— В главата си нося около трийсет хиляди истории и, знаете ли, това не е много, защото само във Франция книжарите доставят над един милион заглавия. Събрал съм в „Литературната аптека“ осем хиляди заглавия от най-добре помагащите. Те са моята спешна помощ. С времето се научих да съставям програми за лечение. Би могло да се каже, че смесвам лекарство от букви — готварска книга с рецепти, които се четат със съпричастие. Роман, в който героинята прилича на читателката. Лирика, предизвикваща поток от сълзи, които читателят иначе преглъща и те постепенно го отравят. Аз слушам със… — Пердю показа соларния си плекс. — Слушам и със… — Потърка тила си. — А най-често с това. — Помилва нежното местенце над горната си устна, където усещаше особени тръпки.

— Но така не може!

— Разбира се, че може.

Методът му успяваше при 99,99 процента от клиентите. Все пак признаваше, че има и хора, в които не е в състояние да проникне.

Например в самия себе си.

Мосю Жордан няма защо да знае това…

Докато говореше на момчето, в главата му се промъкна опасна мисъл и преспокойно излезе на преден план.

Много бих искал да имам момче. От***.От нея бих искал всичко.

Пердю шумно пое въздух. Откакто бе отворил забранената стая, нещо постоянно се променяше и се разместваше. В бронираното стъкло зейна пукнатина. Последваха я още няколко, макар и съвсем фини. Ако не се овладее навреме, всичко ще се разпадне.

— В момента изглеждате много… Не дишате активно — чу се някъде отдалеч гласът на Жордан. — Извинете, не исках да ви обидя, исках просто да разбера какво правят хората, на които казвате: „Няма да ви продам тази книга, защото не си подхождате“.

— Какво правят ли? Отиват си. А вие? Какво става със следващия ви ръкопис, мосю Жордан?

Младият писател падна тежко в едно от заобиколените с книги кресла, без да изпуска пъпешите от ръцете си.

— Няма ръкопис. Не съм написал нито ред.

— О! Кога трябва да предадете новата си книга?

— Преди половин година.

— О! Какво казва издателството?

— Издателката ми не знае къде се намирам. Никой не знае. Никой не бива да узнае. Работата е там, че не мога. Не мога да пиша.

— О!

Жордан опря чело върху пъпешите.

— Какво правите, когато осъзнаете, че не можете повече, мосю Пердю? — попита уморено той.

— Аз ли? Нищо.

Почти нищо.

Нощем обикалям Париж, докато капна от умора. Почиствам двигателя на „Лулу“, лъскам външните стени и прозорците, проверявам кораба до последното винтче, за да съм сигурен, че е готов да отплава — нищо, че от две десетилетия не се е придвижил и на сантиметър.

Чета книги, по двайсет едновременно. Навсякъде. В тоалетната, в кухнята, в бистрото, в метрото. Нареждам пъзели, големи колкото стаята. Щом свърша, ги развалям и започвам отначало. Храня бездомни котки. Подреждам хранителни продукти по азбучен ред. Понякога вземам приспивателни. За да се събудя, чета Рилке. Не чета книги, в които има жени като ***. Вкаменявам се. Продължавам. Всеки ден едно и също. Само така оставам жив. Иначе не правя нищо.

Пердю си заповяда да се стегне. Жордан не искаше да знае как е той, а молеше за помощ. Ще му помогне.

Книжарят извади от малкия носталгичен трезор зад тезгяха своето съкровище.

„Южни светлини“ от Санари.

Единствената книга, която Санари бе написал. Поне под това име. Санари сюр Мер[5], някогашното убежище на писателки и писатели на южния провансалски бряг. Заключен псевдоним.

Неговият — или нейният? — издател Дюпре се намираше в старчески дом във Вил дьо Пари, страдаше от болестта на Алцхаймер, но иначе беше слънчева личност. Пердю го посети няколко пъти и чу от него поне две дузини различни истории за самоличността на Санари и за начина, по който ръкописът е станал негово притежание.

Пердю продължи да разследва загадката.

От две десетилетия анализираше темпото на говорене, избора на думи, ритъма на изреченията, сравняваше стила и сюжета с други авторки и автори. Накрая отся единайсет възможни имена — седем жени и петима мъже.

Гореше от желание да благодари на един от тях. Защото „Южни светлини“ на Санари беше единственият текст, който го затрогна, без да го нарани. Четенето на „Южни светлини“ представляваше хомеопатична доза щастие. От тази книга струеше мекота, която облекчаваше болките му. Оприличаваше я на хладно поточе върху изгорената земя на душата си.

Това не беше роман в класическия смисъл на думата, а малка история за различните видове любов. С прекрасни измислени думи, пронизани от изключително добро чувство към живота. Меланхолията, с която авторът разказваше за неспособността всеки ден да живеем истински, да възприемаме деня като онова, което е, а именно уникален, неповторим и скъпоценен, му беше много добре позната.

Подаде на Жордан последния екземпляр, с който разполагаше.

