Пердю ѝ подаде пликче с кроасани.

— Да, и аз мисля така.

Малко преди залез слънце се оттегли в любимото си местенце. Оттам виждаше вратата, отразеното небе и частица от морето.

И тогава, посред мислите си, я видя.

Видя отражението ѝ и изпита чувството, че тя е излязла направо от облаците и водата.

Заля го неудържима радост.

Жан Пердю се изправи. Пулсът му се ускори.

Беше готов, както никога преди.

Сега! — помисли си щастливо.

Сега времето отново течеше нормално. Най-сетне излезе от вцепенеността. Преодоля раненото време. Отново чувстваше какво става тук и сега.

Катрин носеше сивосиня рокля, която подчертаваше цвета на очите ѝ. Вървеше изправена, гъвкава, стъпваше много по-уверено от преди…

Преди?

И тя е извървяла своя път от края към началото.

Катрин спря за миг на входа, за да се ориентира.

— Нещо определено ли търсите, мадам?

— Да, благодаря. Търсих дълго… и най-сетне го намерих. Определено го намерих — отговори Катрин и се обърна към Жан със засияло лице. Прекоси помещението, за да отиде при него. Той се изправи и я посрещна с лудо биещо сърце.

— Не можеш да си представиш с какво нетърпение чаках най-сетне да ме поканиш да дойда при теб.

— Наистина ли?

— О, да. Изпитвам силен глад — отговори Катрин.

Жан Пердю отлично знаеше какво тя иска да каже.

Вечерта се целунаха за първи път. След вечерята, след дългата, прекрасна разходка покрай морето, след откровения разговор под големия хибискус. Пиха много вода и малко вино. Всеки се наслаждаваше на присъствието на другия.

— Топлината тук действа утешително — каза по някое време Катрин.

Права беше. Слънцето на Санари прогони студа от тялото му и пресуши сълзите.

— Тя ни прави смели — допълни Жан Пердю. — Дава ни сили да вярваме в хората.

Нежно докосвани от вечерния вятър, объркани и възхитени от готовността си отново да се доверят, двамата се целунаха.

Жан изпита чувството, че за първи път целува жена.

Меките устни на Катрин се движеха под неговите по невероятно приятен, невероятно близък начин. Обзе го радост, че най-сетне може да я пие, да я усеща, да я милва. Желанието му пламна с нова сила.

Прегърна я нежно и завладя устата ѝ. Вкусваше я с език и зъби, следваше контурите на устните ѝ. Покри лицето ѝ с пърхащи целувки и спря върху ухаещото слепоочие. Притисна я силно, изпълнен с облекчение и нежност. Никога вече няма да спи лошо, когато тази жена е до него, никога. Никога вече няма да се ожесточава от самота.

Беше спасен. Двамата стояха прегърнати и се държаха здраво.

— Знаеш ли… — започна нерешително Катрин.

— Какво има?

— Постарах се да си спомня кога за последен път съм спала с бившия си съпруг. През 2003. На 38 години. Май стана грешка.

— Прекрасно. Това означава, че ти си по-опитната от двама ни.

Засмяха се.

„Чудесно е — помисли си Пердю. — Всички лишения, всички страдания могат да бъдат пометени със смях. Просто със смях.“

Годините се сляха в едно и изчезнаха.

— Аз пък помня нещо друго — рече той. — Любовта на плажа се надценява.

— Сигурно защото цялото тяло се покрива с пясък.

— Да не говорим за комарите.

— Според мен те са по-скоро в къщите, отколкото на плажа.

— Вероятно си права, Катрин. Нямам понятие.

— Тогава аз ще ти покажа — пошепна тя. Лицето ѝ беше младо и самоуверено. Поведе Жан към втората спалня.

Под лунната светлина се плъзна четирикрака сянка.

Пст излезе на терасата и с разбиране им обърна тигровия си гръб.

Дано хареса тялото ми. Дано силите не ме напуснат. Дано да усетя как ù харесва да я милвам. Дано…

— Престани да мислиш, Жан Пердю! — заповяда нежно Катрин.

— Как го разбра?

— Не е трудно, любов моя — пошепна тя. — Толкова искам да… да се любим…

Зашепнаха си изречения без начало и без край. Пердю съблече Катрин. Под роклята си тя носеше само прост бял слип.

Тя разкопча ризата му и зарови лице в гърдите му, вдъхна дълбоко аромата му. Дъхът ѝ го милваше нежно. Май не беше нужно да се притеснява за мъжката си сила. Тя се появи в мига, когато я видя съблечена и мекото, топло тяло се задвижи в ръцете му.

Прекараха в Санари сюр Мер целия септември. Един ден Жан реши, че е пил достатъчно от светлината на Юга. Изгубеният бе намерен. Раненото време приключи.

Вече можеше да отиде в Боние и да преодолее поредното стъпало.

41.


Катрин и Жан напуснаха Санари с увереността, че са намерили своята тайна родина. Достатъчно малка, за да се побере цялата в сърцата им. Достатъчно голяма, за да ги закриля. Достатъчно красива, за да остане завинаги място за копнеж, за взаимно опознаване. Санари — това сега означаваше щастие, мир, спокойствие. Означаваше вживяване в един доскоро чужд човек. Обичаха се, без да са в състояние да назоват причината. Кой си ти, как си станал такъв, как чувстваш, как се променя настроението ти за един час, през деня, през седмицата? Лесно им беше да открият всичко това в тайната си родина. През дългите, тихи часове Жан и Катрин се сближиха. Шумните събития — селският празник, пазарът, театралните представления, четенията, които събираха много хора, не им бяха нужни.

