— Нещо от Вълчите Породи? — попита Тайбър, мръщейки се към документите.

Отделената предпазлива група от Вълчи породи беше направила контакт преди по-малко от два месеца. Предполагаше се, че те са загинали при експлозиите в лабораторията по време на опита си за бягство, но Тайбър мислеше друго. Котките бяха осъществили контакт незабавно, след като научиха за тях, и те направиха всичко по силите си, за да им помогнат с каквото е необходимо.

— Тяхната свръзка, Фейт, е на мястото, за да започнат срещите. Обаче са предпазливи, дори повече, отколкото бяхме ние в началото. Работят с посланика на президента, определен за Породите, затова съм уверен, че ще се получи добре. В същото време, ние имаме да се справяме с шибания Съвет. Така че, не, няма да се забавляваме повече.

Тайбър изруга тихо. Съветът действаше бързо и хитро. Сменяха кодовете и паролите си достатъчно често, че да докарат Кейн до лудост, докато се опитваше да ги разгадае. Войниците се местеха постоянно. Някои само за да отвличат вниманието, а други редовно възпрепятстваха дипломатическите усилия между Породите и правителството, което ги защитаваше.

— Не мога вечно да се крия и постоянно да съм нащрек — въздъхна Тайбър, клатейки глава. — Ако не се случва нищо, хората ще станат прекалено самодоволни.

— И все пак, не можем да ги оставим да ни открият — Калън също въздъхна. — Кейн трябва да пристигне тази вечер. Ще намерим най-добрия начин за действие и продължаваме от там. Но като гледам тези доклади, Рони е основната ни грижа. Колко голяма е опасността за нея? — гласът му стана твърд, когато зададе въпроса.

Тайбър остави документите обратно на бюрото и се обърна с лице към своя водач. Знаеше какво пита той. Като се имаше предвид престъпното минало на баща й и доста съмнителните му бизнес отношения, лоялността към дъщеря му можеше да се постави под въпрос. Най-малко, в повечето случаи. Но ако имаше нещо, което Тайбър знаеше за Рони, това бе фактът, че тя по нищо не приличаше на баща си.

— Не по-голяма, отколкото за Меринъс — той не се съмняваше в лоялността на Рони, а само в любовта й. — Ти я познаваш толкова отдавна, колкото и аз, Калън. Тя никога няма да предаде приятел или доверието на някого. Но се страхувам, че най-вероятно ще поиска кръвта ми, когато се събуди. Не мисля, че може да бъде заплаха за някого, освен за мен.

Калън кимна.

— Горе-долу това си мислех и аз. Но трябва да бъдем сигурни. Каквото и да смяташ да й правиш, разреши проблема. Повярвай ми, не би искал да се разправяш с една разярена половинка.

Изражението на лицето му излъчваше такава самоирония, че Тайбър не можеше да направи друго, освен да се разсмее. Знаеше какво точно бе претърпял Калън, когато се бе опитал да укроти своята малка борбена съпруга по неправилния начин. Тя имаше уста, която можеше да кастрира човек от двадесет крачки, и ако това не подействаше, тогава той отиваше да спи в една от резервните спални, докато Меринъс преодолееше гнева си.

— Ще трябва да й кажа за дома й — въздъхна Тайбър.

Знаеше, че след като къщата й бе унищожена, на Рони не й бе останало нищо, което да я свързва с детството или миналото й. Всичко щеше да изчезне, разрушено от жесток и безмилостен акт срещу напълно невинна, за престъпленията на Съвета, жена, попаднала в лапите на Породите. Но тя бе половинка. Всеки път, когато се опитаха да наранят нея, той щеше да наранява тях.

— Ти се погрижи за Рони, а аз ще се оправя с останалото — Калън прокара уморено пръсти през косата си. — Има и още нещо, трябва да започнем да правим планове за строежа на колиби в имението. Ако не го направим, много скоро тази къща ще се огласи от тропота на малки краченца.

Той не изглеждаше разстроен от това, а само притеснен.

— Децата ще бъдат в много по-голяма опасност, отколкото бяхме ние, Калън — каза Тайбър тихо. — Док трябва да разбере как можем да овладеем това, преди да е излязло извън контрол.

— Меринъс излезе от разгоненото състояние, когато забременя — Калън поклати глава. — Тя не пострада от това, въпреки че още е маркирана с моето ДНК — мъжът звучеше тайнствено. — Все още го носи в себе си.

Те не бяха напълно сигурни как бе станало, но Меринъс още носеше следите на уникалното ДНК на своя съпруг в кръвта си. Нейното тяло не се променяше от това, не променяше гените й по никакъв начин. Напротив, маркираше кръвта й, слюнката й, дори потта й, със следи от същите хормонални различия, които носеше Калън.

Трябваше да стои далеч от Рони, помисли си уморено Тайбър, зърнал сенките в очите на другия мъж. Той непрекъснато се притесняваше, че по някакъв начин, Съветът ще успее да се докопа до Меринъс и нероденото им дете. Докато беше в състояние на повишена бдителност, Калън рядко спеше и проверяваше сигурността на всеки час, на всеки дяволски кратък час.

