— Сляпо е и за другите, мадам.

— Е, това поне малко ме утешава — въздъхна тя.

Следобед, когато горещината ставаше непоносима, Пердю лежеше в спалнята си и се стараеше да не мърда. Събличаше се по къси панталонки и слагаше мокри кърпи на челото, гърдите и стъпалата си.

Вратата към терасата бе отворена, бризът лениво поклащаше завесите. Топлият вятър се плъзгаше по тялото му. Пердю задряма.

Прекрасно беше да се завърне в тялото си. Да разполага с живо тяло, което има чувства. Което не се усеща повехнало и умиращо. Неизползвано, враждебно.

Пердю бе добил навика да мисли чрез тялото си. Сякаш се разхождаше из душата си и надничаше във всяко помещение.

Да, тъгата живееше в гърдите му. Идваше неочаквано, стягаше гръдния кош, пречеше му да диша. Светът се смаляваше. Но той вече не се страхуваше от нея. Дойдеше ли, оставяше я да мине през него.

Другото помещение на страха беше шията. Когато съумяваше да издишва спокойно и дълго, страхът не се разпространяваше. Напротив, с всяко издишване намаляваше. Пердю си представяше как го смачква на топка и го хвърля на Пст, за да си поиграе и да го изнесе от къщата.

Радостта танцуваше в слънчевия сплит. Той се радваше на танца ѝ. Мислеше за Сами и Кунео, за невероятно веселите писма на Макс, в които все по-често се срещаше името Вик. Момичето от трактора. Представяше си как Макс тича след червения трактор през лозята, как прекосява цял Люберон и избухваше в смях.

Учудващо, но любовта си бе избрала място върху езика му. И имаше вкуса на трапчинките на Катрин.

Затворил очи, Жан се усмихна. Тук, сред светлината и топлината на Юга, при него се завърна още нещо. Напрежението. Чувствителността. Желанието.

Понякога сядаше на стената зад пристанището, взираше се в морето или четеше. В такива дни топлината на слънцето предизвикваше в тялото му приятно, теглещо, безпокойно напрежение. И така тялото му се отърсваше от тъгата.

Двайсет години не бе спал с жена.

Копнееше да го направи.

Позволяваше на мислите си да го отведат при Катрин. Усещаше я в ръцете си. Помнеше каква беше косата ѝ, какви бяха мускулите и кожата ѝ.

Представяше си как ще докосне бедрата ѝ. Гърдите. Как тя ще го гледа и ще копнее за него. Как ще се приближат един към друг с тяло и душа. Как ще се притискат телата им, как ще се радват…

Всичко си представяше.

— Отново съм тук… — пошепна зарадвано.

Докато живееше сам, хранеше се и плуваше, продаваше книги и переше с новата си перална машина, неусетно настъпи часът, когато нещо в него направи още една крачка напред.

Просто така. Случи се в края на лятото, на 28 август.

Дояждаше обедната си салата и размишляваше дали да отиде да запали свещ за Манон в параклиса Нотър Дам дьо Пити, или да слезе към Порт Исол и да поплува в морето. И изведнъж забеляза, че в сърцето му не е останал гняв. Нищо не го пареше. Нямаше желание да крещи. Очите му не се пълнеха със сълзи на ужас и загуба.

Стана и отиде на терасата.

Възможно ли е?

Наистина ли е стигнал до края? Или тъгата му бе погодила номер и ей сега ще се втурне през предната врата?

Бе стигнал до дъното на тъгата и болката. Гребеше, гребеше, изгребваше болка и тъга и изведнъж се освободи много място.

Върна се в стаята, грабна лист хартия и започна да пише с нарастващо нетърпение:

Катрин,

Не знам дали ще спечелим и никога няма да си причиним болка един на друг. Вероятно не, защото сме хора. Но в този момент, за който съм копнял с такава сила, аз знам, че животът с теб ще ми осигури по-добър сън. Че ще се будя с радост. Че ще се науча да обичам по-истински.

Искам да готвя за теб, когато си в лошо настроение от глад, от всякакъв вид глад: глад за живот, глад за любов, глад за светлина, море, пътешествия, книги, сън… Искам да мажа ръцете ти с крем, когато си работила с грапав камък — сънувам те като спасителка на камъните, която вижда болката на сърцето под твърдите пластове.

Искам да вървя след теб по тясна пътека, да видя как се обръщаш и ме чакаш.

Искам всички големи и малки радости на живота: да се караме и да се смеем, да наливам топло какао в любимата ти чаша, когато навън е студено, да ти отварям вратата на таксито след вечер с нови, весели приятели. Искам да виждам, че си щастлива.

Искам да усещам как дупето ти се притиска в корема ми. Как те топля.

Искам да правя с теб хиляди големи и малки неща. Ти и аз, ние заедно. Ти в мен и аз в теб.

Моля те, Катрин, ела! Ела скоро! Ела при мен!

Любовта е по-добра от славата си.

Жан

P.S. Наистина!

40.


На 4 септември Жан излезе рано сутринта, за да направи обичайната си разходка по улица „Дьо Колен“ и около пристанището на рибарското селце и да стигне навреме в книжарницата.

