Рони усещаше как възбудата се надига отново в тялото й. Чувстваше кожата си раздразнена, чувствителна, гърдите й бяха подути, а клитора й пулсираше настойчиво. Не можеше да се справи с това. И преди не се бе чувствала добре, но това бе по-лошо, отколкото би могла да си представи. Чудеше се дали Тайбър страда. Най-вероятно не. А ако някой го заслужаваше, това бе той.

Меринъс въздъхна.

— Ефектите са временни, Рони, но не без определена цена. Изкъпи се, а аз ще те повикам да слезеш, когато поднесат вечерята. Ще говорим, когато приключиш.

Тя се обърна да напусне стаята, оставяйки Рони с твърде много проклети въпроси без отговори.

— Почакай — Рони се загърна със завивката и се плъзна от високото легло. Проклятие, нима Тайбър мислеше, че всички са високи колкото него? — Кажи ми как да спра това, още сега.

Меринъс се обърна назад с мрачно изражение на лицето.

— Не можеш да го спреш. То ще следва развитието си. Сега върви да се изкъпеш. Времето, в което можеш да стоиш и да чакаш Тайбър, е ограничено. Знам, че имаш въпроси и на някои от тях мога да ти отговоря. Но не и докато не се успокоиш.

Рони пое дълбоко дъх, взирайки се в непреклонното изражение на другата жена. Тя изглеждаше повече от непоколебима и Рони имаше чувството, че е свикнала да прави всичко по свой собствен начин.

— Тези ухапвания — изсъска младата жена, обръщайки се към Меринъс. — Ако исках първо да се изкъпя, щях да помоля — но все пак тръгна към банята, решена да се справи с това и да получи отговори на въпросите си възможно най-скоро.

Меринъс обаче беше права. Водата облекчи надигащата се възбуда, която вече бе започнала да я измъчва. Разбира се, Рони предпочете студена вана. Трепери в хладната вода, докато успя да издържи, и после постепенно пусна топла, за да стане по-поносима.

Банята беше мечта. Италиански мраморен под, порцеланова мивка, разположена върху шкаф от черешово дърво. В средата на помещението имаше огромна вградена вана, достатъчно голяма да побере трима души. Душът се намираше в далечния ъгъл. Пред отсрещната стена, точно до вратата имаше небесносин резбован стол в стил кралица Ана, а до него — антична черешова маса. Шкафовете бяха вградени в стените, декоративните кътчета съдържаха различни скъпи сувенири. Беше пищна, но едновременно с това доста комфортна. И по-различна от всичко, което Рони някога бе виждала.

Когато почувства, че ще успее да издържи да ходи, без да се моли първо да бъде изчукана, младата жена излезе от огромната вана, подсуши косата си и бързо облече дългата рокля и робата, които й беше оставила Меринъс. Нямаше бикини, но Рони не искаше да предизвиква късмета си точно в този момент, като позволи на нещо да се докосне до изключително чувствителната й женственост.

Следваше вечерята. Тя я очакваше във всекидневната върху малка, стъклена масичка, разположена до плъзгащите врати на балкона. Храната беше лека. През цялото време Меринъс стоя до нея на пост, за да се увери, че е приключила, преди да покрие подноса. След това седна обратно в стола и я загледа безмълвно.

— Добре, отговори ми — напомни й Рони. — Какво ми направи Тайбър и как да се отърва?

Щеше да е по-добре да получи отговорите бързо, помисли си тя, защото леките контракции в утробата й бяха на път да я побъркат.

— Зачатие — Рони замръзна при думите на другата жена. — Това е единственото нещо, което облекчава разгонването. Но няма да се освободиш от Тайбър, дори тогава. Природата е малко по-умна, отколкото ние смятахме. Ти и Тайбър никога няма да можете да се разделите. Винаги ще бъдеш част от него, заради детето, което ще заченеш, както и заради хормона, който никога няма напълно да напусне тялото ти. Ти си негова половинка. Завинаги.

Една дълга минута Рони остана втренчена мълчаливо в Меринъс. Ако другата жена не изглеждаше толкова сериозна, щеше да й се изсмее в лицето. За съжаление, явно моментът не бе много подходящ да се забавлява в ситуация, която граничеше с кошмар.

— Като в ада съм — Рони скочи на крака, без да обръща внимание на стола, който полетя към пода и падна върху мокета.

Това не беше добре. Загледа се в спокойното изражение на Меринъс, усещайки паниката в себе си, докато другата жена я наблюдаваше почти състрадателно.

— Рони, трябва да разбереш…

— Не, ти трябва да разбереш — възрази яростно тя, като прокара отчаяно пръсти през косата си. — Не съм молила за това. Не съм искала от Тайбър да оставя този белег върху мен и със сигурност не съм го молила да ме целува. Няма да го приема.

Дете? Трябваше първо да забременее? Да роди едно бебе в свят, в който всеки наемник и пропаднал престъпник щеше да иска да го отвлече. Да го отнеме от ръцете й и да го предаде на група чудовища, които щяха да му сторят, Бог знае, какво.