— Не мога да я пусна да си тръгне — прошепна Тайбър. Искаше му се да може.

— Знам — Калън потърка с длан, умореното си лице. — Много добре знам как се чувстваш.

Глава единадесета

Рони се събуди, обляна в пот. Плътта й бе раздразнена и болезнена, гърдите — подути, а зърната й пулсираха. Вагината й се стегна и навлажни, когато си спомни за дълбоките твърди тласъци на пениса на Тайбър във вътрешността на тесния канал.

Не беше романтичната интерлюдия, за която винаги бе мечтала. Не бе имало свещи, нито Тайбър на колене, молещ за прошка, вместо това бе получила необуздана възбуда, напрежение и някакво непознато отчаяние, което забиваше нокти и в двама им, и не позволяваше да бъде пренебрегнато. Оргазмът, с който завърши всичко, бе издухал през прозореца предубежденията й за това какво би могло да бъде. Сега, единствената й грижа бе да накара Тайбър да го направи отново.

Обаче първо се налагаше да го намери. Рони огледа стаята. Вероятно вече бе нощ. Помещението бе по-тъмно от преди, виждаше се само меката светлина от лампата до леглото. Мрачното тъмно дърво на мебелите придаваше на стаята някакво усещане за безопасност. Солидна, подредена и все пак изключително в стила на Тайбър.

В другия край на помещението, окачена на видно място, висеше голяма негова снимка пред гаража, който бе притежавал в Санди Хоук. На скрина под нея бяха изложени няколко трофея, които бе спечелил в състезания по стрелба. Тайбър не бе някоя известна личност, но все пак бе добре познат. Добре познат и доста надежден.

Младата жена се опита да възвърне самообладанието си, да се пребори с коварната възбуда, надигаща се вътре в нея.

Тайбър бе казал, че е в период на разгонване. И че ще е неспособна да го отхвърли. Неспособна да отхвърли докосването му. Това не можеше да се отрече. Беше като звяр, забиващ нокти в утробата й и крещящ повелително за експлозивния оргазъм, който Тайбър бе предизвикал преди няколко часа. Рони простена слабо, докато се обръщаше на едната си страна, учудена от мъчителните спазми в долната част на корема си. С всеки спазъм вагината й пулсираше и потръпваше. С всяка контракция гневът й нарастваше. Тайбър бе направил това с нея. Докато преди, възбудата и нуждата от него бяха само свръхчувствително дразнене, сега се бяха превърнали в агония.

— Боже, това може да се случи само на мен — прошепна тя в тихата стая, взирайки се в стената срещу себе си.

— Не е точно така — дочу приятен женски глас зад себе си, който я накара да трепне в леглото и да притисне завивката към голите си гърди с разширени очи.

Спомни си, че се бе срещнала с Меринъс предишния ден, макар и съвсем за кратко. Съзнанието й бе разядено от спомена за възбудата и от силната нужда, която я измъчваше.

И Тайбър. Страстен, подивял, решен да предяви претенциите си върху нея, независимо от факта, че той бе този, който си бе тръгнал преди месеци.

Другата жена я наблюдаваше с дълбоките си кафяви очи, пълни със съчувствие. Беше слаба и висока колкото Рони, с дълга светло кестенява коса и състрадателен поглед. Изражението й бе спокойно и приятно. В гърлото на Рони се образува буца.

Тя никога не бе имала истински приятели, поне не и след като се срещнеха с баща й, и приветливото държание на тази жена я накара да осъзнае всичко, от което се бе лишавала през годините. Въпреки разкошната обстановка в имението и това, което Рони си спомняше за тази къща, Меринъс изглежда не се възприемаше като „господарката“. Беше облечена в избелели дънки, свободна, кремава на цвят памучна риза и маратонки. Изглеждаше повече като за живот в къмпинг на открито, отколкото за управление на имение.

— Къде е Тайбър? — Рони огледа стаята, за да се увери, че го няма.

— В момента е с Калън. Той е шеф по сигурността тук и някои от новите мерки, които въвеждат, изискват неговото внимание.

Меринъс се изправи от стола, в който бе седнала и тръгна към леглото.

— Имам малко дрехи, които би трябвало да ти станат. Оставила съм ги в банята, ако желаеш да се измиеш и облечеш. Засега бих ти предложила да си вземеш само душ. Изглежда облекчава най-неприятните ефекти от чифтосването, но само за кратко.

Рони усети как по лицето й плъзва топлина, когато другата жена спомена за безумното желание, което я бе държало в хватката си по-рано днес. Можеше да се справи с факта, че желае един мъж, страдайки, но това вече беше нелепо.

— Само за кратко? — попита Рони яростно и се намръщи. — Не — поклати глава. — Това трябва да спре по някакъв начин. Веднага — тя не можеше да приеме нищо друго.