— Това извинение не помага много — Рони поклати глава, знаейки, че Тайбър наистина е способен да я защити.

Беше го показал в лабораторията на доктора. Гласът му бе дрезгав, тялото му толкова стегнато, толкова изпълнено с ярост, че трепереше заедно с нея. Тонът му беше с един тътнещ, примитивен звук, думите едва се разпознаваха, когато й обеща всичко, което можеше да се сети, в замяна на това, което й бе сторил.

— Искам да му вярвам, Меринъс — прошепна тя огорчено. — Имам нужда от повече от проклетата пристрастеност към спермата или целувката му. Искам любовта му…

Меринъс бавно се отпусна назад в стола си.

— Със сигурност ти го е казал — тя поклати глава. — Рони, той трябва да те обича, в противен случай този хормон нямаше да действа така, както сега.

Рони я дари с подигравателен и малко гневен поглед.

— Щях ли да се притеснявам, ако ми беше казал, че ме обича?

Очите на другата жена се присвиха.

— Задници. Кълна се в Бога, че всички мъже са твърдоглави, упорити, изключително тъпи задници. Кълна се, че всичко, от което се нуждаят, е да бъдат… — Меринъс подскочи, когато дървото избухна на няколко сантиметра от лицето й, а парчетата засегнаха бузата и слепоочието й.

— Стрелба! — изкрещя Рони, скочи на крака, отстрани масата от пътя си и бутна Меринъс на пода на верандата, а изстрелът изгори рамото й. — Тайбър! — изкрещя името му толкова силно, че звукът извибрира около тях. — Стрелба!

Мъжете закрещяха, ревът на лъв отекна в главата й. Лъв? Господи, дали беше един от Котешките породи или истински лъв? Със сигурност звучеше като истински. На сантиметри от нея се пръсна цимент, образува се дупка в пода. Рони изтласка Меринъс дълбоко в сенките на верандата зад съмнителната защита на купчина дърва, наредени отстрани. Нямаше шанс да стигнат до вратата, а ъгълът на стрелбата не позволяваше да се доберат до другата страна на къщата.

— Тайбър! — крясъците на Рони се присъединиха към неистовите викове от двора.

— Имаме повален! Един повален!

Рони се обърна да погледне към двора, видя разпръсването на работниците, един от тях носеше раненият на гърба си, докато тичаха към навеса. Бяха много малко.

Тогава ги разтърси стрелбата. Тракането на автоматичните оръжия, единичните резки изстрели на револверите. Дървесина и цимент се разхвърчаха отново около тях, докато Рони защитаваше отпуснатото в безсъзнание тяло на Меринъс.

Можеше да помирише собствената си кръв, усещаше разкъсващата болка в рамото от куршума, пробождащ плътта й, докато лежеше върху Меринъс в опит да предпази жената от смъртоносните малки оловни късчета, които можеха да навредят на нея или на детето, за което тя говореше с такава нежност.

Мъжете бяха навсякъде, но никой не беше достатъчно близо, за да стигне до тях и да издърпа изпадналата в безсъзнание жена на безопасно място. Рони преглътна риданието си и изкрещя отново името на Тайбър, когато друг залп от изстрели попадна прекалено близо. Тя усети как дървото отстрани на верандата се разкъсва точно над главата й и се посипва върху косата й. Изви гърба си защитнически над другата жена.

— Рони! — нищо не звучеше по-приятно от гласа на Тайбър в този момент. Тя вдигна глава, наблюдавайки го изумено как прескача ниската каменна стена, разделяща двора, където до преди малко се трудеха работниците. В ръцете си носеше смъртоносен мощен автомат М-16 и стреляше над главите на бягащите работници в посоката, от която идваше вражеският огън.

В същото време, ужасяващият рев, който бе чула по-рано, се разнесе отново. Калън прескочи оградата зад Тайбър, но беше невъоръжен, изражението му беше диво, яростта отекна в животинския рев, когато погледът му попадна върху припадналата жена.

Едновременно с това задната веранда се превърна от убежище, в капан. Котешките породи, мъжки и женски, застанаха между верандата и опасността, оръжията гърмяха, а Тайбър и Калън се хвърлиха към тях.

Тайбър грабна Рони й с прилив на сила, която я изуми, я изправи на крака и двамата се хвърлиха към отворената врата на кухнята. Калън беше на не повече от секунда зад тях.

— Док! — разяреният, отчаян вик на Калън отекна през къщата, той сякаш прелетя покрай тях, носейки изпадналата в безсъзнание жена в ръцете си.

— Ранена ли си? — Тайбър тичаше зад него, почти носейки Рони, докато я завлече по-навътре в къщата.

— Не…

— Мамка му, лъжеш ме! — той сигурно бе видял кръвта. — Хайде. Долу. Там ще бъдем в безопасност.

