— По дяволите! — изкрещя той и надвика прибоя. — Как можа да умреш в средата на живота ни!

По асфалтираната крайбрежна алея вървяха две ранобудни бегачки. Зяпнаха го смаяни и той се засрами, но само за секунда.

— Има ли нещо? — извика гневно.

Беше препълнен с парещ, кипящ гняв. Искаше му се да закрещи.

— Защо просто не ми се обади, както правят нормалните хора? Защо не ми каза, че си болна? Как можа, Манон, как можа да спиш до мен толкова нощи и да не ми кажеш? Върви по дяволите, ти… ти…

Не знаеше какво да прави с гнева си. Искаше да удря. Коленичи и заудря в пясъка. Започна да загребва с шепи и да хвърля зад себе си. Загребваше и фучеше разярено. Отново и отново, но не спря да се гневи. Скочи и изтича във водата. Заудря с юмруци по вълните. Солената вода пръсна в очите му и го опари, но той не спря.

— Защо го направи, защо?

Нямаше значение кого пита — Манон или смъртта.

— Мислех, че се познаваме, мислех, че ме обичаш, мислех…

Гневът угасна. Потъна в морето между две вълни, превърна се в парче дърво, което щеше да бъде изхвърлено на някой друг бряг и да разгневи друг човек, бунтуващ се срещу смъртта.

Жан усети камъните под босите си крака. Изведнъж осъзна, че трепери от студ.

— Трябваше да ми кажеш, Манон — заключи доста по-спокойно, макар и останал без дъх. Отрезвял, разочарован.

Вълните продължиха да се търкалят равнодушно.

Престана да плаче. Често си припомняше миговете с Манон, молитвите във водата продължиха. После сядаше на плажа, чакаше изгряващото слънце да го изсуши и се наслаждаваше на студените тръпки по тялото си. Ходеше по брега, шляпаше с боси крака във водата, купуваше си първото еспресо за деня и го изпиваше с мокра коса, загледан в морето и цветовете му.

Готвеше, плуваше, пиеше по чаша вино, спеше добре и всеки ден играеше петанк. Продължи да пише писма. Работеше върху „Голямата енциклопедия на малките чувства“, а вечер продаваше книги на хора с къси панталони.

Бе променил начина, по който събираше книгите с читателите. Често питаше клиентите:

— Как искате да се чувствате на заспиване?

Повечето отговаряха, че биха искали да им е леко и да усещат опора.

Други питаше какво обичат най-много. Установи, че готвачите обичат ножовете си. Посредниците в агенции за недвижими имоти обичаха шума на връзките с ключове. Зъболекарите обичаха да виждат страх в очите на пациентите. Последното му беше известно отдавна.

Най-често обаче питаше:

— Какъв да е вкусът на книгата? На сладолед? На люта чушка? На месо? Или на добре охладено розе?

Оказа се, че храната и книгите имат близко родство — Пердю откри това едва в Санари. Скоро започнаха да го наричат „готвач на книги“.

През втората половина на август приключи с ремонта на малката къща. Обитаваше я съвместно с появил се незнайно откъде вечно недоволен котарак на тигрови шарки, който никога не мяукаше, никога не мъркаше и се прибираше късно вечерта. Тогава обаче се изтягаше доволно до леглото му и злобно зяпаше вратата. Така охраняваше съня му.

Пердю го нарече първо Олсон, но когато котаракът безмълвно изфуча насреща му, го преименува на Пст.

Жан Пердю бе решен да не допусне за втори път грешката да остави една жена в неведение за чувствата си. Макар да беше наясно, че не знае точно какво чувства. Все още пребиваваше в междинната зона, а възможното ново начало беше скрито в мъгла. Не беше в състояние да каже къде ще се намира догодина по това време. Знаеше само, че ще продължи да върви по пътя си, за да открие целта. Но продължи да пише на Катрин. Започна, докато плаваше по реките, а откакто беше в Санари, ѝ пишеше на всеки три дни.

— Опитай да се обадиш по мобилния телефон — посъветва го Сами. — Ще видиш колко е вълнуващо.

Една вечер Пердю включи телефона си и набра парижки номер. Искаше да каже на Катрин какъв е в действителност — мъж между мрака и светлината. Когато умре любим човек, ставаме други.

— Номер 27. Ало? Кой е? Говорете де!

— Добър вечер, мадам Розалет… Имате ли вече нов цвят на косата? — попита със запъване Пердю.

— Господи! Мосю Пердю! Откъде…

— Знаете ли номера на мадам Катрин?

— Разбира се! Знам всички телефонни номера, до един. Представете си, онази Гъливер пак…

— Бихте ли ми дали номера, моля?

— На мадам Гъливер? Защо, за Бога?

— Не, уважаема мадам Розалет, на Катрин.

— О, да, разбрах. Вие ѝ пишете често. Знам го, защото мадам постоянно носи писмата със себе си, веднъж изпаднаха от чантата ѝ, нямаше как да не ги видя. Случи се в деня, когато мосю Голденберг…

Пердю престана да настоява да получи телефонния номер. По-добре да изчака мадам Розалет да се наприказва. Така научи, че мадам Гъливер има нови коралово-червени сандали на висок ток, които вдигат ужасен шум по стълбището. Каква суета! Кофи пък искал да следва политически науки. Мадам Боме преживяла успешна операция на очите и вече не четяла с лупа. Последният балконски концерт на мадам Виолет бил прекрасен. Някой се сетил да я заснеме и пуснал филмчето в интернет. Един куп хора направили клак-клак и мадам Виолет станала известна.

