Дали Люк говореше искрено? Възможно ли беше човек да чувства толкова силно и да е така изпълнен с любов?

— Ела! — подкани го Люк.

Тръгна напред по коридора, зави надясно, наляво, мина по втори коридор и спря пред светлокафява врата. Пое дълбоко дъх, пъхна ключа в ключалката, завъртя го и натисна бравата.

— Тук умря Манон — обясни просто той.

Стаята не бе голяма, но беше много светла. Изглеждаше така, сякаш някой продължава да я използва. Висок гардероб от масивна дървесина, малко бюро, стол, кресло, до него масичка с отворена книга. Стаята живееше. Не като онази, която бе оставил в Париж. Онази бледа, уморена, тъжна стая, където бе заключил спомените и любовта.

Тук имаше чувството, че обитателката на стаята е излязла само за малко. Висока врата извеждаше към странична тераса, оттам в градина с кестени, бугенвилеи, бадеми, рози и кайсии. Под дърветата се разхождаше снежнобяла котка.

Жан спря пред леглото, покрито с пъстрата завивка, избродирана от Манон преди сватбата ѝ. При него, в Париж. Заедно със завивката бе избродирала и флага с книжната птица.

Люк проследи погледа му.

— Умря в това легло. На Бъдни вечер 1992 година. Попита ме дали ще преживее нощта и аз казах „да“.

Жан се обърна. Очите на Люк бяха потъмнели от болка, лицето му трепереше. Вече не бе в състояние да се владее. Гласът му изтъня, стана пронизителен, изпълнен с мъка.

— Казах „да“. За първи път излъгах жена си.

Преди да осъзнае какво прави, Жан протегна ръце и го прегърна. Люк не се възпротиви. Изрече нещо неразбрано и също го прегърна.

— Каквото, и да сте били един за друг, то не се разруши от онова, което аз бях за нея. Тя не можеше да живее без теб.

— Никога не съм лъгал Манон — повтори Люк, сякаш не бе чул думите на Жан. — Никога, никога…

Тялото му се разтърси от силни тръпки, но Жан не го изпусна от прегръдката си. Люк не плачеше, нито говореше, само трепереше.

Жан си спомни как бе прекарал Бъдни вечер през 1992 г, и се засрами от себе си. Спомни си как бродеше из Париж, ругаеше и пиеше. Докато той се е шляел, Манон се е борила за живота си. И е изгубила битката.

Нищо не усетих, когато тя е умряла. Сърцето ми не се разкъса. Земята не се разтресе. Не ме удари мълния. Нищо.

Люк постепенно се успокои.

— Дневникът на Манон. Обещах да ти го дам, ако се появиш някой ден. Такова беше желанието ѝ. До деня на смъртта си се надяваше да дойдеш.

Разделиха се колебливо.

Люк приседна на дивана и отвори чекмеджето на нощното шкафче.

Жан веднага позна кожения бележник. Манон пишеше в него, когато се срещнаха за първи път във влака за Париж. Тогава плачеше, че напуска своя Юг. Често пишеше в дневника си и нощем, когато не можеше да спи, след като се бяха любили.

Люк стана, протегна ръка с бележника към Жан, но не му го даде веднага.

— И аз ще ти дам нещо — рече спокойно.

Жан предусещаше този момент и не се отдръпна. Само затвори очи.

Юмрукът на Люк го улучи между устната и брадичката.

Не прекалено силно, но достатъчно да му отнеме дъха. Причерня му пред очите и политна към стената. Успокоителният глас на Люк дойде някъде много отдалеч.

— Не си мисли, че те ударих, защото си спал с нея. Когато се ожених за Манон, знаех, че тя няма да се задоволи с един мъж. — Подаде ръка на Жан и му помогна да се изправи. — Ударих те, защото не дойде при нея, преди да умре.

Идеше му да умре от срам.

Нима можеше да сравни забранената, мъртва стая на улица „Монтаняр“ с топлата, светла стая, в която бе умряла Манон?

Сега си спомни. Разбира се, че бе усетил нещо, когато Манон е починала.

В дните преди Коледа се напиваше почти всяка вечер, но пак не можеше да спи истински. В обърканото състояние между съня и будуването я чуваше да говори. Безсмислени, неразбираеми думи. „Пъстри моливи… южна светлина… гарван…“

Сега стоеше в стаята на Манон, убеден, че ще намери тези думи в дневника ѝ.

Сърцето му се успокои. Лицето му пареше от заслужения удар.

— Ще можеш ли да ядеш? — попита смутено Люк. — Мила е направила пиле с лимон.

Жан кимна с усмивка.

Не беше нужно да пита защо Люк е нарекъл виното си „Манон“. Знаеше отговора.


Пътният дневник на Манон

Боние, 24.12.1992

Мама приготвя тринайсетте десерта. Различни ядки, различни плодове, стафиди, двуцветна нуга, маслен сладкиш с канелено мляко, сладкиш с олио. Виктория лежи в люлката си. Бузките ù са розови, очите ѝ сияят от любопитство. Колко прилича на баща си… Люк вече не ме обвинява, че аз си отивам, а Виктория остава. В началото ме обвиняваше.

Тя ще стане южна светлина. Ще огрее света.

Ще помоля Люк, ако Жан все пак дойде, все едно кога, да му даде дневника ми. Вече нямам сили да напиша прощално писмо, което да обясни всичко.

Малката ми южна светлина! Прекарах с Вики само 48 дни, но си представям годините, които ù предстоят. Вики ще има прекрасен живот.

