Катрин Стоун - Пламък и лед

Позвъняването, което бе накарало непознатия да прекъсне разговора, беше прозвучало от домофона. Гейлън вдигна слушалката:

— Ало, кой е?

— Лукас Хънтър.

Тя натисна трите бутона, чрез които се задействаше автоматичното отключване, и извика:

— Влез!

Лукас позвъни на вратата по-бързо, отколкото беше очаквала, сякаш старомодният асансьор се бе изкачил до деветия етаж с безпрецедентна скорост, за да направи добро впечатление на лейтенант Хънтър.

Като го видя, Гейлън си глътна езика — елегантният широкоплещест мъж, който стоеше на прага, беше зашеметяващ.

Зашеметяващ и заплашителен.

Лукас я изгледа намръщено и неодобрително промърмори:

— Защо не погледна през шпионката, за да провериш кой звъни?

— Ами… — изпелтечи тя, без да откъсва поглед от него. Питаше се дали изобщо си е лягал от неделя досега. Дали този сивоок мъж, притежаващ грацията и жестокостта на пантера, има нужда от сън. Може би леглото за него е само място за задоволяване на похотта, не за почивка.

Кога ли за последен път е дал воля на страстите си?

— Входната врата не се наблюдава чрез видеокамера — добави Лукас, а тя само промърмори:

— Не, не се охранява…

Лукас я гледаше и си мислеше колко е привлекателна, макар че беше навлечена в размъкнат лилав анцуг и розови вълнени чорапи.

Ни в клин, ни в ръкав си помисли, че лилавият цвят не подхожда на огненочервената й коса, сетне се запита дали изобщо си е лягала — под очите й имаше сенки. Дали леглото за нея бе място, където я спохождаха кошмарни сънища или прекрасни мечти?

Той не можеше да се отърси от преследващите го кошмари, а сега се страхуваше за тази жена.

— Отвори вратата, без да провериш кой звъни — изрече строго. — Ами ако не бях аз?

— Оказа се, че не съм допуснала фатална грешка. Освен това очаквах посещение от служител на полицията. Всъщност по пътя на логиката би трябвало да предположа, че ще дойдеш именно ти.

— Онзи тип се е свързал с тебе!

— Да, обади се преди малко. Мислиш ли, че наистина е бил убиецът?

„Сигурен съм, че е бил той“ — помисли Лукас, но не позволи на Гейлън да го отклони от темата. Беше потресен от факта, че тя не осъзнава на каква опасност се излага.

— Още не мога да повярвам, че отвори, без да провериш кой звъни!

— Това вече го каза. — Гейлън предизвикателно вирна брадичка. — Обещавам, че няма да се повтори.

Той най-сетне се усмихна, заплашителното му изражение се смекчи, а сивите му очи закачливо проблеснаха:

— Дано. Полицията и бездруго си има достатъчно работа… — Усмивката му помръкна. Осъзнаваше, че Гейлън е подвластна на чара му, че я въвлича в смъртоносна игра, но все пак попита: — Какво ти каза онзи… човек?

— Поръча да кажа на полицията две думи — прекръсти се. — Докато говореше, тя внимателно го наблюдаваше. Видя го как стисна зъби, как очите му гневно проблеснаха и разбра, че непознатият не я е излъгал.

— Наистина е бил убиецът, нали? — попита плахо.

— Да. Какво още ти каза? Не, не ми отговаряй. Помисли и запиши всичко, което си спомняш.

— Добре. Разговорът беше кратък, но незабравим.

„Незабравим като премръзналото бездомно момиче с тюркоазно палто и грозни ръкавички с един пръст“ — помисли Лукас. Нищо не можеше да заличи този образ в съзнанието му, освен видението с лилав анцуг, тъмни сенки под очите и с изящни ръце с дълги пръсти.

Като усети върху себе си изпитателния му поглед, тя нервно подръпна дрехата си, после ръцете й като подплашени птици полетяха към огненочервените й къдрици.

— Благодаря — едва чуто промълви той. — Утре ще се отбия да взема това, което си написала. Имаш ли нещо против да огледам жилището ти?

Гейлън свъси вежди:

— Нима очакваш той да дойде тук?

— Не — призна Лукас.

— Значи не ме е набелязал за поредна жертва.

— Точно така. Ако те убие, това ще означава, че се е провалил, че си била на път да разкриеш истинската му самоличност.

— Може би е решил да отнеме живота ми, след като убие още една жена.