Септември потопи живота и любовта им във всички цветове между жълтото и червеното, между златното и виолетовото. Бугенвилеите, разбуненото море, многоцветните, дишащи гордост и история къщи на пристанището, скърцащият златен чакъл на площадките за игра на топка — на тази основа се разгръщаше нежността им, приятелството, дълбокото взаимно разбиране.

Двамата не бързаха.

Важните неща трябва да се вършат бавно, казваше си често Жан, когато двамата започваха любовната игра. Целуваха се бавно, до насита, събличаха се спокойно, опознаваха телата си, не бързаха да се слеят. Постепенното съсредоточаване един в друг събуждаше дълбока страст, която беше навсякъде: в тялото, в душата, в чувството. Докато се любеха, вземаха участие като цялостни личности.

Жан Пердю усещаше как отново се приближава към потока на живота. Усещаше го, буквално с всяка нощ, прекарана в прегръдките на Катрин. Двайсет години бе живял извън живота, без многоцветност и ласки, без аромати и музика. Прекара тези дълги години вкаменен, упорито самотен.

Сега отново плуваше.

Любовта го съживи. Вече знаеше стотици малки неща за тази жена. Сутрин, след събуждане, Катрин изживяваше сънищата си. Понякога изпадаше в меланхолия, часове наред беше объркана, засрамена, гневна или тъжна от онова, което бе преживяла в сенките на нощта. Това беше нейната ежедневна борба да преодолее междинния свят. Жан откри, че има сили да прогони демоните на съня, като приготви горещо кафе и отведе Катрин на плажа.

— Защото ти ме обичаш, аз се уча да обичам себе си — призна му тя една сутрин, обърната към спокойното, все още сънено сивосиньо море. — Винаги съм вземала каквото животът ми предлага… но никога не съм си предлагала нещо сама. Не умеех да полагам усилия за себе си.

Жан я привлече нежно към себе си и си каза, че и той е постъпвал по същия начин. Сега обаче Катрин го обичаше и той започваше да обича себе си.

Дойде нощта, когато се наложи тя да го държи здраво, защото го връхлетя втората могъща вълна от гняв. Този път гняв към себе си.

От устата му изригна поток ругатни, груби и отчаяни. Гневеше се като човек, болезнено осъзнал, че е пропилял времето си, че не може да го върне, че му остава още съвсем малко до края на живота. Катрин не го прекъсна, не му обърна гръб. Не се опита да го успокои.

След гневния изблик в душата му се възцари спокойствие. Вече знаеше, че малкото време, което му остава, ще е достатъчно. Защото в няколко дни може да се съдържа цял един живот.

Тръгнаха към Боние. Мястото на най-далечното му минало. То щеше да остане завинаги в сърцето му, но вече не беше единственото в съкровищницата на чувствата му. Най-сетне имаше настояще, което да противопостави на миналото.

„Сега не е трудно да се завърна“, мислеше Жан, когато един късен следобед двамата с Катрин минаха през тесния скалист проход към Лурмарин. Пердю нарече града кърлеж, който всмуква туристи. По пътя изпреварваха колоездачи, от планините се чуваха изстрелите на ловните дружинки. От време на време се срещаха дървета, които даряваха малко сянка, иначе слънцето поглъщаше всички цветове. След живата раздвиженост на морето могъщото вцепенение на планината Люберон се стори на Жан строго и негостоприемно. Радваше се, че отново ще види Макс. Чакаше с нетърпение новата среща. Мадам Боне им бе приготвила най-хубавата си стая, под покрива, обрасла с бръшлян.

След като Катрин и Жан разгледаха новото си убежище, Макс ги отведе в своя гълъбарник. На широкия зид до фонтана ги очакваше освежаващ пикник: вино, плодове, шунка и багета. Бе настъпило времето на трюфелите, местните хора прибираха реколтата. Миришеше на билки. Земята сияеше в есенните цветове ръждиво-червено и виненожълто.

„Макс има страхотен тен и изглежда като възрастен човек“, помисли Пердю.

За два и половина месеца младият писател бе станал част от Люберон и съвсем естествено се чувстваше мъж от Юга. Но изглеждаше и доста уморен.

— Кой спи, когато земята танцува? — отвърна загадъчно Макс, когато заговориха по темата.

Разказа им подробно как по време на болестта му мадам го използвала като момче за всичко. Двамата със съпруга ѝ били вече възрастни, а имотът с три къщи за гости и няколко отделни стаи бил твърде голям, за да се справят сами. Отглеждали зеленчуци, плодове и малко грозде. Макс им помагал срещу храна и подслон. В гълъбарника му се трупали снопове хартия и бележници. Приказки, разкази, проект за роман… Пишел нощем, защото през деня работел на полето. Обикновено свършвал чак в късния следобед. Вършел всичко, което му възлагал Жерар. Режел лози, плевял, берял плодове, поправял покриви, сеел, жънел, обръщал лехите, товарел камиончето за доставки и обикалял пазарите. И още: берял гъби, чистел трюфели, събирал смокини, подрязвал кипариси в най-различни форми, чистел басейните, а сутрин докарвал хляба за закуската на гостите.