— Вече мога да карам трактор и познавам различните видове жаби по песента им — съобщи Макс със самоиронична усмивка.

Слънцето, ветровете и ровенето в провансалската земя бяха превърнали лицето на градското момче Макс в лице на зрял мъж.

— За каква болест става дума? — попита Жан, когато Макс приключи с разказа си и им наля златножълто вино. — Наистина ли си бил болен? Защо не ми писа?

Под бронзовия тен Макс се изчерви и дори се разтрепери.

— Болестта на сериозно влюбения мъж — обясни смутено той. — Спях лошо, сънувах ужасни неща, позволих да ми се завърти главата. Не можех да чета, да пиша и да се храня. Бриджит и Жерар се измъчиха да ме гледат такъв и ми предписаха физически труд, за да ме спасят от полудяване. Затова работя за тях. Помага ми, на тях също, не говорим за пари, всичко е наред.

— Жената на червения трактор? — попита Жан.

Макс кимна, пое дълбоко дъх и започна отново:

— Точно така. Жената на червения трактор. Много точно описание. Трябва да ти кажа нещо много важно, Жан…

— Мистралът идва! — извика разтревожено мадам Боне и прекъсна изповедта на Макс. Дребната, слаба шейсетгодишна дама, както винаги облечена в мъжка риза и къси панталонки, им донесе кошничка с плодове и посочи бързо въртящите се ветропоказатели над лехата с лавандула. Засега вятърът не беше много силен, но небето бързо се оцветяваше в мастиленосиньо. Облаците изчезнаха почти напълно, хоризонтът се приближи застрашително. Ванту и Севените се очертаваха остро в падащия мрак. Типичен знак за наближаващ северозападен вятър.

Поздравиха се сърдечно и Бриджит попита:

— Знаете ли какво прави мистралът с хората?

Катрин, Жан и Макс я погледнаха въпросително.

— Ние го наричаме „местрале“ или „вен дю фада“. Вятър, който подлудява. Нашите къщи го посрещат с тясната си страна, за да не им обърне внимание. Дойде ли местрале, става студено и шумно. Всяко движение натежава. За няколко дни всички полудяваме. Най-добре е да не обсъждате помежду си нищо важно, защото ще се скарате.

— Така ли? — прошепна сломено Макс.

Мадам Боне се обърна към него и на ореховокафявото лице изгря мека усмивка.

— О, да. Когато не знаем дали човекът отсреща отговаря на любовта ни, полудяваме. Държим се глупаво, нервничим. Същото е, когато дойде мистралът. Но когато отмине, светът става като измит. Земята блести от чистота, в главата цари яснота. Всичко е чисто и ясно, животът започва отначало.

Мадам Боне се сбогува с думите:

— Отивам да прибера чадърите за слънце и да вържа столовете.

— Какво искаше да ни разкажеш? — попита Жан, след като възрастната дама излезе.

— Ами… нищо. Всъщност забравих — отвърна бързо Макс. — Гладни ли сте?

Вечеряха в едно от ресторантчетата в Боние с прекрасна гледка към долината и червенозлатния залез, последван от толкова бистро, искрящо от звезди небе, че светлината му изглеждаше почти ледена. Засменият келнер Том им сервира провансалска пица върху дървени табли и задушено агнешко. Докато седяха около нестабилната червена маса под каменния свод, Жан и Макс усещаха как Катрин се превръща в нов, благотворен елемент в тяхната химическа връзка. Присъствието ѝ създаваше топлина и хармония. Катрин умееше да гледа хората по начин, който им внушаваше, че ги приема сериозно. Макс ѝ разказа за детството си, за провала на мечтите си да срещне истинското момиче, за страха си от шумовете. „Сигурно никога не би разказал това на мъж“, помисли си съчувствено Жан.

Докато двамата разговаряха оживено, той имаше време да мисли за друго. Гробището беше само на стотина метра нагоре по уличката, на хълма с църквата. Само няколко тона камък и плахост го разделяха от Манон.

Докато слизаха към долината, тласкани от все по-силните пориви на вятъра, Жан се питаше дали пък Макс не е говорил толкова много само за да не го разпитват за момичето с трактора. Щом влязоха в двора, Жан помоли Катрин да се прибере в стаята им и двамата с Макс застанаха в сянката между къщата и плевнята. Вятърът виеше тихичко и надничаше иззад ъглите.

— Какво искаше да ми кажеш, Макс? — попита меко Жан.

Жордан мълчеше.

— Не е ли по-добре да почакаме, докато отмине вятърът? — попита след малко.

— Толкова ли е лошо?

— Достатъчно лошо е, затова исках да изчакам идването ти, за да ти го кажа. Надявам се, че няма да те улучи смъртоносно.

— Моля те, Макс, кажи ми всичко. Иначе въображението ще ми изиграе някой лош номер.

Нищо чудно да повярвам, че Манон е жива и просто ме е изиграла.

Макс кимна. Мистралът забуча.

— Люк Басе, мъжът на Манон, се оженил повторно три години след смъртта ѝ. За Мила, известна готвачка в областта — подхвана Макс. — Продължил да обработва лозето, което получил от бащата на Манон за сватбата. Произвежда бели и червени вина. Много популярни. Мила има ресторант. Всички го харесват.