В Рони се надигна ужас и притисна с ръце корема си, докато се опитваше да отхвърли от съзнанието си подобен изход. Не можеше да го направи. Бог да й е на помощ, нямаше да преживее това!

— Рони, отрицанието няма да ти помогне с нищо — Меринъс се изправи бавно на крака. — Била съм в твоето състояние. Знам колко си объркана и ядосана. Но те не искат това. По никакъв начин. Можеш го обсъдиш с Тайбър.

Рони се вгледа в нея, без да мига. Усещаше как истерията се надига в съзнанието й, докато се бореше да приеме нещо, което считаше за неприемливо.

— Какво да обсъдя с него? — изръмжа най-накрая яростно. — Да си отворя краката, за да може да ме изчука и да ме изостави отново? О, да, нека да поговорим за това. Изпълнението му беше пълен провал, Меринъс, и аз не съм готова да се изправя пред последиците сама. Със сигурност не и с дете, което ще бъде в опасност от момента на зачеването си.

Меринъс се намръщи.

— Тайбър никога не те е изоставял, Рони.

Младата жена се разсмя. Не успя да се сдържи. Меринъс изглеждаше толкова искрена, толкова уверена в честта на Тайбър, че това бе единственото, което можа да направи.

— И така, кажи ми, Меринъс, как получих този белег? Къде, по дяволите, беше той през последната година и повече?

— Тайбър не е знаел за белега…

— Значи всеки от тях може да маркира, която си иска жена, и след това като някой стар котарак просто да скочи и да хукне към следващата? — Рони стисна юмруци, когато яростта почти я погълна.

— Рони, трябва да разбереш… — опита отново Меринъс.

— Грешиш — ръката на Вероника сряза въздуха, отхвърляйки молбата на другата жена. — Няма да разбера тези глупости, Меринъс. Това е моят живот. Всяко дете, което зачена, ще бъде мое. Няма да му позволя да ми причини това. А също и да ме оплоди, а след това отново да реши, че се нуждае от някоя, която е повече жена от мен.

Мисълта Тайбър да докосне друга я накара да обезумее от мъка.

— Тайбър не би направил това! — възрази Меринъс. — Ти ще бъдеш защитена, а твоето дете още повече.

Рони изсумтя недоверчиво.

— Калън може и да приема всичко това, като истински мъж, но от опит знам как точно действа Тайбър. Не, благодаря. Без бебета. Без Тайбър. Къде, по дяволите, се намирам и как да се прибера у дома?

— Какъв дом? — гласът на Тайбър, нисък и яростен, изръмжа от вратата. — Той беше изгорен до основи още преди да се приземим в имението. Явно се налага да останеш с котарака, бейби.

Глава дванадесета

— Тайбър! — гласът на Меринъс беше сдържан, въпреки това в думите й се долавяше лек шок. — Това беше ненужно!

Рони обаче не му даде време да се извини. Нападна го, а гневът и яростта се смесиха с болката толкова силно, че момичето се почувства така, сякаш щеше да я унищожи.

— Молила ли съм те да ме водиш тук? — изкрещя яростно и блъсна широките неподвижни рамене. — Виж какво направи, Тайбър. Накара собственото ми тяло да се обърне срещу мен. Сега някакво копеле е изгорило къщата ми, защото не съм била там. Ти ги остави да го направят — тя не можеше да повярва, не можеше да проумее факта, че никога няма да види дома си отново.

Бременността беше нещо, което все още не можеше да осъзнае. Но домът й беше истински. Той бе всичко, което й бе останало, когато Тайбър реши, че повече не я иска. Че се нуждае от някоя по-възрастна или по-опитна, или каквото и да е, а тя нямаше да бъде тази някоя.

Болката, която се надигна в нея, щеше да я убие. Не само физическата, която разкъсваше утробата й от агонизираща възбуда, но и дълбоката болка от загубата на последната нишка към собственото й спокойствие.

— Виж какво направи! — изкрещя Рони отново, юмрукът й прелетя край лицето му, а яростта растеше вътре в нея като приливна вълна от непреодолими емоции.

— Господи, Рони… — Тайбър я придърпа в ръцете си и я стисна, задържайки я неподвижна, докато тя се бореше с него и го удряше, защото, Бог да й е на помощ, не й бе останало нищо и никой, за когото да се бори. — Съжалявам, бейби. Толкова съжалявам.

Стаята се изпълни с мълчание. Рони се опитваше да остане права. Мъжът я притискаше до тялото си, стабилно изправен, както винаги. Даваше й подкрепа, която младата жена знаеше, че скоро може да й бъде отнета.

— Пусни ме — каза тя, но не опита да се освободи.

Едната му ръка държеше главата й до гърдите му, а другата бе обвита около кръста й, в опит да успокои яростта, която бушуваше в тялото й.