чаках? Повече от двайсет години, по дяволите! А сега ме извини. Отивам да целуна моя мъж, да го целуна истински. Това е последната част от експеримента. Ако не се получи, тази вечер ще бъда много зла.
Силно притисна Жан към гърдите си.
— Господи, страх ме е! Много ме е страх! Но е прекрасно. Аз живея, ти също, нали? Забелязваш ли го? Точно в този миг?
Сами изчезна в трюма на кораба.
— Ехо, Салво… — чу Жан гласа ѝ. После настана тишина.
Жан Пердю също усещаше, че живее. Наистина го усещаше и се чувстваше великолепно.
Париж, август 1992 г.
Ти спиш.
Гледам те и не се срамувам. Някога се срамувах дотолкова, че исках да се заровя в соления пясък. И бях убедена, че никога няма да се намери мъж, който да означава всичко за мен. Престанах да се обвинявам, както през изминалите пет кобалтовосини лета. Събраха ни се толкова много дни заедно — опитвам се да ги преброя, Жан Гарваново перо, и стигам до половин година. 169 дни, през които сме дишали един и същи въздух. Представям си ги като два реда перли на шията ми. Дните и нощите далеч от теб, невидими като дъжда в облаците, дните и нощите, през които мислех за теб и се радвах на предстоящата ни среща — тези дни и нощи също се броят. Двойно и даже тройно, с радостта и с чувството за вина. Така погледнато, се събират петнайсет години. Няколко живота. Представяла съм си толкова различни срещи…
Често се питам: сгреших ли? Грешен избор ли направих? Не беше ли по-добре да живея „нормален“живот само с Люк или с друг мъж? Или съм имала всички възможности, но не съм избрала най-добрата?
Когато става дума за живот, няма правилно, няма грешно. А и сега вече не е нужно да си задавам въпроса защо никога не ми е бил достатъчен един мъж.
Имаше толкова много отговори.
И всички гласяха: глад за живот.
И още: наслада. Нажежена до червено, неспокойна, лепкаво мокра наслада.
Означаваха още: оставете ме да живея, преди да посивея и да се сбръчкам. Преди да остана само една полуобитаема къща в края на улицата.
Означаваха: Париж.
Означаваха: ти пресече пътя ми, блъснах се в теб като кораб в остров. (Ха-ха, това беше моят вариант на „Аз не съм виновна, съдбата го поиска“)
Означаваха: наистина ли Люк ме обича достатъчно, за да го понесе?
Означаваха: аз не струвам нищо, аз съм лоша, затова няма значение какво правя.
"Парижката книжарница" отзывы
Отзывы читателей о книге "Парижката книжарница". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Парижката книжарница" друзьям в соцсетях.