— Най-после! Вече си мислех, че няма да ме попиташ.

Макс извади от задния си джоб тефтерче и зачете:

— Старият майстор на магии се запита кога най-после ще дойде някое смело момиче, за да го изрови от градината, където бе забравен вече сто години под лехата с ягоди…

Младият мъж вдигна глава и Пердю прочете в погледа му спокойна увереност.

— Или историята на малкия свещен Бимбам.

— Кой е Бимбам?

— Светецът, който трябва да се грижи за всичко, с което другите не искат да се занимават. Представям си, че дори Бимбам е бил дете, преди да почнат да говорят: „Ах ти, свети Бимбам, какъв каза, че искаш да станеш? Писател?“. — Макс се ухили доволно. — Има и една история за Клер, която се разменя с котката си Мину. И още…

„Бъдещият герой на детските стаи“, помисли си Жан, заслушан в чудните хрумвания на Макс.

— … историята за малкия Бруно, който отива на небето да се оплаче на компетентните лица, че са му дали лошо семейство…

Жан слушаше с нарастващ интерес и в сърцето му се разливаше нежност. Истински обичаше този млад мъж. Капризите му, странностите му, погледа и смеха му.

— … и когато сенките отново се върнат в детството на собствениците си, за да подредят живота им…

„Прекрасно е, помисли си Жан. Ще пратя сянката си обратно във времето и ще я помоля да подреди живота ми. Звучи безкрайно примамливо. За съжаление, е невъзможно.“

Върнаха се късно през нощта, всъщност около час преди разсъмване.

Макс се сгуши в своето ъгълче, записа си някои идеи и скоро заспа. Жан Пердю обиколи с бавни крачки своя книжен кораб, меко люлян от вълните. Котките вървяха плътно до него и го наблюдаваха внимателно. Усещаха, че предстои сбогуване.

Жан отново и отново протягаше ръце към етажерките с книги и милваше гръбчетата им. Много етажерки обаче бяха празни. Той знаеше коя книга точно къде е стояла, преди да я продадат. Както човек познава къщите и градинките на своята улица, на своя град. И продължава да ги вижда дори след като са станали жертва на широка магистрала или търговски център.

Винаги бе приемал присъствието на книгите като защита. Бе събрал в кораба си целия свят, всички чувства, всички времена и пространства. Не беше нужно да пътува, достатъчно му беше да разговаря с книгите. Ценеше ги повече от хората.

Те не бяха така заплашителни.

Жан седна в креслото на малкия подиум и се загледа през големия прозорец към водата. Котките се сгушиха в скута му.

„Няма да ти позволим да се изправиш — казваха телата им и ставаха все по-тежки и топли. — Искаме да останеш тук.“

Такъв беше животът му. Двайсет и пет на пет метра. Започна да го изгражда, когато беше на възрастта на Макс — кораба, сбирката на „Литературната аптека“, реномето си, котвената верига. Ден след ден ковеше, закаляваше, подреждаше. Парче по парче, брънка по брънка. Скри се тук като в пашкул.

Днес усещаше, че нещо не е наред. Ако животът му беше албум със снимки, всички случайно направени фотографии щяха да си приличат. Щяха да го показват винаги на този кораб, с книга в ръка, само косата му щеше да посребрява и да оредява. Последната снимка ще го представи с търсещ поглед и със сбръчкано старческо лице.

Не искаше да свърши така — с въпроса това ли е било всичко.

Имаше само един изход. Да извърши нещо драстично. Да разбие котвената верига.

Трябваше да напусне кораба. Да го напусне изцяло и завинаги. Първоначално това решение му предизвика гадене… но после, когато си пое дълбоко дъх и си представи живота без „Лулу“, изпита облекчение.

Моментално се пробуди нечистата му съвест. Да захвърли „Литературната аптека“ като омръзнала му любовница?

— Тя не е такава — пошепна Пердю.

Помилва котките и те замъркаха.

— Какво ще правя с вас? — попита безпомощно той.

Сами запя насън.

В главата му се оформи ново решение.

Може би няма да се наложи да изостави „Литературната аптека“. Може би не е нужно да търси купувач.

— Мислите ли, че Кунео ще се чувства добре тук? — обърна се Пердю към двете котки.

Те скриха главички в шепите му.

Хората говореха, че котешкото мъркане може да накара дори натрошените кости да зараснат правилно и да излекува вкаменена човешка душа. Въпреки това котките вървяха по свой си път и не поглеждаха назад. Те обичаха без страх, без условия, но и без обещания.

Жан Пердю си спомни „Стъпалата“ на Херман Хесе. Повечето хора знаеха изречението „На всяко начало е присъща магия…“, но допълнението „която ни закриля и ни помага да живеем“ бе познато на малцина — а почти никой не разбираше, че в това стихотворение Хесе не говори за ново начало.

Хесе е имал предвид готовността да се сбогуваш.

Сбогуване с навиците.

Сбогуване с илюзиите.

Сбогуване с живот, който отдавна е отминал, останала е само обвивка, в която от време на време се разнасят въздишки.

35.


Най-сетне се събраха на късна закуска. Денят ги посрещна с 35-градусова жега и с изненада от Сами. Двамата с Кунео рано-рано бяха излезли на покупки и Сами връчи на всичките си спътници мобилни телефони с предплатени карти.

