— Тайбър, трябват ми тези изследвания. Всичко, което направихме с пробите на Меринъс…

Тайбър изръмжа от ярост. Главата му се обърна и погледът му се впи в доктора, докато се опитваше да я предпази от още болка.

— Само един тампон — настоя Мартин. — За Бога, това не е само за нея, Тайбър. Това е бъдещето.

Младият мъж се напрегна, възнамерявайки да я издърпа от масата и да избяга от стаята.

— Не. Той е прав — ръцете й се стегнаха около него, когато раменете му потръпнаха под нея. — Прав е. Мога да го направя. Мога — каза тя, но не отслаби хватката си.

— Ще те държа, бейби — Тайбър я свали бавно върху кушетката и това напомни на Шера, как Калън бе правил същото за Меринъс. — Просто се дръж за мен, Рони. Аз няма да те пускам.

* * *

Беше истински ад. Рони опитваше да сдържи виковете си, докато всичко в нея протестираше срещу докосването на доктора, срещу тестовете му, срещу успокояващия му глас. Тя знаеше, че оставя дълбоки белези по гърба на Тайбър с хватката на пръстите си, но не я интересуваше. Или това, или да крещи. Това или да се бори да се освободи.

Младата жена дишаше тежко и дълбоко. Можеше да го направи. Не беше човек, който се предава лесно. Можеше да се бори. Беше забравила, че е изминала една година от бягството на Тайбър. Знаеше как да се сдържа, когато страхът забие нокти в стомаха й като звяр.

Една секунда в даден момент. Една минута. Един час. Това я беше спасило преди. Щеше да разсъждава по-късно, когато болката утихнеше, когато ужасът намалееше и съзнанието й възприемеше бързата промяна, която бе настъпила в живота й. След това щеше да намери безопасно място. Тогава би могла да мисли.

— Остави ме отново и ще те убия — Рони трепна силно, когато докторът използва дяволските си инструменти, за да я прегледа. — Кълна се в Бога, Тайбър. Може да не съм достатъчно жена за теб, но ако ме изоставиш след това, ще те накарам да си платиш. Ще изтръгна черното ти сърце от гърдите ти с голи ръце, а после ще нарежа пениса ти на толкова много малки парченца, че никога да не можеш да ги намериш всичките.

И щеше да го направи, обеща си тя, докато потискаше писъка, който напираше да се освободи от гърлото й. Рони можеше да усети напрежението на Тайбър, гневното ръмжене, излизащо от гърдите му, покровителствената, здрава хватка около тялото си. Засега той беше неин. Щеше да мисли за бъдещето, когато му дойдеше времето.

Глава седемнадесета

— Ще приема, че си бременна — Рони се опитваше да запази гласа си спокоен, когато спря до малката стъклена маса, на която седеше Меринъс, на задната тераса на къщата. — Какво следва? Какво трябва да очаквам с нетърпение?

Рони се бе измъкнала от спалнята веднага щом Тайбър излезе навън след още един безумен, изпълнен със страст час в леглото му. Изкъпа се, преоблече се в дадените й назаем дънки и отново с една от ризите на Тайбър и тръгна да търси единствената друга известна Котешка половинка.

Меринъс наблюдаваше как строят висока ограда на около акър от покритата веранда. Изражението й беше замислено. Мъжете работеха над високата три метра и шейсет сантиметрова барикада, простираща се от стълб до стълб, с почти фанатична енергичност, сякаш нищо не бе по-важно от поставянето на стоманената преграда.

— Знаеш ли — каза Меринъс тихо, като въздъхна с болезнено съжаление, — това имение беше толкова красиво, когато го видях за първи път. Величествено, елегантно, въпреки ужасните експерименти, провеждани в сградите, които са се намирали там, където работят тези хора сега. Всичко беше спокойно, сякаш голямата му изисканост го дистанцираше от отвратителните неща, които са практикували собствениците му.

Меринъс потропваше неспокойно по стъкления плот с прекрасно оформения си маникюр.

— Погледни го сега. Огради навсякъде. Дивите животни се озоваха на свобода и всяка вечер се опитват да разбият защитата, която Калън се старае да създаде. Копелетата никога няма да спрат, докато не се унищожат едно с друго в своето безумно нещастие. Като бесни кучета са.

С всяка дума гневът пулсираше и туптеше в гласа й. Обърна глава и погледът й яростно срещна този на Рони.

— Да, бременна съм от човека, за когото охотно бих дала живота си, за да се спаси, Рони. Човек, който се е изправял пред повече ужас, отколкото ти можеш дори да си представиш през целия си живот. Денем той се изправя пред по-лош кошмар. Нощем се събужда облян в пот, след като е сънувал, че детето и аз сме били отвлечени. Кой страда повече? Аз, която Калън защитава? Или той, който се страхува от нещата, които ще се случат?

Осъзнаването пулсираше в гласа на Меринъс като скрита болка. Любовта й към Калън звучеше във всяка дума. Страхът й за него и нероденото им дете беше като жив огън в очите й.