— Прочетете това. По три страници всяка сутрин, в легнало положение, преди закуска. Нека то да е първото, което прониква във вас. След няколко седмици вече няма да се чувствате наранен. Ще забравите, че блокадата към новия ръкопис е един вид покаяние само защото сте имали успех.

Макс го погледна уплашено между двата пъпеша. Думите буквално избликнаха от устата му:

— Откъде знаете всичко това? Наистина не понасям парите и проклетата стихия на успеха! Иска ми се всичко това да не се беше случило. Който може нещо, е мразен, никога не е обичан.

— Макс Жордан, ако ви бях баща, щях да ви сложа на коленете си и да ви напляскам за тези глупави думи. Прекрасно е, че издадохте книгата си, тя заслужава успеха си, заслужава и всеки трудно изработен цент.

Изведнъж Жордан запламтя от горда, смутена радост.

Какво? Какво казах? „Ако ви бях баща.“

Макс Жордан тържествено подаде на Пердю двата пъпеша. Миризмата им го замая. Опасна миризма. Напомняше му за едно лято с ***.

— Хайде да обядваме — предложи книжарят.

Момчето с наушниците му ходеше по нервите, но много отдавна не беше обядвал с друг човек.

И***щеше да го хареса.

Тъкмо когато режеше пъпешите, по стълбичката затракаха високи токчета.

На прага застана клиентката от сутринта. Очите ѝ бяха зачервени от плач, но гледаха ясно.

— Съгласна съм — заяви твърдо тя. — Давайте книгите, които ще ми сторят добро. А типовете, които не се интересуват от мен, да вървят по дяволите.

Макс я зяпна с отворена уста.

6.


— Пердю нави ръкавите на бялата си риза, провери на място ли е възелът на черната вратовръзка, сложи си очилата за четене, които му бяха необходими отскоро, и с почтителен жест покани клиентката да влезе в сърцето на неговия литературен свят. Настани я във високо кресло със столче за краката и с поглед към Айфеловата кула през редицата прозорци, високи два и широки четири метра. Близо до креслото бе поставена масичка за чантите на дамите, дарена от Лирабел, майката на Пердю. А до нея стоеше старото пиано, което мосю Пердю плащаше да акордират два пъти годишно, макар че самият той не умееше да свири.

Пердю попита първо за името на клиентката. „Казвам се Анна“, отговори просто тя и той започна да ѝ задава въпроси. Професия, какво прави сутрин, имала ли е любимо животно в детството си, какви кошмари е сънувала през последните години, кои книги е прочела напоследък… Дали майка ѝ е нареждала какво да облича.

Интимни въпроси, но не прекалено. Важното беше да ги зададе и после да пази желязно мълчание. Мълчаливото слушане беше основата, върху която щеше да предприеме генералното измерване на душата.

— Работя в телевизионната реклама — започна да разказва Анна. — В агенция с мъже отвъд датата на годност, според които жените представляват кръстоска от машина за еспресо и диван.

Всяка сутрин си навивала по три будилника, за да се изтръгне от чудовищно дълбокия си сън. Веднага вземала горещ душ, за да се затопли за студенината на деня.

Като дете имала предпочитание към топчести маймунки с постоянно влажно носле, макар да били дразнещо кротки. Освен това обичала да носи къси червени кожени панталони и това ужасявало майка ѝ. Често сънувала как, облечена само по риза, се изправя пред важни личности от мъжки пол и постепенно потъва в движещи се пясъци. Мъжете посягали да ѝ свалят ризата, но никой не се сещал да я измъкне от пясъка.

— Никой никога не ми помогна — повтори горчиво тя и вдигна глава към Пердю. Очите ѝ блестяха трескаво. — Е, тъпа ли съм?

— Не много — отговори спокойно той.

Докато била студентка, четяла много и истински. „Слепота“ от Жозе Сарамаго я оставила безпомощна.

— Нищо чудно — кимна мосю Пердю. — Книгата не е подходяща за хора, които тепърва влизат в живота. Тя е за достигналите средата на годините си. За онези, които се питат къде, по дяволите, е потънала първата половина от живота им. За хората, които вдигат глава и престават да се взират във върховете на обувките си, които дотогава са се местили усърдно, без почивка, без да помислят закъде бързат. Слепи, въпреки че са виждали. Само слепите за живота се нуждаят от басните на Сарамаго. Вие, Анна, все още виждате.

По-късно престанала да чете. Защото работела. Работела твърде много, твърде дълго, трупала в себе си все нови и нови пластове изтощение. Така и не успяла да вмести някой мъж в реклама за почистващи препарати или бебешки пелени.

— Рекламата е последният бастион на патриарсите — заяви Анна пред мосю Пердю и благоговейно слушащия Макс Жордан. — Рекламата е по-консервативна дори от армията. Само в рекламата все още цари старият ред.

След толкова много признания тя се облегна изтощено назад.

„Е? — питаше изразът на лицето ѝ. — Ще ме излекувате ли? Кажете ми истината, без да ме щадите.“

Отговорите ѝ ни най-малко не повлияха върху избора на Пердю. Те целяха единствено да го запознаят с гласа на Анна, с височината и силата на тоновете ѝ, с говорните ѝ навици.