Пердю улови няколко думи, светещи в потока на общите фрази. Тъкмо светещите думи разкриваха как тази жена виждаше, миришеше и усещаше живота. Какво смята за истински важно, какво я занимава, как се чувства в момента. Какво се стреми да скрие зад потока от думи. Болка и копнеж.

Мосю Пердю улови светещите думи с умението на дългогодишен рибар. „Не беше планирано така — казваше често Анна. „Не очаквах това.“ Говореше за „безбройни опити“ и „двукратни кошмари“. Живееше в математиката — една от техниките на цивилизацията, която отрича ирационалността и преценките. Забраняваше си да преценява интуитивно и да смята невъзможното за възможно.

Това обаче беше само едната част, доловена и отбелязана от Пердю: онова, което правеше душата нещастна. Съществуваше и втора част — онова, което правеше душата щастлива. Мосю Пердю знаеше от опит, че нещата, които човек обича, оцветяват езика му.

Мадам Бернар, собственицата на дом № 27, пренасяше страстта си към платовете върху къщи и лица — „маниери като лошо изгладена полиестерна риза“ беше едно от любимите ѝ определения. Пианистката Клара Виолет се изразяваше с музика: „Малката на Голденбергови свири едва трета цигулка в живота на майка си“. Голденберг, собственикът на магазин за хранителни стоки, виждаше света във вкусови усещания — определяше нечий характер като „изгнил“, нечие повишаване в службата като „презряло“. Момиченцето му Бриджит, „третата цигулка“, обичаше морето, което е магнит за чувствителните личности. Четиринайсетгодишната хубавица бе сравнила Макс Жордан с гледката от Касис към морето, „дълбока и далечна“. Нежната „трета цигулка“ беше влюбена в писателя. Доскоро Бриджит искаше да е момче, а сега бързаше да стане жена.

Пердю си обеща да занесе на Бриджит книга, която може да се превърне в спасителен остров в морето на първата любов.

— Често ли молите за извинение? — обърна се той към Анна. Жените винаги се чувстваха по-виновни, отколкото бяха.

— Какво извинение имате предвид? „Извинявай, не съм си довършила мисълта“? Или по-скоро: „Извинявай, че съм влюбена в теб и ще ти създам проблеми“?

— И двете. Всички видове извинения. Извинението е поемане на вина. Вероятно сте свикнали да се чувствате виновна за всичко, каквото сте. Често не ние оформяме думите, а думите, които използваме често, ни оформят.

— Странен книжар сте вие, знаете ли това?

— Да, знам, мадмоазел Анна.

Мосю Пердю помоли Жордан да донесе десетина книги от „библиотеката на чувствата“.

— Заповядайте, скъпа. Романи за своеобразието, наръчници за промяна в мисленето, стихове за достойнството.

Книги за мечти и умиране, за любов и за живота на твореца. Сложи в краката ѝ мистични балади, стари, сурови истории за пропасти и падания, за опасности и предателство. Скоро Анна бе заобиколена от купчини книги като от кутии с обувки в магазина.

Пердю искаше клиентката му да се почувства като в гнездо. Да осъзнае безкрайността, която предлагат книгите. Книги винаги имаше достатъчно. Те никога нямаше да престанат да обичат читателките и читателите си. Те бяха надеждата в непредвидимото. В живота. В любовта. След смъртта.

Накрая се появи Линдгрен и със смел скок се озова право в скута на Анна. Настани се удобно и замърка, а преуморената, нещастно влюбената, винаги със съзнание за вина майсторка на рекламата се отпусна и въздъхна доволно. Изпънатите ѝ рамене се разхлабиха, палците, скрити в шепа, се показаха, лицето ѝ загуби строгостта си.

Анна се зачете.

Мосю Пердю проследи как думите проникват в душата ѝ и ѝ придават контури отвътре. Видя как Анна открива у себе си резонансна повърхност, която реагира на определени думи. Тя беше като цигулка, която се учи да свири сама на себе си.

Мосю Пердю наблюдаваше ощастливеното лице на Анна и сърцето му се свиваше от болка.

Няма ли книга, която да ме научи да свиря песента на живота?

7.


Мосю Пердю вървеше бавно по улица „Монтаняр“ и се питаше как ли Катрин възприема тази ведра, тиха улица насред трескавия квартал „Маре“.

— Катрин — промърмори той. — Кат-рин…

Оказа се съвсем лесно да произнесе името ѝ.

Наистина учудващо.

Може би дом № 27 беше само едно нелюбимо убежище. Може би тя виждаше света през позорното петно, което ѝ бе лепнал съпругът ѝ. През онова „вече не те искам“…

В този квартал рядко идваха хора, които не живееха тук. Къщите не бяха по-високи от пет етажа и всяка фасада изглеждаше различно, макар да бяха боядисани в пастелни тонове.

В съседство с дом № 27 имаше фризьорски салон, пекарница, магазин за вино и алжирско магазинче за тютюн. По-нататък по улица „Монтаняр“ се издигаха жилищни кооперации, лекарски кабинети и офиси. Улицата завършваше с кръгово движение.

Там се намираше „Ти Брейж“, бретонско бистро с червена тента, където продаваха фини, пикантни галети[6].