— Според мен и двамата страдате. Ти не звучиш така, сякаш не знаеш за опасностите или последствията, Меринъс — Рони наклони глава на една страна, докато кафявите очи, които я гледаха, я стопляха само незначително.

— Аз не, но ти да — Меринъс махна с ръка към свободното място срещу себе си. — Изпий едно кафе с мен. Без кофеин, за съжаление — устните й се извиха с нотка на самоирония. — Толкова ми липсва кофеина — последните думи се откъснаха с почти възхитителна жажда за нещо, което дори нямаше вкус.

— Безкофеиновото кафе не те напряга — Рони сви рамене, заемайки мястото. — И каквото и да е това, което тези мъже причиняват на тялото ти, кофеинът само го влошава. Разбрах го, след като Тайбър реши да ми направи онова маркиране.

— Маркиране? — Меринъс се разсмя и част от напрежението изписано по лицето й изчезна. — Тази дума е доста подходяща. Но, по дяволите, нека поне да ни е забавно.

Рони зърна пламъка в очите на другата жена. Погледът й се бе смекчил от спомените, устните й се извиха, сякаш това й носеше утеха.

— Ти не… изгаряш ли вече? — попита Рони колебливо, чудейки се дали някога ще може да живее отново без присъствието на Тайбър и да не я боли за него.

— О, горя — Меринъс се облегна назад в стола си, а погледът й отново се насочи към мъжете, които работеха. — Но сега е естествено, Рони. Желаех Калън още, когато той беше само една снимка, история, човек, който е страдал. Исках го така, както нищо друго досега в живота си. Непреодолим импулс. Нужда, която не може да бъде отхвърлена. Хормонът само ме предпазва от отхвърлянето. Като се замисля, това стана, след като го приех и осъзнах, че наистина сме част един от друг. Не беше нещо, което да почувствам като принуда.

Рони погледна настрани. Не желаеше ли и тя Тайбър по същия начин? Още откакто бе на единадесет до мига, в който душата й се разкъса с онова писмо, което той й бе изпратил, не беше ли мечтала за него, желала, обичала?

— Бях на погребението на Дейън — прошепна тя, спомняйки си колко отчаяно бе искала да отиде при Тайбър тогава, да облекчи мъката, която се четеше по лицето му. — Беше след като Тайбър ме маркира. Но си спомням колко ужасно страдах за него, не сексуално, а защото можех да видя неговата болка.

— Смъртта на Дейън промени всички тях — каза тихо Меринъс. — Не знаеш какво се случи с него, нали?

Рони кимна колебливо.

— Бил е убит, докато те е спасявал…

— О, не — поклати глава Меринъс, а тонът й бе суров. — Това казахме на медиите, Рони. Дейън умря от ръката на Калън, когато се опита да ме убие. Той уби Мария преди години, защото тя почти е била убедила Калън да се свърже с пресата, и бе решил да убие и мен поради същата причина.

Рони бе склонна да й повярва, дори чутото не я шокира особено. Дейън не беше съвсем нормален. В деня, в който й бе донесъл писмото от Тайбър, той я бе притиснал към стената на спалнята над гаража. Дъхът му бе учестен, очите му горяха от похот, докато й предлагаше да я обучи така, че да отговаря на изискванията на Тайбър.

— Когато ми донесе бележката от Тайбър, убеждавайки ме, че не ме иска, Дейън се опита да ме нападне — прошепна момичето. — Почувствах се така сякаш ножове се забиват в кожата ми, когато ме хвана. Никога не ме е боляло толкова много.

— Бележка от Тайбър? — Меринъс се наведе напред, клатейки глава объркано. — Знам, че двамата сте имали история, но не бях наясно каква е.

Рони стисна плътно устни, преди да ги оближе нервно. Никога не беше казвала на друг човек какво се бе случило. Накратко и с горчивина, тя разказа на Меринъс цялата история, включително и участието на Дейън в нея.

Беше обидно, да си спомня колко много е зависила от Тайбър през годините, знаейки, че той ще я спаси, ще се погрижи за нея, вместо да я накара да се справя сама. Обаче беше научила, че може и сама. Беше живяла и работила, и лека-полека бе взела живота си в собствените си ръце. В момента, този малък мехлем за самочувствието й, беше много желан.

— Не съм виждала Тайбър след това — завърши тя, въздъхвайки дълбоко. — Не и преди да скочи от онзи проклет хеликоптер и да направи ситуацията още по-лоша. Сега трябва да премина през това и най-малкото трябва да разбера какво, по дяволите, става, Меринъс. Ужасена съм, защото тялото ми ме обвързва с човек, който може да ме унищожи. Човек, който ме унищожи.

— Уау — Меринъс въздъхна тежко, прокарвайки уморено пръсти през косата си. — Какво ще правиш? — попита я. — Това не звучи като Тайбър, Рони. Познавам го. Той никога нямаше да те докосне — тя направи кратка пауза, — ако не умираше за теб. Но желанието му да те защитава щеше да е по-силно от глада, който го движи. Който би могъл да го накара да реагира по-болезнено.