Есента идваше, а с нея идваха и клиентите, които предпочитаха да строят замъци от книги, не от пясък. Открай време есента беше любимият му сезон. Излизаха нови книги, които обещаваха нови приятелства, нови прозрения, нови приключения.

Горещата светлина на лятото постепенно се смекчаваше. Ставаше по-нежна. Санари се загръщаше в прозирно було, което го пазеше от изсъхналата вътрешност на страната.

Закуси последователно в „Лион“, в „Наутик“ и в пристанищното бистро. Заведенията вече нямаха нищо общо с времето, когато Брехт е писал тук подигравателните си песнички срещу националсоциалистите и ги е рецитирал на приятелите си. Въпреки това Жан усещаше полъха на изгнанието. Кафенетата бяха острови на благотворно оживление в неговия самотен живот с котарака Пст. Кафенетата му заменяха семейството и му напомняха за Париж. Те бяха изповедални и място за пресконференции. Там научаваше всичко, случващо се зад кулисите в Санари, как рибарите се справяха с водораслите, как играчите на топка се подготвяха за есенното първенство. „Колегите“ му от кея Уилсън го натовариха с функцията на заместник хвърляч, а това беше голяма чест. Нищо чудно да се наложи да участва в състезанията. Кафенетата бяха място, където Пердю се включваше в живота, без да прави впечатление, когато не говори или не участва.

Понякога сядаше в най-скрития ъгъл и говореше по телефона с баща си Жакен. Така направи и тази сутрин. Като чу за турнирите в Сиота, Жакен се захвана да лъска топките си и да се готви за път.

— Моля те, недей — опита се да го разубеди Пердю.

— Защо? О, разбрах! Как се казва тя?

— Непременно ли трябва да е жена?

— Значи е същата, за която ми каза, преди да заминеш?

Пердю избухна в смях. Двамата Пердю се засмяха.

— Ти обичаше ли тракторите? — попита след малко синът. — Някога, когато беше момче, искам да кажа.

— Винаги съм обичал тракторите, скъпи Жано! Защо питаш?

— Макс се запозна с едно момиче, което кара трактор.

— Момиче трактористка? Страхотно! Кога най-после ще видим този твой Макс? Ти го обичаш, нали?

— Какво значи това множествено число? Имаш предвид новата си приятелка, дето не обича да готви?

— Не говори глупости! Имам предвид майка ти. Да, да, кажи каквото искаш или замълчи. Мадам Берние и аз. И какво от това? Нямам ли право да се срещам с бившата си съпруга? След 14 юли… ами… стана повече от срещи. Тя, разбира се, тълкува нещата по друг начин. Твърди, че това е просто кратка афера и да не си въобразявам кой знае какво…

Жакен Пердю се засмя дрезгаво и моментално се закашля. Днес обаче дори пушаческата му кашлица звучеше весело.

— Какво да се прави — продължи след малко баща му, — Лирабел е най-добрият ми приятел. Обичам вкуса ѝ и не мога да се променя. Освен това готви чудесно и ме кара да се чувствам щастлив. Знаеш ли, Жано, когато човек започне да остарява, иска да има до себе си някого, за да си говорят и да се смеят.

Баща му със сигурност щеше да се подпише под философския трактат на Кунео за трите неща, от които човек се нуждае, за да е „истински щастлив“. Първо: добра храна. Никакви гадости, които те правят мързелив, тлъст и нещастен. Второ: да спиш по цяла нощ, без да се будиш (постига се чрез повече спортуване, малко алкохол и красиви мисли). И трето: да прекарваш времето си с хора, които се държат мило и искат да те разберат, макар и по свой начин.

Май имаше и четвърто: повече секс, но това го бе казала Сами, и в момента Пердю не виждаше причини да се довери на баща си.

Щом излезеше от последното кафене и тръгнеше към книжарницата, той се обаждаше на майка си. Винаги държеше телефона по посока на вятъра, защото тя искаше да чува вълните и чайките. Тази сутрин морето беше тихо и Жан попита:

— Чух, че в последно време с татко прекарвате много време заедно?

— Ами да. Този човек така и не се научи да готви. Какво друго ми остава, освен да го приютя?

— Вечеря, нощувка и закуска, така ли? Явно бедният човек си няма и легло.

— Казваш го така, сякаш вършим нещо неморално.

— Май никога не съм ти казвал колко те обичам, мамо…

— О, мое мило, мило дете…

Пердю чу как майка му отвори и затвори някаква кутийка. Познаваше шума, познаваше и кутийката — там майка му държеше хартиените си кърпички. Винаги стилната мадам Берние, дори когато ставаше сантиментална.

— И аз те обичам, Жан. Струва ми се, че никога не съм го казвала, само съм го мислила, истина ли е?

Истина беше.

— Въпреки това го забелязвах — отговори топло той. — Не беше нужно да ми го казваш през няколко години.

Тя се засмя и го нарече дързък хлапак.

Супер! Почти навърших петдесет и една, но все още съм дете.

Лирабел се оплака от поведението на бившия си съпруг, но гласът ѝ звучеше нежно. Наруга и новоизлезлите книги, но повече по навик.

Денят беше съвсем обикновен — и съвсем различен. Докато Жан прекосяваше кея на път към книжарницата, ММ изнесе щендерите с пощенски картички пред вратата.

— Денят ще е хубав! — извика ведро тя.