Рони пропълзя по леглото и се приземи на крака от другата страна. По-добре, помисли си мъжът. Колкото по-далеч бе от него, бе толкова по-способен да поддържа здравия си разум.

— Ооо, хайде, Тайбър, никога не съм те смятала и за лъжец — извика тя с подигравателна усмивка. Още нещо, от което бе уморен, от този сарказъм. Снизходителен, оскърбителен. — Престани да се правиш на толкова невинен. Не е нужно да се преструваш пред мен. Не и тук, където сме сами. Единствената причина да съм тук, е този проклет белег, който постави на шията ми. Иначе още щях да си стоя в Санди Хоук и да се чудя защо, по дяволите, промени мнението си толкова бързо миналата година.

Тайбър притихна. Инстинктите му се задействаха, когато логиката започна да взема надмощие. Това, което не може да бъде разбрано, трябва да бъде изследвано. Проучено, дебнато или преследвано. А със сигурност не разбираше това.

— Защо съм си променил мнението? — попита предпазливо, гърдите му бяха стегнати от болка, която се отразяваше в гласа и изражението му. Беше много близо до болката, която почувства, когато бе получил писмото й преди повече от година, само един час, след като бе поставил този белег на шията й.

И все пак, според собствените й яростни думи, Рони вярваше, че той е прекъснал връзката, както и той бе убеден, че тя се е отказала от него. Рони не беше лъжкиня. Не играеше игрички и не поемаше вината за нещо, тя беше сигурна за себе си.

Тялото му бе объркано през онзи ден, призна Тайбър. Изпитваше възбуда, различна от всяка, която бе познавал, ерекцията му бе достатъчно силна да разкъса дънките му и тогава беше дошъл Дейън с… Той спря. Дейън. Кучи син! Тайбър изтри с ръка лицето си, загледан в Рони и борещ се с едно предателство, което се молеше да е отминало със смъртта на брат му.

Решителността на Дейън да унищожи останалите от Прайда почти бе убила Меринъс и детето, което тя вече носеше. Споменът за смъртта на брат му бе още жив. Предателството му бе засегнало толкова много съзнанието на Тайбър, че той бе потъпкал чувствата си. Дейън беше излъгал. И Тайбър бе пострадал от това.

— Не ми отговаряй — той мразеше дрезгавия, уморен звук на собствения си глас, докато се отправяше към гардероба.

Отвори средното чекмедже, издърпа няколко дебели плика и бележки. В задната част, почти в ъгъла, имаше малка дървена кутия. Тайбър я премести, отвори я и извади сгънат лист хартия.

„Напускам гаража и теб, Тайбър. След онази сцена в камиона, осъзнах колко лесно се опита да ме вземеш. Повече няма да бъда твоя марионетка. Ти си прекалено глупав, груб и жесток. Имам нужда от някой, който да ме докосва нежно. Някой, от когото не трябва да се страхувам. Някой, по-близо до моята възраст. Ти ще си стар, докато аз още ще съм млада, и просто не искам да понасям това. Моля те, бъди така добър да стоиш далеч от мен. Това със сигурност не е прекалено голяма молба!

Рони.“

Тайбър пазеше писмото за спомен. Беше само осем години по-възрастен от нея, но на моменти ги чувстваше като векове.

— Прочети това — подаде й писмото, наблюдавайки внимателно обърканото й изражение.

Задържа погледа си заключен в нейния, докато тя поемаше сгънатия лист, гледаше я внимателно, а душата му кървеше. Инстинктивно разбра, че не е писала писмото. Разбра, че последните петнадесет адски месеца, в които я бе желал, страдал за нея, мислейки си, че ще умре от нуждата, са били за нищо.

Рони разгъна писмото и погледът й се придвижи по думите. Очите й се разшириха. Болката, която премина по лицето й, разкъса душата му.

— Мислех, че зачитам твоите желания, Рони — прошепна мъжът. Не се бе чувствал толкова уморен от години. Дейън беше доверен и много обичан член на семейството. — Предполагам, че ти също си получила писмо. Единствената истинска дарба на Дейън беше фалшификацията.

Рони смачка бележката в ръката си, в очите й блеснаха сълзи, които изостриха миглите й, щом погледът й се върна на неговия.

— Не съм писала това — прошепна тъжно и треперещо. — Но аз също получих такова — през тялото й премина лека тръпка, докато се взираше в него. — Беше с твоя почерк — тя погледна отново към писмото и дъхът й секна, докато се бореше с риданието, осъзнавайки като Тайбър колко близо до нейния почерк е написаното.

— Аз също не съм ти писал — каза той тихо. — Борих се отчаяно да ти дам време да помислиш, да разбереш дали това, което бяхме на път да направим, е същото, което искаш. Аз знаех, Рони. Разбирах опасността, в която те поставям. Опитвах се да бъда напълно сигурен, че ще мога да те защитя, ако по някакъв начин от Съвета разкриеха моето съществуване. Доколкото знам, за тях съм мъртъв отдавна. Имах намерение да се върна при теб.

