— Тъкмо си купих нов стол — прошепна момичето, като трепереше и се бореше срещу въздействието на допира му. Господи, всичко, което притежаваше беше изчезнало!

— Рони, съжалявам — прошепна той в косата й. — Не трябваше да ти го казвам по този начин. Извинявай.

Младата жена трепна и се отдръпна, отдалечавайки се от него. Отчаяно искаше да избяга от болката, отекваща в душата й. Вече нямаше нищо, което биха могли да унищожат, нищо, което можеха да й отнемат. Нищо, освен детето, ако позволеше да бъде заченато.

— Е, добре — въздъхна тежко Рони. — По дяволите — тя не знаеше какво да каже или направи. Чувстваше се разкъсана на парчета, замаяна от събитията, които се случваха прекалено бързо, без да има възможност да си поеме дъх, за да осмисли случващото се.

Въздъхна отново и мушна ръцете си в джобовете на робата си, борейки се с паниката, избуяла вътре в нея. Добре, не можеше да убие Тайбър. Беше сигурна, че другите от семейството ще помислят, че… Не, не. Нямаше значение колко ужасно искаше да пролее кръвта му точно сега. Тя беше добре. Това беше просто една къща. Трябваше да я напусне така или иначе. А също и да очаква, че ще се случи нещо подобно. Това не й помогна да се успокои. Рони можеше да усети как в гърдите й се натрупва болка при мисълта за дома, който бавно бе създала. От грозната барака, в която бе израснала, със собствените си ръце, покрити с мехури и кръв, бе направила къщата, годна за живеене и нещо, което си заслужаваше да притежаваш.

— Рони, сега твоят дом е тук… — гласът на Тайбър, тих и разкаян, само подхрани яростта й. Сякаш болката й прекърши нещо вътре в него. Загубата на дома й не беше нищо в сравнение с агонията, пред която се бе изправила, когато го бе изгубила преди.

— Наистина ли? — тя опита да потисне прилива на адреналин, който крещеше в нея, когато се обърна към него и го погледна с мрачна ярост. — С теб, предполагам?

— С мен — изражението му се втвърди, докато произнасяше думите.

— Бедничкият Тайбър — изрече подигравателно тя. — Остана с мен в края на краищата. Не точно това си си представял за бъдеща половинка, права ли съм?

Мъжът я погледна леко смръщен, но в очите му се четеше възбуда.

— Всъщност, никога не съм си представял друга — отговори най-накрая, свивайки рамене. Това я обърка още повече. — Но ти не изглеждаш особено доволна.

Зачуди се защо това го притеснява? Къде бе мъжът, който бе решил, че се нуждае от някоя, много повече жена от нея? Рони не намираше смисъл в отношението му. Освен ако не бе само хормонът или каквото и да бе това, което я докарваше до лудост. Мисълта, че един наркотик, без значение колко е естествен, бе единствената им връзка, разби сърцето й.

— Не особено доволна ще бъде прекалено меко казано — устните й се извиха в широка усмивка, която обаче не достигна до очите й. Вагината й бе достатъчно гореща, за да компенсира това, въпреки че момичето нямаше никакво намерение скоро да му позволи да узнае това. Адреналинът, бушуващ в организма й, сякаш се стремеше да увеличи още повече възбудата й.

— Къде са ми дрехите? — младата жена пренебрегна спазмите в утробата си и се извърна от Тайбър.

Вече дори нямаше дом и не можеше да си позволи да вярва, че всичко, което би могла да има с него, ще продължи, след като се погрижеше тя да забременее. Къде щеше да отиде тогава? Трябваше да си тръгне, да избяга или никога нямаше да може да се освободи от него.

Тайбър въздъхна тежко зад нея.

— Знам, че си изплашена, Рони.

— Не съм изплашена — тя се бореше с тръпката от чисто усещане, когато възбудата започна да пулсира между бедрата й. Погледът, който му отправи блестеше от желание за възмездие. — Бясна съм. Така че разкарай се от мен, по дяволите, преди да ти отрежа главата, както трябваше да направя, когато остави този проклет белег на шията ми. Къде, по дяволите, са дрехите ми?

Рони отново влезе в спалнята, решена да игнорира мъжа, който вървеше зад нея. Можеше да го почувства, а той дори не я докосваше.

— Дрехите ти трябваше да се изперат — отвърна Тайбър, гласът му бе твърде нежен, и твърде внимателно контролиран, когато застана зад нея. — Рони, ти страдаш. Не трябва да е така.

Тя спря в долния край на леглото и сграбчи отчаяно таблата, когато стомахът й се стегна много силно. Затвори очи, борейки се с мъжа, борейки се със знанието за това какво се случваше с нея, с всяка клетка на тялото си. Господи, беше толкова слаба, защото знаеше, че въпреки неестествената сила на възбудата й ставаше все по-трудно да му се противопостави, да поддържа яростта си. Гласът на Тайбър беше мек, разкаян, и й напомняше за годините, когато беше винаги до нея. Напомняше й колко много го обича, колко много я бе заболяло, когато внезапно изчезна от живота й.

