Пердю стигна до първия етаж. На площадката в полезрението му попаднаха чифт царевичножълти сандали с пискюли от пера на каишките.

На първия етаж, точно над мадам Розалет, живееше Че, слепият подолог. Той често придружаваше мадам Боме (също на първия етаж, срещу него) на покупки при еврейския търговец Голденберг (втори етаж) и ѝ носеше чантата. Между другото, мадам Боме беше бивша секретарка на известен гледач на карти. Двамата вървяха тържествено по тротоара: слепият, хванал подръка възрастната дама с ролатор[7]. Често към тях се присъединяваше и Кофи.

На ганайски Кофи означава „петък“. Носещият това име се бе появил в дом № 27 от Банльорс. С невероятно тъмна кожа, със златни верижки върху суитшърт в стил хипхоп, с креолска обица на ухото. Красиво момче, „смес от Грейс Джоунс[8]и млад ягуар“, както го определи мадам Боме. Кофи често носеше бялата ѝ чанта „Шанел“ и ставаше обект на недоверчиви погледи. Изпълняваше ролята на домашен майстор, изработваше фигури от неощавена кожа и рисуваше по тях символи, неразбираеми за другите обитатели на къщата.

Днес обаче на пътя на Пердю се изпречи съвсем друг човек. Не Че, не Кофи, не и ролаторът на мадам Боме.

— О, мосю, колко е хубаво, че ви виждам! Да знаете, че книгата за онзи Дориан Грей се оказа страшно интересна! Много мило от ваша страна да ми я препоръчате, след като се оказа, че „Пламтящо желание“ е изчерпана.

— Радвам се да го чуя, мадам Гъливер.

— О, няма ли най-сетне да започнете да ме наричате Клодин? Или поне мадмоазел, нали ви казах, че не съм мадам. Знаете ли, прочетох „Портретът на Дориан Грей“ само за два часа, толкова ми беше забавен. Ако аз бях на негово място, никога нямаше да гледам онази картина, това е ужасно потискащо. Тогава май не са имали ботокс.

— Оскар Уайлд е писал книгата за Дориан Грей в продължение на шест години, мадам Гъливер. Заради тази книга се е водил съдебен процес и авторът е починал скоро след като са го осъдили. Нима не заслужава малко повече от два часа от вашето време?

— О, това са празни приказки! Той вече няма как да го разбере, горкичкият!

Клодин Гъливер. Неомъжена дама в средата на четрийсетте, с рубенсова фигура, отговаря за протокола в голяма аукционна къща. Всеки ден общува с много богати и много алчни колекционери. Специфичен вид човек. Мадам Гъливер също събираше произведения на изкуството, главно такива с високи токчета и в папагалски цветове. Сбирката ѝ от сандали съдържаше 176 екземпляра и разполагаше със собствена стая. Едно от хобитата на мадам Гъливер беше да дебне мосю Пердю и да го кани на излет, да му описва в подробности най-новия курс за квалификация, който посещавала, или да му разказва за поредния новооткрит парижки ресторант. Друго хоби на мадам Гъливер бяха романите, в които героинята се притискаше до широките гърди на някой негодник и се съпротивляваше, докато той ѝ докажеше колко е мъжествен. И сега мадам Гъливер изчурулика:

— Знаете ли, тази вечер имам…

— Не, мадам, не мога да дойда с вас — прекъсна я решително Пердю.

— Първо чуйте какво имам да ви предложа. В Сорбоната ще има тавански празник. Ще участват дългокраки студентки по изкуство, които вече са положили изпитите си и освобождават квартирите си. На този празник се предлагат за продан книги, мебели, даже любовници.

Мадам Гъливер кокетно вдигна вежди.

— Е, какво ще кажете?

Пердю си представи млади мъже, коленичили край огромни часовници и кашони с книги джобен формат, на челата им забодени надписани листчета: употребен само веднъж, почти нов, почти без следи от четене, сърцето се нуждае от лек ремонт. А може би и друг надпис: трета ръка, но основните функции са в пълен ред.

— Не искам да присъствам на това зрелище, в никакъв случай.

Мадам Гъливер въздъхна дълбоко.

— Забелязали ли сте, че никога не приемате предложенията ми?

— Да, мадам, това е…

Вярно.

— Не е насочено срещу вас, повярвайте ми. Вие сте възхитителна, смела и… ами…

Всъщност Пердю харесваше мадам Гъливер. Тя вземаше от живота с пълни шепи. Вземаше повече, отколкото се нуждаеше.

— И сте много добра съседка.

По дяволите! Отдавна бе загубил тренинг. Нямаше представа как се казват мили думи на същества от женски пол. Мадам Гъливер заслиза величествено по стълбата. Тракаше на високите си токчета и поклащаше бедра. Царевичножълтите сандали тропаха все по-силно. Щом се изравни с мосю Пердю, тя вдигна ръка да я сложи на рамото му, но той се отдръпна светкавично. Ръката ѝ примирено се отпусна върху парапета.

— И двамата не се подмладяваме, мосю — проговори тя тихо, дрезгаво. — Втората половина на живота отдавна е започнала.