Жан Пердю усети как го прониза ревност. Мила и Люк вероятно си живееха много добре. Имаха си лозе, имот, известен ресторант. Сигурно и градина. Живееха в топлия, цъфтящ Прованс, всеки си имаше човек, с когото да разговаря, да сподели вълненията си. Люк просто бе повторил щастието си. Е, сигурно не му е било лесно, но в момента Жан нямаше сили да диференцира гледната си точка.

— Прекрасно — промърмори той по-саркастично, отколкото възнамеряваше.

Макс изпухтя сърдито.

— А ти какво очакваше? Люк да се самобичува, да не поглежда жена, да се храни със сух хляб, смачкани маслини и чесън и да чака смъртта?

— Какво означават тези думи?

— Помисли си и ще разбереш — изсъска Макс. — Всеки тъгува по свой начин. Лозарят Басе е избрал варианта „нова съпруга“. Лошо ли е това? Можеш ли да го обвиниш, че е постъпил така? Много ли държиш да е живял като теб?

Пердю се възмути от дън душа.

— Ще те ударя, Макс!

— Знам — усмихна се младият писател. — Но знам също, че после пак ще остареем заедно. Ти си глупак.

— Мистралът е виновен — обади се мадам Боне, която бе чула караницата им, и с мрачно лице мина по настланата с чакъл алея на път към къщата.

— Съжалявам — пошепна Жан.

— Аз също. Проклетият вятър.

Замълчаха. Всъщност вятърът беше практично извинение.

— Ще отидеш ли при Люк? — попита след малко Макс.

— Да, разбира се.

— Трябва да ти кажа още нещо. Мъча се да ти го кажа, откакто си тук, но не намирам сили.

Най-сетне Макс му призна какво го е притеснявало през последните седмици и защо едва не се е разболял истински. А Жан помисли, че подигравателното съскане и воят на вятъра са променили смисъла на думите му. Защото онова, което чу, беше толкова прекрасно и същевременно толкова жестоко, че не можеше да е истина.

42.


Макс си похапна сладко от ароматните бъркани яйца с трюфели, които Бриджит Боне им приготви за закуска. Както изискваше провансалската традиция, тя бе сложила девет пресни яйца и един от ранните зимни трюфели в буркан за три дни, за да поемат аромата. На четвъртия ден разби яйцата, опържи ги и ги гарнира с тънки лентички трюфел. Жан и Катрин също се насладиха на чувствения, див, земен вкус.

„Последното ядене преди ешафода винаги е разкошно“, помисли си Жан.

Предстоеше му най-трудният, най-дългият ден в живота му. Малко го беше страх.

Ядеше, сякаш се молеше. Не говореше. Вкусваше яйцата в мълчание, съсредоточено, за да има опора за следващите няколко часа.

Мадам Боне им поднесе също сочни пъпеши от Кавайон, бели и оранжеви. Пиха ароматно кафе с подсладено мляко в големи чаши на цветчета. Опитаха домашния конфитюр от сливи с лавандула, топла багета и кроасани с масло, които както винаги Макс донесе от града с престарелия мотопед.

Жан вдигна глава от чинията си. Там горе беше старата романска църква. Зад нея се виждаше стената на гробището, ослепително бяла. Каменни кръстове стърчаха към небето. Спомни си за обещанието, което бе нарушил.

Желанието ми е да умреш преди мен.

Тялото ѝ го завладя, стоновете ѝ го оглушиха.

„Обещай ми! Обещай ми!“

И той ѝ обеща.

Днес беше сигурен: Манон вече е знаела, че той няма да сдържи клетвата си.

Не искам да застанеш пред гроба ми сам.

Не е права. Той ще измине последния път съвсем сам.

След закуска излязоха тримата. Прекосиха кипарисови горички и овощни градини, зеленчукови поля и лозя.

Домът на Басе, продълговата триетажна къща, боядисана в светложълто, обградена от високи стари кестени, два червени бука и два грамадни дъба, изникна пред очите им след половин час път през лозята.

Пердю трудно понесе заслепяващата пищност на гледката. Вятърът люлееше храстите и дърветата с неотслабваща сила.

Нещо се пробуди в него. Не завист, не ревност, не и възмущението от снощи. А…

То често е съвсем различно от онова, което ни плаши.

Нежност. Изпитваше нежност към мястото, към хората, нарекли виното си „Манон“ и посветили се на новото си щастие.

Макс беше умно момче и тази сутрин почти не говореше.

Жан стисна ръката на Катрин.

— Благодаря — пошепна той. Тя го разбра.

Вдясно от голямата къща имаше ново хале. За ремаркета, за големи и малки машини и за специалните лозарски трактори с високи, тесни гуми.

Под един от тракторите стърчаха крака в работен комбинезон, а от вътрешността на машината се чуваха впечатляващи ругатни и звън на инструменти.

— Салю, Виктория! — извика Макс, щастлив и нещастен едновременно.

— Я виж ти, господинът, който използва салфетки! — отвърна млад женски глас.

След секунди Виктория изпълзя изпод трактора. Смутено забърса изразителното си лице, но само размаза още повече мръсотията и мазните петна.

Жан се бе подготвил, но гледката го разтърси до дън душа. Пред него стоеше двайсетгодишната Манон. Негримирана, с дълга коса, с момчешко тяло.

Не, Виктория изобщо не изглеждаше като Манон. Пердю се вгледа в силното, сияйно, самоуверено момиче и образът на Манон избледня. Но… девет пъти погледна Виктория и не видя Манон, обаче на десетия път тя отново изплува от чуждото младо лице.