Дори страхът от забременяване не би могъл да потуши желанието, предизвикващо в тялото й порой от усещания. Как да го отхвърли? Как би могла да се бори с тялото си, с желанията и сърцето си?

— Добре съм — думите се отрониха между стиснатите й зъби. — Намери ми някакви дрехи. Искам да се махна от тук.

Ако само можеше да избяга от него, помисли си Рони отчаяно. Това напрежение не я измъчваше толкова много, докато той не се появи отново в живота й. Ако успееше да се махне, може би то щеше да се успокои и да се притъпи до лекото дразнене, което беше преди.

— То няма да изчезне, Рони — ръцете на Тайбър се отпуснаха тежко на раменете й, палците му погалиха стегнатите мускули, докато младата жена се бореше с тръпките на удоволствие, които предизвика докосването му.

Мазолестите възглавнички на пръстите му одраскаха кожата й, сгорещиха плътта й и я накараха да простене от удоволствието, което се разпростря по тялото й.

Беше прекрасно — докосването му, уханието му, което се обвиваше около нея с топлота, изгаряща душата й.

— Не мога да го направя — прошепна Рони, борейки се със сълзите, стягащи гърлото й. Толкова много се нуждаеше от него. — Всичко се случва прекалено бързо.

— Не трябва да правиш нищо, бейби — обеща й Тайбър нежно, устните му шепнеха над белега, който беше направил толкова отдавна. Накара я да потръпне от копнеж. — Аз ще се грижа за всичко, Рони. Обещавам.

Всяка клетка в тялото й изкрещя от наслада, когато езикът му погали малката раничка. Щеше да го отблъсне, уверяваше се сама Рони, ако можеше да се пребори с мрежата на миналото и възбудата, които се затягаха около нея, оставяйки я без дъх под докосването му. Как можа да й го причини? Как бе възможно природата да е толкова жестока и да му даде такова преимущество над нея?

— Мога да помириша възбудата ти — прошепна мъжът в ухото й. — Като топла, сладка сметана. Тя ме привлича, Рони. Не искам нищо друго, освен да застана на колене, да вдигна роклята ти и да заровя езика си в горещата ти сърцевина.

Тя се разтрепери неудържимо при думите му, от гърлото й се откъсна скимтене, когато той дръпна робата от раменете й. Чувстваше се слаба, замаяна, безпомощна да се бори с него, след като го желаеше с всяка клетка на тялото си.

— Толкова си топла, мека и съблазнителна, караш ме да изгубя всяко подобие на контрол. Правиш ме безразсъден, Рони, толкова съм гладен за теб, че не мога да мисля за нищо друго, освен да те вкуся.

Езикът му облиза рамото й, груб и леко грапав, и откъсна стон на удоволствие от устните й. Ръцете му плъзнаха тънките презрамки на роклята по раменете й, а устата му оставяше горещи целувки след тях.

— Преди изгубих контрол — дрехата се плъзна по втвърдените й зърна, но Рони нямаше шанс да задържи мимолетната й топлина.

Ръцете на Тайбър покриха заоблените хълмчета, дланите притиснаха изпъкналите връхчета и ги подразниха нежно, докато Рони стенеше от нарастващо удоволствие. Беше хубаво. Прекалено хубаво. Прекалено горещо.

Тя погледна надолу към ръцете му, изумена от контраста между тъмната му кожа и нейната бледа плът. Беше толкова еротично да го гледа как я докосва, да вижда разликата между телата им — неговото твърдо и мускулесто, а нейното меко и много по-нежно.

— Този път няма да изгубя контрол. Ще ти покажа колко хубаво може да бъде, бейби — гласът му бе дрезгав, една чувствена ласка за сетивата й. Роклята се плъзна с галещо движение към ханша й, после по-надолу, а най-накрая падна в краката й.

— Всичко, което трябва да направиш, е да се отпуснеш — увери я Тайбър, гласът му беше успокояващ и галеше сетивата й така нежно, както ръцете му милваха гърдите й. — Нека да ти покажа какво сме пропуснали през всички тези месеци.

— Ти ме остави — Рони се бореше да диша, да намери силата, от която се нуждаеше, за да го отблъсне. Но я нямаше. Тялото й беше надделяло над разума, открадвайки възраженията и страховете й.

— Ти не ми остави друг избор, Рони — ръцете му обхванаха гърдите й, пръстите му уловиха зърното и я накараха да изгуби способността да мисли и да говори.

Не му бе оставила друг избор? Тя го обичаше, нуждаеше се от него, интензивността на тези желания почти я бе унищожила. И въпреки това той твърдеше, че тя не му е оставила избор? Рони искаше да избухне, да му се разкрещи, но всичко, което можеше да направи, бе да се задъхва под настойчивите му докосвания.

Възглавничките на палците му одраскаха подутите връхчета, след това с помощта на палците и показалците си, ги улови с твърд, точен натиск, и ги подръпна леко.