— О, Боже! — викът му се присъедини към нейния, когато намести дебелото си копие в невероятно тесния отвор на влажната й вагина. — Гореща. Толкова гореща. Толкова сладка и хлъзгава — той се тласна по-дълбоко, задържайки я, когато тя се изви в ръцете му, опитвайки се да поеме още. Викът й отекна в сумрачната стая.

Влагалището й беше едно менгеме от хлъзгаво, мъчително удоволствие. Мускулите се стягаха около него, борещи се да го приемат, да се отпуснат около дебелината, която ги разтваряше. Никога нищо не бе било толкова еротично, толкова изпълнено със страст и бурна чувственост.

— Поеми го — изръмжа Тайбър, притискайки я по-силно, усещайки прегръдката на протестиращата тъкан и конвулсиите, докато се бореше да го приеме. — Целият, Рони. Сега. Поеми го, бейби.

Тласна се по-твърдо в нея, прониза я, усети как влагалището й се разтяга и го поема, допуска го вътре, докато не зарови всеки пулсиращ отчаян милиметър от пениса си в стегнатата като юмрук хватка на внезапно потръпналата, експлодираща сърцевина.

Това беше прекалено много. Прекалено много топлина, прекалено много нужда, която извираше вътре в него и го измъчваше. Тайбър чу как собственият му вик разкъсва въздуха, усети появата на шипа, изгарящия пулс на спермата си и едва не умря в ръцете й. Нямаше друг начин да се обясни това. Душата му се взриви от върха на пениса, изхвърляйки една емоция, една нужда, един натрапчив глад, толкова плътен, горещ и животворен, колкото спермата, изстреляна към плодовитата, жадна утроба на Рони.

Глава двадесета

— Кога ще ми кажеш какво става с пениса ти? — ленивият тон в гласа на Рони не заблуди Тайбър нито за миг. Можеше да усети стоманената решителност, която се появяваше в повече от половината разговори с нея през годините. Думата „пенис“ прозвуча толкова съблазнително от устните й, че накара тази специална част от анатомията му да потръпне с интерес.

— Хмм, не смяташе, че нещо не е наред с него, когато пищеше и ме драскаше по-рано — изсумтя той и погледна надолу по линията на тялото си, намръщен неодобрително, сякаш това щеше по някакъв начин да смекчи ефекта от думите й.

— Не се опитвай да ме разсееш, Тайбър — Рони беше облегната на гърдите му, а дъхът й беше топла ласка върху кожата му и въздействаше на сетива, които засега бе по-добре да останат в покой.

Той се бе надявал, че ще може да отбягва този разговор още известно време. Помисли си, че би могъл да прояви възмущение. Не всеки ден един мъж бе обвиняван, че има проблем с точно тази част от тялото си. Но Тайбър имаше чувството, че Рони не можеше да бъде заблудена. Инстинктите му го предупреждаваха да бъде много внимателен, когато ставаше въпрос за тази тема или поне в преднамерените си опити да я избягва.

— Кога ще си лягаш? — измърмори той, пренебрегвайки въпроса й, като се излегна назад на възглавницата и затвори очи, решен да спи.

— Не ми отговори — гласът на младата жена беше замислен, но мекотата му предупреди Тайбър, че скоро ще достигне точката на гнева.

Пръстите й танцуваха върху гърдите му, ноктите й го драскаха леко, той знаеше, че възглавничките на пръстите й усещат малките косъмчета, покриващи тялото му. Почти незабележими, малки като пух, светли косъмчета, които бяха още едно напомняне за неговата ДНК.

Тайбър отвори очи, взря се в тавана и въздъхна дълбоко. Колко много години бе копнял дори само за един ден, в който да забрави какво представлява? Но той не можеше да забрави, спомените бяха винаги там, вътре в него, и не му позволяваха да почувства спокойствието за което копнееше. И сега Рони искаше отговори, които той все още не желаеше да й даде. Не знаеше дали е готов да се изправи пред възможните последици и ужаса й от това тя да научи точно колко много прилича той на животното, с което са били примесени неговите гени.

— Знам, че не ти отговорих — каза най-накрая Тайбър тихо, извивайки ръка под тялото й така, че пръстите му да могат да си играят разсеяно с дългите вълни на копринената златиста коса.

Обичаше косата й. Беше гъста и мека, къдреше се нежно около раменете й и очертаваше съблазнително сърцевидното й лице. С леко учудване забеляза, че е доста успокояващо да я потрива между пръстите си, да усеща леката й приятна тежест.

— Ще го направиш ли? — той я погледна, когато тя седна на леглото, издърпа косата си от пръстите му и уви чаршафа около себе си, за да покрие закръглените си голи гърди.

Устните на Тайбър потрепнаха от скромността й. Познаваше всеки сантиметър от тялото й, а тя още пламваше в прелестно розово, ако я видеше гола, без да са заети със страстна игра. Настойчивото й търсене на отговори му тежеше, обаче. Отговори, които той нямаше намерение да й дава все още.

