— Какво искаш, Вивека?

— В случая желанията ни съвпадат, драги. Чувстваме се длъжни да ти окажем помощ за залавянето на престъпника.

— При което рейтингът ви ще се повиши.

— Не отричам, но не се чувствам виновна, защото не извършваме престъпление. Всички ще извлечем полза, ако ти не провалиш плановете, какъвто е обичаят ти.

— Мери си думите, Вивека! — процеди през зъби той. Вместо да я изплаши, леденият му тон я възбуди, както през онзи ден преди шестнайсет години.

— Ах, как щяхме да се позабавляваме, Лукас! Още не мога да повярвам, че някаква глупачка, с която бях съученичка в гимназията, ще цъфне изневиделица и ще…

— Ще разкрие истинската ти същност!

— Какъв фарисей си, драги. Нима ме обвиняваш, задето държа на семейството си? Та нали самият ти си автор на книга за предаността, как се осмеляваш да ме упрекваш! — Изведнъж тя сякаш забрави възмущението си и изражението й стана предизвикателно. — Признай, че почти те бях прелъстила!

— Дори да е вярно, какво значение би имало, Вивека? Нима си хранела надежда, че след като съм се любил с теб, ще забравя за насроченото за понеделник дело за предсрочно освобождаване на Брандън?

Думите му разгневиха Вивека Блеър, която се мислеше за неотразима.

— Да, надявах се! — изсъска тя.

— Как щеше да постъпиш, когато разбереше, че планът ти се е провалил?

— Толкова ли си сигурен, че щеше да ме отблъснеш?

Пренебрежителният му поглед бе най-красноречивият отговор и я жегна като нажежено желязо.

— Наистина ли се интересуваш какъв е бил резервният ми план?

— Разбира се.

Вивека сви рамене:

— Защо пък да не ти кажа? Не можеш да ме арестуваш, нали? В чантата си носех ЛСД…

Той едва се сдържа да не се усмихне. Наркотикът нямаше да му повлияе, защото по онова време беше почти непрекъснато дрогиран.

Вивека забеляза потрепването на устните му и се окуражи:

— Щяхме да бъдем страхотни в леглото, знаеш го!

— Знам само, че бях едва двайсетгодишен, пиян и дрогиран. Съгласен бях да легна с всяка, не подбирах сексуалните си партньорки.

„Мръсник!“ — мислено изруга тя и подхвърли злобно:

— Май и сега не си много придирчив. Иначе Казанова нямаше да разполага с толкова богат избор. — В мига, когато го изрече, съжали за думите си и едва не си глътна езика от ужас — толкова страховито бе изражението на Лукас.

Ако по време на убийствата не беше водил преговори за освобождаване на заложниците в Куинсланд, спокойно би могла да предположи, че той е убил любовниците си.

— Да подходим делово по въпроса, Вивека. Аз ще решавам какво ще бъде излъчено в новинарските емисии и ще го съобщавам на Гейлън. Днес следобед ще я информирам какво да каже пред камерата довечера. Освен това категорично забранявам да бъде интервюиран Брандън! Не само от нея, но и от когото и да било от Кей Си Ар!

Вивека вдигна ръце, като че се предава, идеално лакираните й нокти проблеснаха:

— Нима Първата поправка към конституцията, даваща свобода на словото, не означава нищо за теб? Навярно я смяташ за глупава приумица на онези ренегати!

— Забраната ми няма отношение към Първата поправка.

— О, да, смисълът на забраната ти е много по-дълбок! Лукас Хънтър раздава собствено правосъдие! Според теб Брандън трябва да изгние в затвора.

„Грешиш — помисли той. — Ако зависеше от мен, Брандън Крисчънсън щеше да е мъртъв.“

— Ще ти обясня съображенията си, които нямат нищо общо с чувствата ми към скъпия ти братовчед. След като Кей Си Ар ще предава посланията на Казанова, не бива да давате поле за изява на друг убиец.

— Моят братовчед не е убиец! Смъртта на Джени беше нещастен случай!

— Нима? Нещастен случай ли е, когато дванайсетгодишно момиче е изнасилено и умъртвено? — Гласът на Лукас бе като леденото докосване на смъртта. — Джени бе убита умишлено от Брандън.

— Мисли каквото искаш! Винаги си бил упорит като магаре!

— Мариан и Полин също го вярваха. Бяха най-добрите приятелки на Джени и през онзи зимен ден са били с нея в Чатсуърт. Може би не знаеш, но те уверявам, че с ужас си спомняха стореното от Брандън. Ако поне малко държиш на тях, няма да позволиш кракът му да стъпи в Кей Си Ар!

Думите му попаднаха право в целта и засегнаха най-болното й място — раздвоението й между Брандън, който й беше кръвен роднина, и екипа на Кей Си Ар — новото й семейство. Измъчваха я угризения, не искаше да извърши предателство спрямо Мариан, Полин, Адам, Джон… най-вече спрямо Джон.