— Когато не се появи, аз чаках — имаше толкова много болка, толкова много разочарование в тъмните дълбини на очите й, че Тайбър искаше да изкрещи и да прогони нещастието й. Беше се борил толкова дълго да я защити и някой, когото бе смятал за свой брат, бе нанесъл последния удар върху доверието й. — На следващата сутрин, Дейън донесе писмото. Притисна ме с тялото си срещу стената… — Рони млъкна болезнено и преглътна мъчително, преди да продължи. — Предложи да ме обучи за теб.

Гняв разяждаше душата на Тайбър и той знаеше, че ако Дейън не беше мъртъв, щеше лично да го убие за това, че бе посмял да докосне Рони, по какъвто и да било начин, още по-малко задето й бе казал нещо толкова болезнено. Той си спомняше добре светлите мечти, нуждата и емоцията, които блестяха в нейните очи, когато го бе погледнала след всички тези месеци.

Писмото и атаката на Дейън почти бяха унищожили част от душата й. Тайбър се протегна, неспособен да се сдържи от това да я докосне, да я желае. Господи, нуждаеше се от нея, както от дишането. Или по-силно. Пръстите му погладиха сатенената й буза, а палецът му помилва устните й. Тя имаше най-меките устни, които някога бе познавал, а очите й пронизваха всяко кътче на душата му със слънчеви лъчи, когато бе щастлива. Но когато бе наранена, както сега, бяха като нож, забиващ се дълбоко в гърдите му.

— Бих дал живота си да бъда с теб онази нощ — закле се Тайбър, знаейки, че това е вярно. — В същото време, наемниците на Съвета преследваха Калън и вместо да оставя яростта да се освободи там, където ти можеше да я видиш, аз я насочих към тях. Трябваше да дойда при теб — беше го разбрал след това. Тогава беше направил всичко, което трябваше, за да не отиде при нея. — Трябваше да се боря за това, което знаех, че е мое.

Една сълза се плъзна по бузата на Рони.

— Аз те обичах — прошепна тя, разкъсвайки сърцето му с болезнената емоция в гласа си. — Все още те обичам, но не съм доволна от теб, Тайбър.

Ръката му се свлече, когато Рони се отдръпна от него. Намръщи се изненадано.

— Нямах представа, че не си писала ти писмото, Рони — каза убедително той.

— О, не това — изсъска младата жена, като захвърли топката хартия в другия край на стаята, преди да го прониже с мрачен поглед. — Аз съм толкова виновна, колкото и ти, задето позволих на това копеле да ме измами — тя се обърна бавно към него, гневът бавно се завръщаше. — Не съм забравила въпроса, който ти зададох и не си мисли, че съм. Добре, бяхме измамени. Ще се оправим с това. Но имаме и други неща, които да уреждаме. Ще те попитам още веднъж. Какво става с пениса ти, когато достигнеш кулминацията? И искам да разбера веднага.

За щастие, защитните аларми започнаха да пищят. И колкото и странна да бе тази мисъл, той отправи благословия към тях.

— Облечи се — Тайбър я вдигна бързо, игнорирайки ахването й от изненада, мина покрай стъклата близо до вратата на банята и я занесе до дрешника.

— Какво, по дяволите, е това? — извика Рони сред грохота на сирените, улови дрехите, които той хвърли в нейната посока и издърпа собствените си дънки и тениска от закачалките.

Облякоха се за секунди, нахлузиха кожените обувки, след това избягаха от стаята. Тайбър погледна тревожно револвера, който тя настояваше да носи. В интерес на истината, не можеше да я вини или да се учудва, ако тя го насочеше към него. А той знаеше дяволски добре, че мерникът й е почти идеален. Все пак именно той я бе научил да стреля.

Глава двадесет и първа

— Не може ли човек да дойде да посети проклетата си дъщеря, без да бъде нападнат? Тя е мое дете, имам право да знам дали е жива или не.

Рони трепна, когато гръмкият глас на баща й достигна до нея, груб и бурен, карайки я да спре по средата на стълбището, което водеше към антрето. Тайбър спря зад нея, неподвижен и безмълвен, като я наблюдаваше внимателно.

Тя беше твърде напрегната, почти изплашена и бдителна. Като елен, усещащ опасност, без да е сигурен от коя посока идва.

Реджиналд Андрюс беше един от най-лошите бащи, които Тайбър бе познавал. Единствената причина все още да е жив, бе фактът, че никога не бе вдигал ръка срещу Рони. В противен случай, Тайбър щеше да го е убил още преди години.

— Г-н Андрюс, това не обяснява защо се опитвахте да се промъкнете в имота ни. Защо просто не натиснахте звънеца на портите? — гласът на Калън беше студен като зимна нощ. Равен и яростен.

Реджиналд, както винаги, се оправдаваше. На висок глас.

Тайбър видя как Рони си пое дълбоко и шумно дъх. Почти можеше да усети отчаянието, което я изпълни и съпротивата, която я държеше неподвижна и тиха. Но усещаше и много повече от това. Блатото от емоции, което сякаш я заливаше, го завладя, накара го да се премести по-близо до нея, решен да я защити. Сложи едната си ръка на кръста й, наведе се по-близо и брадичката му се опря в рамото й.