— Остави това — мъжът въздъхна дълбоко и се раздвижи, за да се изправи от леглото. По дяволите, не му се спеше. Заблуждаваше се като смяташе, че би могъл да си почине точно сега. — Трябва да проверя охраната отвън…

— Избягваш въпроса ми, Тайбър — отсече Рони, а очите й блестяха със син огън, когато той погледна назад към нея.

Рони седна на краката си, наблюдавайки го как се премества в долната част на леглото. Той беше напълно наясно с това, че отказът му да отговори, вместо да се преструва, че е в неведение, бе опасна задача. Можеше да избягва това, но проклет да бъде, ако я излъжеше. Нямаше какво да й даде, освен честност и то по отношение на въпросите, на които изобщо можеше да отговори.

— Предполагам, че си права — Тайбър сви рамене, в опит да изглежда равнодушен, за да скрие болезнената самота, която се надигна от дъното на душата му.

Тя имаше пълното право да узнае отговора и все пак, той не можеше да се насили да й каже думите, да й обясни за животното, което намираше такова удовлетворение в стегнатите дълбини на пулсиращата й сърцевина.

— И смяташ просто да се измъкнеш от тук без обяснение? — попита го Рони, гласът й се повиши от гняв и изостри от болка.

Тайбър се обърна назад към нея, стягайки се срещу болката й. Тя се нуждаеше от много повече от това, което й казваше той, и Тайбър го осъзнаваше много добре. Всичко в живота й бе отнето с един удар. Домът й, работата й, възможността да бъде свободна и в безопасност, а той дори не можеше да й даде отговорите, които търсеше. Нямаше никаква справедливост в това и все пак Тайбър не можеше да се насили да го поправи.

— Остави го — той тръгна към вратата на банята, възнамерявайки да си извади чисти дрехи от дрешника в другата стая.

Когато стигна до вратата, без никакво предупреждение, шумът от разбиването на кристалната купа от нощното шкафче го накара да спре невярващо. Слабата светлина в помещението проблесна леко върху парчетата и сякаш му се подиграваше, задето си бе мислел, че Рони би му позволила да се измъкне толкова лесно. Ако не друго, младата жена можеше да бъде бурна малка избухливка. Ако беше Порода, тя щеше да направи перфектна комбинация с дива котка.

— Излез от тази стая и ще ти отнеса главата със следващата — изръмжа Рони.

Пенисът му се събуди за живот. Тайбър погледна надолу към тежката си ерекция с чувство на примирено веселие. Това говореше много за човек, който се възбужда от подобна случка. А за самия него, показваше колко е лесен, че дори и гнева на неговата жена можеше да го развълнува.

Проклятие! Тайбър не искаше нищо друго, освен да се обърне, да се върне в леглото и да я чука до полуда. Кожата го сърбеше от желание. С всяка секунда, клетките на тялото му започваха да крещят за твърд, енергичен секс.

Той се обърна към младата жена и я погледна замислено, като кръстоса ръце на гърдите си. Погледът й проблесна към ерекцията му и, по дяволите, ако тя не се изчерви отново. Руменината й само го направи по-твърд.

Рони се надигна от леглото. С едната си ръка притискаше чаршафа към гърдите си, а в другата държеше подобна на първата купа, взета от нощното му шкафче. Очевидно възбудата му не оказа влияние върху решителността й да получи отговори. Това го доказваше.

— Знаеш ли, тези вървят с къщата — Тайбър въздъхна, кимвайки към малките декоративни кристални купи. — Предполагам, че струват доста.

— На кой му пука? — изфуча вбесено младата жена. — Омръзна ми да бягаш от мен, Тайбър. Проклета да съм, ако мислиш, че ще се обвържа с теб, а ти ще си живееш спокойно и ще ме отбягваш, когато ти изнася.

Тайбър я погледна изумено. Емоцията, буйна и гореща, придаваше нюанс на гласа й, а очите й режеха от ярост и упоритост. Слабото й тяло вибрираше, а смръщването помрачаваше челото и изтъняваше пълните й сладки устни. Рони го изкушаваше да я яхне тук и сега.

— Никога не съм бягал от теб, Рони… — думите й най-сетне достигнаха до обезумялото му от страст съзнание и в следващата секунда очите му се разшириха, докато отскачаше настрани от пътя на следващия й летящ снаряд. — Мамка му, Рони!

Тайбър се втурна към нея и я дръпна по-далеч от тежкия свещник, който също стоеше на масата. Ръцете му се обвиха около кръста й и я придърпаха към него, обуздавайки яростта, която можеше да усети да вибрира в тялото й.

— Какво, по дяволите, ти става? — той я хвърли на леглото, но не се опита да я последва. Беше се уморил от това. Беше се уморил от яростта, която я изпълваше, от подозрението, от сенките, които помрачаваха очите й. — Омръзна ми да ме обвиняваш, че съм те изоставил, след като бе твое решението да отхвърлиш каквато и да е връзка от самото начало.