Преди ***да се омъжи за своя лозар и преди…

Да ме напусне.

А после още веднъж.

*** бе дала имена на всички стаи, в които се срещаха през петте години на връзката си. Слънчевата стая, медената стая, градинската стая. Стаи, които бяха всичко за нейния таен любовник, за втория ѝ мъж — за него. Неговата стая получи името „лавандуловата стая“. Тя ѝ стана дом в чуждия град.

Последната нощ, през която тя спа там, беше много гореща. Август 1992 година.

Двамата влязоха заедно под душа. После бяха голи и мокри. Тя го милваше с мокра ръка, хладна от водата. Легна върху него и вдигна ръцете му над главата. Погледна го като обезумяла и пошепна задъхана:

— Желанието ми е ти да умреш преди мен. Обещаваш ли ми?

Тялото ѝ го пое, много по-неудържимо от когато и да било преди, и тя застена:

— Обещай ми! Обещай!

Той обеща.

По-късно през нощта, когато вече не виждаше бялото на очите ѝ в мрака, той попита защо.

— Не искам да изминаваш пътя от паркинга до гроба ми сам. Не искам да тъгуваш. Предпочитам аз да усещам липсата ти до края на живота си.

— Защо никога не ти казах, че те обичам? — пошепна книжарят. — Защо, Манон? Манон!

Никога не ѝ го призна. За да не я притеснява. За да не усети пръста ѝ върху устните ѝ, за да не чуе тихото „шшт“.

Тогава си мислеше, че може да стане едно камъче от мозайката на живота ѝ. Красиво, блестящо, но само едно камъче. Не цялата мозайка. Трябваше да направи това за нея.

Манон. Силното, но никога миловидно, никога перфектно момиче от Прованс. Говореше с думи, които той буквално можеше да улови с пръсти. Никога не планираше, винаги се отдаваше цялостно на мига. Не говореше за десерта по време на основното хранене, не споменаваше утрото, преди да заспи, казваше довиждане, без да иска нова среща. Живееше само в настоящето.

През онази августовска нощ преди 7 216 нощи Пердю за последен път спа добре. А когато се събуди, Манон и нямаше.

Не бе усетил, че раздялата наближава. Непрекъснато мислеше за това, по хиляда пъти прекарваше през ума си жестовете и погледите на Манон, без да намери издайнически признаци, че тя ще си отиде.

А тя си замина и не се върна. След няколко седмици пристигна писмо. Това писмо.

Две нощи пликът лежа на масата неотворен. Той седеше сам, пиеше сам, пушеше сам и гледаше плика. И плачеше.

По бузите му се стичаха сълзи и капеха върху масата и върху плика.

Не отвори писмото.

Тогава се чувстваше безкрайно уморен — от плач и защото вече не можеше да спи в леглото, така голямо и празно без нея, толкова студено. Умори се да усеща липсата ѝ.

Гневен, отчаян, безпомощен, той прибра писмото в чекмеджето на кухненската маса, без да го отвори. При тирбушона, който тя бе „заела“ от една бирария в Менерб и донесла в Париж. Бяха дошли от Камарг, очите им светеха като глазирани от южната светлина. Спряха в подножието на Люберон[10]и се настаниха в пансион, залепнал като гнездо на оси върху стръмен склон. Баня на полуетажа, лавандулов мед. Манон искаше да му покаже всичко свое. Откъде идва, каква кръв тече във вените ѝ. Да му покаже дори бъдещия си съпруг. Люк, възседнал високия си трактор, сред лозята, опасали цялата долина под Боние. Люк Басе, майстор лозар и винар.

Сякаш желаеше тримата да станат приятели. Всеки да се наслаждава и да обича, без да се сърди на другия.

Пердю отказа. Останаха си в медената стая.

Имаше чувството, че силата се изцежда от ръцете му. Не бе в състояние да се помръдне. Стоеше и стоеше в мрака зад вратата.

Липсваше му тялото на Манон. Липсваше му ръката ѝ, която насън мушваше под дупето му. Липсваше му дишането ѝ, детското ѝ ръмжене сутрин, когато я будеше твърде рано. За нея винаги беше прекалено рано, все едно колко беше часът.

Липсваха му очите ѝ, които го гледаха с любов. Липсваше му фината, мека, къдрава коса, която се триеше в кожата му. Тя цялата му липсваше толкова силно, че легнеше ли в голямото празно легло, тялото му започваше да се гърчи от болки. Сутрин отново се будеше с болка.

Мразеше да се събужда без нея.

Първо насече леглото, после етажерките и шкафчето за обувки. Наряза килимите, изгори картините, изпразни стаята. Изхвърли всички дрехи, подари всички плочи.

Запази само книгите, от които ѝ беше чел. Четеше ѝ всяка вечер — стихове, сцени, глави, колони, откъси от биографии и научни книги, „Детските молитвички“ на Рингелнац (Боже, как обичаше „Лукчо“!), за да може да заспи в зловещия тъмен свят на студения север с неговите вледенени северняци. Сърцето не му позволи да изхвърли книгите.

Зазида с тях лавандуловата стая.

Но болката не престана.

Манон все още му липсваше, дявол да я вземе!

Намери сили да се справи, като започна да избягва живота. Заключи го дълбоко в себе си заедно със съзнанието, че Манон вече я няма.

Тази вечер обаче животът изхвърча навън и го удари с неимоверна мощ.