Безопасност. Главата й бе замаяна, рамото й пулсираше ужасно, а всичко, което искаше да направи, бе Тайбър да я хвърли на пода и да я чука, докато започнеше да крещи. Рони простена примирено. С това темпо, щеше да бъде бременна, преди да изтекат три дни. И нямаше да има повече възбуда, нито обвързване, а Тайбър щеше да изчезне отново. Както преди.

Глава осемнадесета

Е, вече беше официално. Морфинът изобщо не облекчаваше възбудата на чифтосването. Но поне симптомите станаха малко по-поносими. Добрият доктор успя да прегледа рамото на Рони и повърхностната рана бързо, докато всички внимателно държаха под око Меринъс.

Другата жена най-сетне се събуди. Беше само натъртена. Силата, с която дървото я бе ударило по слепоочието, просто я бе изпратила в безсъзнание за известно време. Имаше леко кървене, но нямаше усложнение, както докторът бе съобщил. Калън обаче не искаше да чуе. Той стоеше до малката болнична кушетка, тялото му се бе надвесило над леглото, а ръцете му обгръщаха съпругата му и я държаха закрилнически. Големите му ръце докоснаха разбърканата й коса, гърба й, леката издутина на корема, докато Док ги уверяваше, че бебето е добре.

Гласът на Калън беше накъсан, дрезгав от емоции, докато Меринъс се опитваше да успокои яростта, пулсираща в тялото му. На два пъти тя бе принудена да изхленчи, с един доста фалшив звук от болка, за да го задържи да не се втурне навън, когато пристигна новината, че нападателите са били задържани. Двама мъртви и един ранен. Док Мартин още не бе прегледал наемника, заключен в една от празните бараки за инструменти.

— Въпрос на приоритети — беше казал той спокойно, когато Меринъс го попита за клетвата, която бе дал. — Освен това, ако този човек умре, ще има други, които да заемат мястото му.

В гласа на възрастния мъж имаше толкова непримирима омраза, че Рони потръпна от силата й.

Тайбър беше говорил много малко. Държа я, докато превързваха рамото й и още не бе помръднал и сантиметър от нея, докато тя лежеше по корем и се бореше срещу изтощението и възбудата. Той ухаеше толкова дяволски хубаво, а беше така уморена.

— Отведи съпругата си в леглото, Калън — каза най-накрая Док уморено. Когато главата на Калън се надигна, тялото му все още трепереше. — Тя трябва да си почине, а ти да се убедиш, че всичко е наред. Опасността премина засега. Същото се отнася и за теб, Тайбър — той се обърна към Рони. — Отведи я на горния етаж и се погрижи за нея. Утре ще има достатъчно време да се тревожим за другите неща.

Раменете на Мартин бяха отпуснати, гласът му бе уморен и изпълнен с толкова тъга, че Рони искаше да заплаче заради него. Отдръпвайки се от леглото, Калън се надигна от стола, който беше придърпал към Меринъс и тръгна бавно към Рони. Щом погледна в очите му, тя разбра, че той е човек, срещу когото никога не би искала да се изправя.

Златистокафявите ириси бяха почти кехлибарени, блестящи от животинска свирепост, и тя бе уверена, че не би се поколебал да убие.

— Знам, че не мога да те докосна — въздъхна той, като се приближи, застана на едно коляно пред нея и я погледна. — Знам какво направи, когато закри тялото й със своето собствено. Докато тичах към проклетата веранда, моите хора ми го казаха, макар да им се наложи да крещят. Ако можех да те прегърна, бих го направил. Ако имах богатство, бих ти го дал. Ако имах нещо, с което да ти покажа благодарността си, за това какъв огромен подарък ми направи, спасявайки живота й, тогава то щеше да бъде твое.

Гласът му беше тих, треперещ от всичките насъбрали се емоции, с които се бореше.

— Морфинът е прекрасен малък наркотик — прошепна Рони съзаклятнически, лъжейки през зъби. — Дори не почувствах угризение, докато Док превързваше раната ми. Можеш да ме прегърнеш, ако искаш.

Лека усмивка изви устните му.

— Още си малкото дяволче, което винаги си била — каза Калън нежно, поклащайки пръст към нея. — Аз знам по-добре. Можех да подуша болката ти, докато Док обработваше раната ти, и това разкъса душата ми, като знам какво се е случило. Тя щеше да бъде беззащитна… — мъжът преглътна мъчително.

— Меринъс е добре — Рони разбра, че се чувства леко замаяна от лекарствата, когато дари Калън с фалшиво намръщване. — Но искам пистолет, веднага. Знам как да го използвам — мъжът кимна твърдо и дори не погледна към Тайбър, за да види дали е съгласен, както тя очакваше. — Пистолет или пушка?

Рони усети тръпка на удоволствие.

— Пушка. Като на Тайбър.

Той изстена зад нея.

— Ще имаш нужда от уроци — промърмори Калън, клатейки глава към нея. — Нека Тайбър те научи да я използваш и е твоя. Ако искаш, можеш да си избереш своя.

После се изправи на крака, а в очите му проблясваше малко веселие.