— Гледали са филма и са го харесали, така ли?

— Нали точно това казах!

А пък мадам Бернар решила да преустрои тавана и да го даде под наем на някакъв си художник. Скоро щял да се нанесе горе с годеника си. Представяте ли си? По-добре да си доведе морско конче!

Пердю държеше телефона далече от устата си, за да не се издаде, че се смее. Розалет не спираше, но той можеше да мисли само за едно: Катрин събираше писмата му и ги носеше в чантата си. Приказно! — както би се изразила портиерката.

След цяла вечност успя да запише номера на Катрин.

— Много ни липсвате, мосю — заключи мадам Розалет. — Вече не сте толкова ужасно тъжен, надявам се?

Пръстите му се вкопчиха в телефона.

— Наистина не съм, благодаря ви.

— Няма за какво — отвърна с необичайна мекота Розалет и затвори.

Пердю набра номера на Катрин и притисна телефона към ухото си. Един сигнал, втори, трети…

— Да?

— Ами… аз съм…

Как „аз съм“? Дяволите да те вземат, Пердю! Откъде може Катрин да знае кой си ти?

— Жан?

— Да.

— Мили Боже!

Катрин шумно пое въздух и остави телефона. Издуха си носа и пак грабна слушалката.

— Не очаквах да се обадиш.

— Да затворя ли?

— Само да смееш!

Пердю се усмихна. По мълчанието ѝ позна, че и тя се усмихва.

— Как…

— Какво…

Засмяха се. Бяха заговорили едновременно.

— Какво четеш в момента? — попита нежно той.

— Книгите, които ти ми донесе. За пети път. Не съм изпрала роклята, която носех онази вечер. Често отивам да я помириша и усещам афтършейва ти. Чета едни и същи изречения в книгите, но всеки път ми казват нещо различно. Нощем слагам роклята до мен, за да те усещам.

Катрин замълча. Пердю не бе в състояние да каже и дума. Връхлетя го толкова силно усещане за щастие, че загуби дар слово.

Мълчаливо се вслушваха един в друг и той имаше чувството, че Катрин е съвсем близо, точно до ухото му. Ако отвори очи, сигурно ще види зелената врата на жилището ѝ. Чуваше дъха ѝ.

— Жан?

— Да, Катрин?

— Става по-добре, нали?

— Да, става по-добре.

— Ти беше прав. Любовната мъка е като тъга по починал. Защото бъдещето ти умира, а с него и ти… Остава само раненото време. То трае ужасно дълго.

— Но всичко се оправя. Сега го знам.

Мълчанието ѝ беше толкова приятно.

— Не мога да престана да мисля, че не се целунахме — пошепна задавено тя.

Жан не отговори.

— До утре — промълви Катрин и затвори.

Това означава ли, че му е позволила да се обади отново?

Седеше в тъмната кухня и се усмихваше безпомощно.

39.


Към края на август усети, че е отслабнал. Затегна колана с две дупки. Мускулите на раменете му опъваха ръкавите на ризата.

Докато се обличаше, огледа внимателно отражението си в огледалото. Видя друг мъж, много по-различен от онзи, който беше в Париж. Тъмната коса, изпъстрена със сребърни нишки и небрежно пригладена назад, беше доста по-дълга, отколкото я носеше преди. Видя още пиратска брадичка и избеляла от пране ленена риза. Образ на петдесетгодишен мъж.

Скоро ще стана на петдесет и една.

Пристъпи по-близо до огледалото. Слънцето бе изрисувало нови бръчици около очите му. Видя обаче и бръчици от смях. Някои от луничките със сигурност бяха старчески петна, но това не го притесни. Той живееше. Единствено това имаше значение.

Слънцето бе потъмнило кожата му и ѝ бе придало здрав блясък. Зелените му очи изглеждаха още по-светли.

Шефката му твърдеше, че с тридневна брада приличал на благороден негодник. И не бивало да слага очила за четене, защото разваляли това впечатление.

Една съботна вечер мадам Миньон Монфрер го отведе настрана. В книжарницата беше спокойно. Поредната смяна наематели на ваканционните къщички едва бе пристигнала и хората все още бяха заслепени от летните забавления. Никой не помисляше да влезе в книжарница. Щяха да влизат на тълпи едва след седмица или две, за да купуват задължителните пощенски картички.

— Сега аз ще ви разпитвам — подхвана ММ. — Какъв вкус има любимата ви книга? Коя книга ви спасява от цялото зло на света?

Говореше и се смееше. Бе обещала на приятелките си да измъкне всички тайни от „готвача на книги“. Много жени от градчето го харесваха.

Пердю все още спеше добре. Любимата му книга би трябвало да има вкус на дребни картофи с розмарин — първата му вечеря с Катрин.

Коя книга ме спасява?

Отговорът дойде спонтанно и той избухна в смях.

— Книгите могат много неща, но не всичко, мадам. Най-важните неща трябва да се преживеят. Не да се прочетат. Аз трябва да преживея своята книга.

ММ се усмихна с голямата си уста.

— Жалко, че сърцето ви е сляпо за жени като мен.