Пердю разгледа скептично своя и го остави между кроасана и кафето. Цифрите бяха много дребни и за да ги разчете, се нуждаеше от очилата си за четене.

— Тези нещица са на пазара от двайсет години. Имай им доверие — подразни го Макс.

— Сложила съм нашите номера в телефонния указател — добави поучително Сами. — Искам да ни се обаждаш, когато се чувстваш добре, когато не знаеш как се приготвят поширани яйца, когато ти е скучно и ти се ще да скочиш през прозореца, за да преживееш нещо интересно.

Жан остана трогнат от сериозния ѝ тон.

— Благодаря ви — промълви той смутено.

Откритата ѝ, показвана без страх привързаност го плашеше. Дали пък хората не ценяха точно тези качества у приятелите си?

Двамата се прегърнаха и дребната Сами почти изчезна в ръцете му.

— Аз… ами аз също искам да ви дам нещо — рече след малко Пердю, извади ключовете на корабчето си и ги бутна към Кунео през масата. — Уважаема най-неопитна лъжкиньо в света, уважаеми най-добри готвачо западно от Италия, от тук нататък смятам да продължа по суша, затова ви връчвам ключовете на „Лулу“. Моля ви само да запазите едно свободно ъгълче за котки и за писатели, които търсят своята история. Искате ли „Лулу“? Не ви задължавам да я приемете, но ако я искате, ще се радвам да се грижите за нея. Давам ви я назаем завинаги, тоест…

— Не, в никакъв случай! — извика възмутено Сами. — Това е твоята професия, твоето бюро, твоят лекарски кабинет, твоят дом. Книжният кораб си ти, глупави човече, и не можеш да го дадеш на чужди хора, дори те да го искат повече от всичко на света.

Тримата мъже се обърнаха към нея като един и я погледнаха смаяни.

— Моля за извинение — запелтечи тя. — Аз… всъщност исках да кажа точно това. Не бива така. Не е редно да заменим мобилен телефон срещу кораб. Как си го представяте!

Сами се засмя смутено.

— Сега вече разбрах какво искаше да ни кажеш, като обясняваше, че не можеш да лъжеш — отбеляза Макс. — Явно тази способност ти е дарена за цял живот. А що се отнася до мен, ще кажа, преди да сте ме попитали: аз не се нуждая от кораб, но много бих искал Жан да ме вземе със себе си в колата и да ме поразходи още малко.

Кунео ги гледаше със сълзи в очите.

— О, Господи… — Нищо друго не бе в състояние да каже. — О, капитано… вижте, аз… всичко това…

Говориха дълго, обсъждаха аргументите за и против. Колкото повече се колебаеха Сами и Кунео, толкова по-решителен ставаше Жан. Макс се държеше настрана. Само веднъж попита:

— Това май се казваше харакири, нали?

Пердю пренебрегна забележката. Инстинктът му подсказваше, че постъпва правилно. Когато Сами и Кунео най-после се съгласиха да приемат подаръка му, наближаваше обед.

Видимо развълнуван, неаполитанецът кимна бавно и тържествено.

— Е, добре, капитано. Ние ще се грижим за твоя кораб. Ще го гледаме вместо теб, докато пожелаеш да си го върнеш. Все едно кога ще дойдеш отново при нас — вдругиден, след година или след трийсет години. Обещавам ти също, че твоят кораб ще остане отворен за котки и за писатели.

Подкрепиха договора със сърдечна прегръдка.

Сами се отдели последна от Жан и го дари с поглед, изпълнен с обич.

— Моят най-любим читател — пошепна трогнато тя. — Не можех да си пожелая по-добър.

Макс и Жан събраха вещите си в моряшката торба на младия писател и в няколко големи пазарски торби и слязоха от борда. Пердю взе само дрехите си и започнатата „Голяма енциклопедия на малките чувства“.

Кунео включи двигателя и с умели движения на руля започна да отдалечава „Лулу“ от кея. Жан изобщо не изпита болка. Макс стоеше до него и въздишаше, но Пердю имаше чувството, че и той като „Лулу“ се отдалечава от него. Макс замаха с две ръце, викайки „Чао“ и „Салю“, но Пердю беше сигурен, че вече няма ръка, с която да маха.

Остана загледан след своя книжен кораб, докато той изчезна зад завоя на реката. Продължи да гледа след него доста време след скриването му, чакайки да усети отново изтръпналите си крайници и да почувства нещо.

По някое време намери сили да се обърне и видя, че Макс е седнал на една пейка и го чака спокойно.

— Да вървим — изрече Пердю със сух, пращящ глас.

За първи път от пет седмици изтеглиха пари от своите банки, по-точно от филиалите им в Авиньон, за което бяха необходими десетина телефонни разговора, изпращане на факсове за сравняване на подписите и строга проверка на паспортите. Отидоха на гарата и наеха малка млечнобяла кола, с която потеглиха към Люберон.

Югоизточно от Авиньон поеха по второстепенното шосе Д 900. До Боние имаше само 44 километра.

Макс отвори прозореца и възхитено заоглежда околността. Вляво и вдясно от пътя се редяха слънчогледови ниви, зелени лозя и просторни поля с лавандула. Многоцветна земя, помисли си Пердю. Жълта, тъмнозелена, виолетова. А отгоре наситеносиньо небе, изпъстрено с бели облачета.