Мама пише тези думи вместо мен, защото нямам сили да държа молива. Изразходвах последните остатъци, за да изям тринайсетте десерта. Защото не искам да опитам хляба на мъртвите.

Трудно ми е да мисля. Думите в главата ми намаляват. Изнасят се. Пътуват по света като пъстри моливи сред черни. Като светлинки в мрака.

В моята къща има само любов. Всички се обичат един друг, обичат и мен. Всички се държат смело и са влюбени в момиченцето ми.

(Дъщеря ми иска да прегърне бебето. Манон лежи, детето е до нея, в камината гори огън. Люк идва и прегръща жена си и дъщеря си. Манон ми дава знак, че трябва да напиша още нещо. Ледените ми пръсти едва държат молива. Мъжът ми донася топло вино, но топлината не стига до ръцете ми.)

Мила моя Виктория, красива моя дъщеричке, лесно беше да дам себе си, за да живееш ти. Не ми се сърди. Радвай се. Ти ще бъдеш обичана. Винаги.

Моля те, Вики, прочети за живота ми в Париж и не бързай да ме осъждаш.

(Манон губи съзнание. Едва разбирам шепота ѝ. Някъде се затръшва врата и тя подскача. Все още очаква мъжа от Париж. Продължава да се надява.)

Защо не дойде Жан?

Защото болката му е много силна.

Да. Защото много го боли.

Болката прави мъжа глупав. Глупавият мъж лесно се плаши.

Рак на живота, това имаше моят гарван.

(Дъщеря ми умира пред очите ми. Разтваря се в нищото. Пиша и се опитвам да не плача. Пита ме дали ще преживее тази нощ и аз казвам „да“. Преди малко попита и Люк, той също каза „да“.

Манон заспа за малко, но когато Люк взе детето, се събуди.)

Получил е всички писма, каза добрата мадам Розалет. Обеща да се грижи за него, стига да ù позволи. Той е горд, казах ù, затова е глупав. Много го боли.

Мадам Розалет каза, че Жан разбил мебелите си и се парализирал. Той не живее, обясни ми тя, движи се, но все едно е умрял.

Станахме двама.

(Дъщеря ми се смее.)

Мама тайно дописва разни неща в дневника ми. Не бива така.

Не иска да ми прочете нито думичка.

Остават ми още само няколко метра. Каква полза да се мъча? Не е ли по-добре да умра безмълвна? Да лежа, облечена в най-хубавата си нощница, и да чакам смъртта да замахне с косата?

(Манон пак се засмя и се закашля. Навън снегът покрива кедрите като саван. Господи, да знаеш, че те мразя. Защо ми вземаш дъщерята, преди да ѝ е дошло времето? Защо ми оставяш детето ѝ? Да не мислиш, че ми правиш добро? Котката ни умря — ще си вземем млада котка. Дъщеря ни умря — ще гледаме внучката!)

Не е ли по-добре до края да живееш нормалния си живот? Сигурно не, защото това ще ядоса смъртта. Живот до последната глътка въздух.

(Дъщеря ми се закашля. Едва след 20 минути отново беше в състояние да говори. Търси думите.

„Захар… Не, не беше захар.“ Ядосва се.

„Танго!“

„Вратата на чашата!“ Това беше крясък.

Знам какво иска да каже: вратата на терасата.)

Жан. Люк. Двамата. Вие.

Край. Отивам си.

Отивам оттатък, в края на коридора, в най-хубавата стая.

Оттам в градината. В градината ще се превърна в светлина и ще полетя, накъдето си поискам. Понякога ще идвам в градината, късно вечерта, и ще гледам къщата, където живяхме заедно.

Ще те виждам, Люк, скъпи мой, да бродиш из стаите. Ще виждам и теб, Жан, в друга стая. Ти ме търсиш. Вече не съм в онези заключени стаи, не разбираш ли? Погледни навън! Тук съм!

Вдигни поглед! Ще ме видиш!

Помисли за мен! Извикай името ми!

Аз съм до теб. Какво от това, че съм умряла? Смъртта не означава нищо. Тя не променя нищо в живота.

Ние винаги ще останем каквито сме били един за друг.

Подписът на Манон бе призрачен, едва изписан с отслабваща ръка. След повече от двайсет години Жан Пердю се наведе над разкривените букви и ги целуна.

44.


Нa третия ден мистралът просто спря. Винаги се случваше така. Своенравният вятър развяваше завеси, отнасяше надалеч найлоновите торбички и пликчета, разлайваше кучетата и разплакваше хората — и изведнъж изчезваше.

Мистралът си отиде, а с него изчезнаха и прахът, остатъците от лятната горещина и умората. Югът се освободи от туристите, които вечно бързаха, паникьосваха се, искаха да ядат и какво ли още не. Люберон отново заживя в собствения си ритъм, подчинен единствено на природата. Цъфтеж, засяване, чифтосване, чакане, търпение, реколта. Хората тук правеха правилното в правилния момент, без да се колебаят.

Отново стана топло, но това беше меката, усмихната есенна топлина, която се радваше на вечерните бури и утринната свежест и не съжаляваше за горещите летни месеци, когато земята ожадняваше.

Жан Пердю вървеше по стръмната, с много завои пътека, без да бърза. Наоколо цареше тишина. Придружаваха го само щурци, цикади и лекият полъх на вятъра. Днес щеше да се изкачи на хълма с църквата и гробището. Носеше дневника на Манон, отворена бутилка вино от Люк и чаша.