Мосю Пердю занесе на келнера Тиери електронен четец, оставен му от вечно бързащия представител на голямо издателство. За читатели като Тиери, който се навеждаше над поредната книга даже между две поръчки и гърбът му беше изкривен от мъкнене на тежки томове („Мога да дишам само когато чета, Пердю“), този уред беше откритието на века. За книжарите представляваше поредният пирон в ковчега.

Тиери покани Пердю да изпие един ламбиг — бретонската ябълкова ракия.

— Днес не — отклони поканата Пердю.

Казваше го всеки път. Не близваше алкохол. Вече не. Защото с всяка глътка алкохол отваряше сантиметър по сантиметър язовирната стена, зад която се вълнуваше цяло море от мисли и чувства. Знаеше какво се случва, защото някога беше пробвал да потъне в забравата с пиене. Това беше времето на строшените мебели.

Днес обаче имаше съвсем друга причина да отклони поканата на Тиери. Смяташе да занесе на мадам Катрин, бивша Льо П., „книги за плач“. Възможно най-бързо.

Редом с „Ти Брейж“ се издигаше зелено-бялата тента на Джошуа Голденберг, търговеца на хранителни стоки.

Той бе забелязал идването на мосю Пердю и застана на пътя му.

— Кажете ми, моля, мосю… — започна смутено търговецът.

О,не. Сега сигурно ще ме разпитва за порно.

— Става дума за Бриджит. Мисля, че момичето ми става… става жена. А това носи известни проблеми, нали? Знаете какво искам да кажа. Имате ли книга, която ще ѝ помогне?

За щастие, не се касаеше за чисто мъжки разговор и порнографски книги. Ставаше дума просто за още един баща, отчаян от пубертета на дъщеря си и опитващ се да уреди въпроса с половото ѝ просвещаване, преди да е налетяла на някой лош мъж.

— Елате някой ден в приемния час за родители.

— Аз… ох, не знам… може би жена ми?

— Най-добре елате и двамата. Първата сряда от месеца, в двайсет часа. След това ще отидете някъде на вечеря.

— Аз? С жена ми? Но защо?

— За да я зарадвате.

Преди Голденберг да е успял да възрази, мосю Пердю продължи пътя си.

Знаеше, че съседът му няма да направи нищо.

На приемния час за родители се явяваха само майки и не говореха за половото просвещаване на полово зрелите си деца. Повечето искаха да получат книги за просвещаване на мъжете, които да им втълпят къде при жените е горе и къде — долу.

Пердю набра кода на входната врата и отвори. Не бе изминал и метър, когато мадам Розалет се изтъркаля от портиерната с кучето си под мишница. Мопсът Едит надникна недоволно иззад обемистия бюст на собственицата си.

— Най-после се прибрахте, мосю Пердю!

— Нов цвят на косата, мадам? — попита той, докато натискаше копчето на асансьора.

Зачервената от чистене ръка се стрелна към бухналата коса.

— Испанско розе. Само един нюанс по-тъмно от шери-брут. Според мен обаче е много по-елегантно. Винаги забелязвате новата ми коса! Ох, мосю, трябва да ви призная нещо.

Дамата затрепка с мигли. Мопсът изпъшка.

— Ако е тайна, веднага ще я забравя, мадам.

Розалет притежаваше хронологичен ум. Обичаше да наблюдава неврозите, интимностите и навиците на своите ближни, да ги картографира върху скалата на приличието и да предава мненията си на другите свои ближни. Беше много щедра в предаването на мненията си.

— Ах, вие! Всъщност това изобщо не ме засяга, но не знам дали мадам Гъливер ще бъде щастлива с тези млади мъже. Не, не вярвам. Работата е там, че… имаше една книга…

Пердю повторно натисна копчето на асансьора.

— Сигурно сте купили тази книга от друг книжар? Прощавам ви, мадам Розалет, прощавам ви.

— Не, много по-лошо е. Измъкнах я от кашон стари книги на Монмартър и платих за нея цели 50 цента. Но вие много пъти сте ми казвали, че когато една книга е по-стара от 20 години, имам право да похарча за нея само няколко сантима и да я спася от изгаряне.

— Правилно. Казвал съм подобни думи.

Защо не идва този ужасен асансьор?

Розалет се наведе към него и дъхът на кафе и коняк от устата ѝ се смеси с миризмата на кучето.

— Струва ми се, че не трябваше да го правя! Попаднах на история за дървеници, представяте ли си! Ужасяващо! Майката гони собствения си син с метлата, колко грозно! Дни наред чистих като обезумяла. Нормален ли е бил този мосю Кафка?

— Веднага сте го схванали, мадам. Някои умни глави са го изследвали с години.

Мадам Розалет се усмихна щастливо, макар да не бе разбрала нищо.

— О, забравих да ви кажа, че асансьорът е повреден. Пак е увиснал между Голденбергови и мадам Гъливер.

Значи лятото ще дойде още тази нощ. Винаги идваше, щом асансьорът заседнеше.

Пердю започна да се изкачва по стълбите. Вземаше но две стъпала наведнъж, без да обръща внимание на пъстрите бретонски, мексикански и португалски плочки. Собственицата мадам Бернар обичаше шарки, за нея те бяха „обувките на къщата, а обувките на една дама издават характера ѝ“.

В този смисъл следващият крадец, проникнал в дом № 27 на улица „Монтаняр“, можеше да огледа стълбището и да заключи, че е попаднал на хора със забележителни капризи и настроения.