Троп-троп, троп-троп…

Пердю неволно посегна към косата си, по-точно към темето, където много мъже оплешивяват първо. Унизителна тонзура… При него все още я нямаше. Но не биваше да забравя, че е на петдесет, а не на трийсет. В тъмната му коса просветваха сребърни нишки. По лицето се очертаваха бръчки. Коремът му… Трябва да го стегне. Все още се чувстваше добре, само тазобедрената става му създаваше грижи. Всяка година положението се влошаваше. Вече не можеше да носи два кашона книги наведнъж, проклятие. Но това бяха незначителни подробности. Главното беше, че жените бяха престанали да го заглеждат… С изключение на мадам Гъливер, но тя гледаше на всеки мъж като на възможен любовник.

Пердю хвърли недоверчив поглед нагоре. Нищо чудно на следващата площадка да се появи мадам Боме и да го въвлече в поредната дискусия за Анаис Нин и сексуалните ѝ обсесии[9]. Дискусията ще се води на висок глас, защото мадам е забравила слушалките си за чуване в кутия с шоколадови бонбони.

Пердю бе организирал читателски клуб за мадам Боме и вдовиците от улица „Монтаняр“, забравени от децата и внуците си и съхнещи пред телевизорите. Те обичаха книгите, но литературата беше само претекст да излязат от жилищата си и да посветят няколко часа на приятни разговори, подплатени с разноцветни дамски ликьори.

Обикновено дамите обсъждаха еротични произведения. Пердю им доставяше този вид литература в дискретни опаковки: корица на „Алпийска флора“, в която се криеше „Сексуалният живот на Катрин М.“, „Провансалски дантели“ за „Любовникът“ на Маргьорит Дюрас, „Рецепти за мармалад от Йорк“ за Анаис Пин и книгата ѝ „Делтата на Венера“. Любителките на разноцветни ликьори ценяха високо избраните от него маскировки — вдовиците познаваха своите роднини, които гледаха на четенето като на ексцентрично хоби на хората, които се смятат твърде изискани, за да гледат телевизия, освен това са убедени, че еротиката е неестествена за дами, минали шейсетте.

Този път ролаторът на мадам Боме не го спря.

На втория етаж живееше пианистката Клара Виолет. Пердю чу упражненията на Черни и се усмихна. Пръстите ѝ изпълняваха брилянтно дори нотната стълбица.

Клара Виолет принадлежеше към петте най-добри пианистки в света. Понеже не можеше да понася някой да стои в едно и също помещение с нея, докато свири, славата ѝ бе отказана. През лятото даваше концерти на балкона. Отваряше всички прозорци, Пердю избутваше пианото ѝ до балконската врата и слагаше отдолу микрофон. Клара свиреше в продължение на два часа. Обитателите на дом № 27 сядаха на стълбището пред входната врата или поставяха столове на тротоара. „Ти Брейж“ се изпълваше с непознати. След концерта Клара излизаше на балкона, покланяше се и кимаше плахо. Слушателите ѝ се отблагодаряваха с бурни ръкопляскания.

Пердю измина необезпокояван останалия път до жилището си. Площадката на четвъртия етаж беше празна — масата бе изчезнала. „Дано Кофи да е помогнал на Катрин“, помисли си книжарят.

Почука на зелената врата и с изненада разбра, че е очаквал този миг с радост.

— Здравейте — пошепна, — нося ви книги.

Сложи пакета на прага и се изправи. Точно тогава Катрин отвори.

Къса руса коса, перленосив поглед под фино извити вежди, недоверчив, но мек. Беше боса, деколтето на роклята разкриваше ключиците ѝ. Държеше плик.

— Намерих писмо, мосю.

8.


Твърде много впечатления наведнъж. Катрин — очите ѝ — пликът, надписан с бледозелено мастило — близостта на Катрин — миризмата ѝ — ключиците — животът — то…Писмото?

— Неотворено писмо. Намерих го във вашата кухненска маса, в чекмеджето, замазано с бяла боя. Отворих чекмеджето и намерих писмото под тирбушона.

— О, не — възрази учтиво Пердю, — там нямаше тирбушон.

— Но аз го намерих…

— Не сте!

Не биваше да повишава тон, но нямаше сили да гледа писмото в ръката ѝ.

— Простете, моля, че ви се развиках.

Катрин му подаде плика.

— Това писмо не е за мен.

Мосю Пердю заотстъпва назад към жилището си.

— Най-добре го изгорете.

Катрин го последва. През цялото време го гледаше в очите. Лицето му пламна, сякаш от удар с тънка пръчка.

— Или го изхвърлете.

— Бих могла и да го прочета — подхвърли тя.

— Все ми е едно. Това писмо не е за мен.

Тя продължи да го гледа, докато той затвори вратата. Катрин и писмото останаха отвън.

— Мосю? Мосю Пердю! — Катрин почука. — Писмото е адресирано до вас.

— Вървете си! Моля ви! — пошепна измъчено той.

Бе познал писмото, почерка.

Нещо в него се разтроши на хиляди парченца.

Жена с тъмни къдрици отваря вратата на купето. Първо гледа навън, дълго време, после се обръща към него със сълзи в очите. Жена, която минава през Прованс, през Париж, през Улица „Монтаняр“ и накрая влиза в жилището му. Взема душ, ходи гола по стаите. Уста, която се приближава към неговата в полумрака.

Мокра кожа, капчици вода, мокри устни, които му отнемат дъха, пият от устата му. Пият я дълго.

Луната върху мекия, заоблен корем. Две сенки танцуват в рамката на прозореца.

Тя се завива с неговото тяло.

***спи на дивана в лавандуловата стая — тъкмо тя нарече забранената стая с това име. Спи, завита с разноцветното си провансалско одеяло, ушито от самата нея. Част от зестрата ù.