Лукас знаеше, че предположението й е правдоподобно, но разумът му отказваше да го приеме.

— Няма да има следваща жертва. Двамата с теб ще го заловим, Гейлън. Ето защо трябва да огледам жилището ти. Обещавам да не те критикувам, ако е разхвърляно.

Едностайният апартамент сякаш бе обитаван от две жени. Едната — журналистка от популярен телевизионен канал, другата — умела шивачка, която майстори приказно красиви дрехи за кукли.

На бюрото имаше компютър и факс, на масичката стояха телевизор и радиоапарат. Навсякъде, включително върху старателно опънатата покривка на леглото, бяха разхвърляни платове и макари.

На пода стояха две ютии — малка и голяма, като рицари в сребристи доспехи, охраняващи куклите на канапето.

Лукас забеляза, че всички кукли са облечени, сякаш Гейлън държеше да се спазва благоприличието.

Искаше му се да я разпита за тях, да разбере защо до една са облечени. Вместо това каза:

— Какви са тези кашони?

Още с влизането си бе забелязал четирите грамадни кашона, върху които бяха изобразени кораби с разпънати платна.

— Опаковам вещите си, защото заминавам… поне до днес възнамерявах да замина.

— Къде?

— Не знам. Важното е да напусна Ню Йорк.

— И Кей Си Ар.

— Да.

— Заради онова, което се случи в неделя сутринта ли? Заради онова, което каза и което премълча ли?

— Нима си гледал репортажа ми? — изненада се Гейлън. През изминалите четири дни беше прочела всички публикации за Лукас Хънтър, от които ставаше ясно, че той се интересува само от преследване на престъпници.

Ала в този момент като че се интересуваше само от нея.

— Да, гледах го… и бях възхитен.

— Благодаря… Не можех да постъпя другояче — промълви тя и се изчерви, като забеляза нежния му поглед. Невъзможно е Лукас Хънтър да я гледа по този начин, невъзможно е да одобрява постъпките й!

— Но си си навлякла неприятности — продължи да я разпитва той, макар вътрешно да кипеше от гняв. Упрекваше се, задето не се е досетил каква цена ще заплати Гейлън за смелостта си. Но новината за смъртта на Брин го беше извадила от равновесие и… — Уволниха ли те?

Изящните й пръсти отново машинално докоснаха огнените й къдрици.

— Подадох си оставката.

— Защо?

— Защото от първия ден беше ясно, че не ставам за водеща.

Лукас не вярваше на ушите си — тази жена се бе отказала от работа, за каквато мечтае всеки репортер.

— Каква е причината според теб?

— Не притежавам необходимия емоционален диапазон.

Каза го толкова простодушно, че сърцето му се сви.

— Това пък какво означава? — попита, за да скрие вълнението си.

— Не умея да се пренастройвам, когато преминавам от една новина към друга.

— Ясно. След като си съобщила, че мъж, жена и трите им деца са загинали при пожар, не можеш с усмивка да обявиш за домакинята от Бруклин, която е спечелила голямата награда от лотарията.

— Именно.

— Знаеш ли, Гейлън, според мен притежаваш прекалено голям емоционален диапазон.

— О! Благодаря за комплимента… Но Мариан се е справяла чудесно. Адам също, както и стотиците други водещи. Нима са безчувствени като роботи?

— Разбира се, че не са. Мариан беше много чувствителна и състрадателна… Но в момента обсъждаме твоите качества. Нито един репортер от Ню Йорк… или откъдето и да било нямаше да се добере до интервюто, което дадох на теб.

Гейлън поруменя като момиченце, което са похвалили. Не изглеждаше доволна от комплимента, по-скоро бе смутена. Лукас продължи:

— Сега обаче имаме много по-важни въпроси за обсъждане. Кога подаде оставка?

— Днес.

— Кой знае за решението ти?

— Само собственикът на Кей Си Ар Джон Маклейн — отвърна Гейлън. Спомни си ласкавите думи за Мариан, топлотата, с която ги бе изрекъл. — Познаваш ли го… него и покойната му съпруга?

— С Мариан и Полин се познаваме от деца. Роден съм в Чатсуърт, на час път от Ню Йорк. Живях там до деветгодишна възраст.

— И Мариан и Полин ли са живели в този град?

— Да — лаконично отвърна той, макар да се изкушаваше да добави: „Също и мъката… и ужасът… и мечтите, по-късно погребани.“