„Ако ножът опре до кокал, ако се наложи да избирам, какво ли ще сторя?“ — често се питаше тя и с надежда се вкопчваше в думичката „ако“. Не за пръв път Брандън заявяваше, че е готов да разкрие самоличността си на милионите си почитатели, да разкаже за миналото си и за ролята си в злополуката, при която Джени бе загубила живота си. Твърдеше, че не се страхува от последствията. Вярваше, че дори ще спечели нови почитатели. Вивека също беше убедена в успеха му.

Братовчед й бе съгласен да й подари сензационното откровение в ефир — това щеше да има невероятен успех, щеше да постави на колене конкурентите на Кей Си Ар. Но тя знаеше, че настъпи ли моментът на избор, лоялността й към новото й „семейство“ ще вземе връх и тя щеше да откаже на Брандън.

Лукас имаше право, но тя за нищо на света нямаше да го признае.

— Изглежда, не умееш да прощаваш — изрече с едва прикрита горчивина.

— Има неща, които трудно се забравят и са непростими.

— Чувала съм, че времето лекувало…

— Празни приказки!

— Все пак не съществува законна причина да забраниш интервюто с Брандън.

— Убити са четири жени, Вивека, необходими ли са още обяснения? Казанова иска да се прочуе като най-жестокия човек в Ню Йорк. Ако предприемем нещо, което да отклони от него общественото внимание — например ексклузивно интервю с друг убиец, — той може да извърши ново престъпление. В интерес на потенциалните жертви…

— Които са били твои любовници — ядно го прекъсна тя.

Лукас гневно присви очи, но гласът му не трепна:

— … в интерес на потенциалните жертви настоявам да отложите интервюто с Брандън Крисчънсън, докато другото чудовище се озове зад решетките… или бъде убито.

— Съгласен съм — каза твърдо Джон Маклейн, който незабелязано бе влязъл в кабинета.

— Джон! — смаяно прошепна Вивека, сетне смутено заобяснява: — Не съм обещавала нищо на Брандън… Честна дума! Казах му само, че ще обмисля предложението му. Никога не бих сторила каквото и да било без твое съгласие! Знаеш го, нали?

— Да, Вив, успокои се!

Джон Маклейн се усмихна с усилие. Лукас забеляза, че се е променил до неузнаваемост — сигурно доказателство, че е съсипан от смъртта на съпругата си и че има реална опасност за живота му.

— Здравей, Джон.

— Лукас, аз… получих съболезнователното ти писмо… Искрено ти благодаря за съчувствието. Мислех да ти отговоря, но така и не намерих време…

Лукас не знаеше дали етикецията предвижда да се отговори на съболезнователни писма, но не му се искаше старият му приятел да се чувства виновен заради глупави и незначителни подробности.

— Разбирам, Джон. Не се притеснявай.

— Благодаря.

— Няма защо — отвърна Лукас и без да променя изражението и тона си, добави: — Изглежда, Гейлън няма да напусне Кей Си Ар.

— Да напусне ли? — смаяно възкликна Вивека.

Джон не й обърна внимание, хлътналите му очи се взираха в Лукас:

— Значи е споделила с теб…

До вчера мислеше, че е претърпял най-тежката загуба В живота си, но съдбата му бе нанесла нов удар, когато Гейлън му съобщи решението си и той разбра, че ще загуби жената, която умиращата му съпруга бе избрала да заеме мястото й…

— Да, Джон — промълви Лукас. — Сподели с мен за разговора ви и обеща да не напуска Кей Си Ар.

Десета глава

Лукас живееше в елегантна сграда на двайсет и два етажа, която сякаш пронизваше небето над Манхатън. Входът бе съвсем непретенциозен — обикновена стоманена врата, вградена в блестящ гранит.

Гейлън реши, че това е служебният вход или по-точно входът за прислугата. Над вратата бе монтирана видеокамера, имаше домофон, а табелката с имената на обитателите беше в красива метална рамка. Гейлън прочете името Хънтър Л. и се убеди, че не е сбъркала адреса. Трябва само да заобиколи сградата, за да се озове пред централния вход, над който е опънат платнен навес. Ще я посрещне униформен портиер, застанал пред остъклена врата, през която се вижда разкошно фоайе, облицовано с мрамор.

В този момент вратата се отвори и на прага застана самият Хънтър Л., напомнящ на статуя от стомана и гранит.

— Ето те и теб — промърмори. Навярно неговите хора, които следяха всяка стъпка на Гейлън, го бяха предупредили по радиостанцията: „След нея няма «опашка», сър. Ще бъде пред сградата след около минута.“

— Не бях сигурна, че това е главният вход.

— Друг няма. Заповядай.

Фоайето наистина беше разкошно, но обзавеждането му бе крещящо като в сградите, където живеят новобогаташи. Вдясно имаше цяла редица асансьори с блестящи месингови врати. Лукас въведе гостенката си в най-отдалечения. Гейлън забеляза, че в кабината липсва табло с бутони за спиране на определен етаж. Също като листата с менюто в скъп ресторант асансьорът бе предназначен за най-изискана клиентела.