Олюлявайки се, мосю Пердю се завлече до банята и подложи глава под студената вода.

Мразеше Катрин. Мразеше и проклетия ѝ, неверен, жесток съпруг.

Защо онзи гадняр Льо П. я е напуснал точно сега, и то без да ù даде дори кухненска маса? Какъв идиот!

Мразеше портиерката и мадам Бернар, Жордан и Гъливер, мразеше всички. Да, всички.

Мразеше Манон.

Върна се до входната врата и отвори. От косата му канеше вода. Щом мадам Катрин толкова настояваше, ще ѝ каже истината: „Да, по дяволите, писмото е до мен! Тогава не пожелах да го отворя. От гордост. Заради принципите си“.

Всяка грешка добива смисъл, ако човек я прави заради принципите си.

Смяташе да прочете писмото, щом се почувства готов. След година. Или след две.

Не бе планирал да чака 20 години. Докато навърши 50 и свикна да живее като стар чудак.

По онова време единствената възможна самоотбрана бе да не отвори писмото на Манон. Да не чете оправданията ѝ, беше единственото оръжие, с което разполагаше.

Точно така.

Изоставеният трябва да отговори с мълчание. Да не дава нищичко на онзи, който си е отишъл, да се заключи, както другият е захлопнал вратата пред общото им бъдеще. Това беше правилното поведение.

— Не, не, не! — извика Пердю. Нещо не беше наред, но какво? Нещо го подлудяваше.

Пердю отиде до отсрещната врата и позвъни.

Почука, след малко отново позвъни. Изчака, пресмятайки времето, от което се нуждае всеки нормален човек, за да излезе от банята и да се подсуши.

Защо Катрин не се появяваше? Нали преди малко беше у дома си?

Върна се тичешком в жилището си, откъсна страница от първата книга, която му попадна, и надраска набързо:

Моля ви да ми донесете писмото, все едно колко е късно. Моля да не го четете. Простете, че ви създавам проблеми.

Сърдечни поздрави. Пердю

Взря се в подписа си и се запита дали някога ще събере сили да напише малкото си име.

Всеки път, когато се наричаше по име, чуваше гласа на Манон. Как го произнасяше с въздишка. Или със смях. Как го шепнеше, о, как го шепнеше…

Написа инициала между „поздрави“ и „Пердю“. Ж. като Жан.

Сгъна листа по средата и го закрепи с парче тиксо върху вратата на Катрин. Писмото. Със сигурност ще прочете някои от онези безпомощни обяснения, характерни за жени, изоставили любовниците си, защото са им омръзнали. Нямаше причини да се вълнува толкова.

Точно така. Върна се в празното си жилище и зачака.

Чувстваше се ужасяващо сам. Като глупава малка гребна лодка сред развеселено, преливащо от подигравки море. Без платна, без гребло, без име.

9.


Когато нощта побягна и предостави Париж на съботното утро, мосю Пердю се надигна с болки в гърба, свали очилата за четене и силно разтърка зачервената гърбица на носа. Бе прекарал няколко часа на колене пред все още неподредения пъзел на пода. Закрепваше частите, стараейки се да не вдига шум, защото не искаше да пропусне кога Катрин ще се раздвижи в жилището отсреща. Ала там цареше тишина.

Гърдите и гърбът го боляха непоносимо, тилът му беше схванат. Свали ризата и отиде под душа. Остана под силната струя, докато кожата му посиня от студ. Смени водата с гореща и стана червен като рак. Уви се с една от двете хавлии и отиде в кухнята. От тялото му се вдигаше пара. Застана до прозореца и започна да прави лицеви опори и клякания. Свари си кафе на котлона, изплакна единствената си чаша и я напълни с димящата течност.

През нощта в Париж бе нахлуло лятото. Истинското лято.

Въздухът беше топъл като чашата му.

Дали е пъхнала писмото в пощенската кутия? След безобразното му поведение снощи Катрин сигурно не искаше да го види повече.

Както си беше бос, придържайки хавлията на кръста си, Пердю се спусна по стълбите.

— Вижте, така не може… О, вие ли сте?

Увита в блестящ халат, мадам Розалет се подаде от портиерната. Пердю усети погледа ѝ да се плъзга по тялото му и изпита чувството, че хавлията изведнъж се е смалила.

Мадам Розалет го зяпа наистина неприлично дълго, отбеляза той. И май кима доволно…

Изчерви се и хукна обратно.

Застана пред вратата на жилището си и забеляза нещо, което го нямаше преди.

Бе получил писмо.

Нетърпеливо разгъна листчето. Хавлията се развърза и падна на пода, ала мосю Пердю не забеляза, че е останал гол на стълбището. Зачете с нарастващ гняв:

Скъпи Ж.,

Заповядайте тази вечер при мен на вечеря. За да прочетете писмото. Трябва да ми обещаете, че ще го

прочетете, в противен случай няма да ви го дам.

Не се извинявам.

Катрин

P.S. Донесете си чиния. Умеете ли да готвите? Аз — не.

Докато се гневеше, се случи нещо чудовищно.

Лявото ъгълче на устата му затрепка.

И тогава… той се засмя.

Смеейки се, зашепна невярващо:

— Донесете си чиния. Прочетете писмото. Никога не искайте нищо. Обещайте. Умри преди мен. Обещай ми!