Тестисите под ерекцията му бяха напрегнати и мъчително пулсиращи от необходимостта да освободят горещия товар сперма в копринените дълбини на вагината й. Острите нокти на усещането се забиваха в гръбнака му, докато се изтегляше отново от нея, само за да навлезе бавно, стенейки от чистото удоволствие да наблюдава как пенисът му прониква в нея, да усеща прегръдката й около него, как котенцето й плаче за него.

— О, бейби, толкова е хубаво — Рони се стегна отново, когато главичката на члена му потъна до входа на утробата й и се изтегли назад с галещо движение. — Това е сладкото ми момиче. Толкова тясна и гореща около пениса ми. Боже, обичам да те чукам, Рони.

Но Тайбър не можеше да се бори повече с желанието, сграбчило всяка клетка в тялото му. Вътрешността й беше като огън около дебелата плът, която я изпълваше, стягаше се около него с всеки тласък, докато страстните й молби разтърсиха съзнанието му.

Тайбър не бе в състояние да спре темпото, което нарастваше с всяко проникване, умът му бе унищожен от чистата наслада да се заравя в нея, да усеща нежната плът, която го обгръщаше и се стягаше около него. Кулминацията му бе само на няколко секунди разстояние. Усещаше как шипът под главичката на пениса му започва да се разтяга, да се подготвя да го заключи вътре в нея и да освободи копринената сперма заедно с товара, готов да изригне от върха на члена му.

— Бейби — сега се движеше силно и дълбоко, влажните звуци от проникването му и засмукването на вагината й, изпълваха въздуха.

Тайбър не можеше да се потопи в нея достатъчно твърдо, достатъчно силно, не можеше да получи достатъчно от усещането на стягащата се около него вътрешност. По-здраво. По-здраво.

— Мамка му, да! Да! — той прикова бедрата й по-силно, когато усети как вагината й започва да потръпва, да пулсира, след това се сключи около него със сила, която го накара да изреве от удоволствие, когато се отпусна под него.

Тайбър не можеше да се сдържа повече. Отметна глава назад, от косата и от лицето му капеше пот, и изгуби връзка с реалността. Шипът се разтегна до пълната си дължина, заключи го вътре в Рони, притискайки се в най-отдалечената част на вагината й и го задържа, докато освободи собствения си скъпоценен товар в плодовитото й тяло.

Чувствителният израстък удължи прекрасната агония на кулминацията му, карайки тялото му да трепери, да се тресе, а от Тайбър се откъсна още един рев. Животното триумфираше, а човекът бе замаян от невероятната сила на емоцията, която се изля от него.

Негова. Неговата жена. Неговото котенце. Цялата негова.

Глава двадесет и пета

— Тайбър, установихме движение извън къщата. Изпращам Даун и Шера да пазят Меринъс и Рони в стаите им, но имам нужда от теб тук — обаждането дойде след полунощ, няколко часа, след като Тайбър и Рони бяха потънали в уморен сън.

Беше я отнесъл обратно в тяхната стая след изтощителното освобождение в офиса. Само да спят, уверяваше се сам Тайбър. Не напуснаха помещението през останалата част от деня, освен да се нахранят.

Сънливостта напусна съзнанието му при осечените думи на Кейн.

— Тръгвам — каза той тихо, изправяйки се от леглото. — Колко са близо?

— По дяволите, прекалено близо. Хората ми охраняват външната част на къщата. Ти и Калън се погрижете за вътре. Все още има прекалено много дупки, които не сме успели да затворим. Ще ви информирам периодично.

— Мамка му — изруга Тайбър, грабна дънките си от пода и се втурна към оръжията, които държеше в големия гардероб в банята. Рони беше само на няколко крачки зад него.

— Това се превръща в лош навик — измърмори тя, докато нахлузваше чифт панталони и широката тениска, която Тайбър й хвърли. Меринъс щеше да остане без дрехи, ако скоро не успееше да получи свои собствени.

— Остани в стаята. Даун ще дойде до минута, за да бъде с теб — нареди той тихо. — Дръж завесите спуснати и стой далеч от вратите на балкона. Ще бъдеш в безопасност тук. Не искам да рискувам да се движиш из къщата точно сега. Даун знае какво да прави, бейби. Само извикай, ако имаш нужда от мен.

Подаде й пистолета, който бе взел от нея предишната вечер и допълнителен пълнител, преди да извади автоматичната пушка от стойката, монтирана на стената.

— Аз първо стрелям, после предупреждавам, помниш ли? — тя нахлузи маратонките и ги завърза бързо, преди да го последва в стаята.

Тайбър се движеше предпазливо, тялото му бе напрегнато, готово за действие. Рони не проговори, просто го следваше, докато той премина през спалнята, спря се до вратата, водеща към всекидневната и се вторачи в нея напрегнато.

— Тук ще си в безопасност — той се обърна и притисна устните си към нейните за една силна бърза целувка, след това тръгна към изхода. — Заключи вратата зад мен и не пускай никого вътре, Рони. Никой, освен мен. Разбра ли?

Тя се втренчи в него сериозно.

— Разбрах. Никой, освен теб.

— Добро момиче — гласът му бе съблазнително одобрителен. Рони се намръщи на собствената си реакция към това. — Заключи вратата сега.

Тайбър отвори бавно, движеше се с плавно, с грациозно плъзгане на тялото, което подчертаваше факта, че през целия си живот е живял в опасност. Толкова беше свикнал с това, че несъзнателно се движеше предпазливо, без значение къде се намира или какво прави.

Той се мушна през вратата и я задържа отворена, докато дребната, безшумна фигура на сестра му се вмъкна в стаята. Поглеждайки към Рони за последен път, Тайбър затвори внимателно вратата зад себе си. Рони завъртя бързо ключа, след това плъзна стоманеното резе на мястото му. Тук заключваха спалните си по-здраво, отколкото някои хора — домовете си. Рони отпусна глава на дебелата дървена врата, борейки се със сълзите си при тази мисъл.

Не можеше да чуе нищо или никой от външната страна. Знаеше, че тежките килими ще заглушат повечето шумове, но също така знаеше и броя на хората, които спяха в къщата точно заради безопасността. Породите не поемаха никакви рискове със съпругата на водача и майката на първото дете в Прайда. Всички предпазни мерки бяха взети, за да защитят Меринъс и Рони от всякаква заплаха.

— Той ще бъде добре — гласът на Даун Даниълс беше тих, нежен звук, почти като мъркане, когато проговори зад Рони.

Рони пое дълбоко дъх, оттласна се от вратата и се обърна с лице към другата жена. Тайбър й бе казал, че Даун е порода пума, ДНК-то й е било комбинирано с това на затворените, грациозни планински котки. Обаче изглеждаше така, сякаш произлиза от котка с раирани шарки.

Тя беше слаба, почти чуплива. Малко по-ниска от Рони, и въпреки факта, че беше няколко години по-възрастна, изглеждаше като тийнейджърка. Една много млада тийнейджърка, докато не видеше човек автоматичната пушка, метната през рамото й, която тя носеше като продължение на себе си, или докато не погледнеше в мрачните й очи.

Даун се размърда неспокойно, когато Рони погледна към нея през приглушената светлина, която едва се процеждаше от другата стая. Гъстата светлокестенява коса едва докосваше раменете на другото момиче и обграждаше малкото й сърцевидно лице.

— Благодаря ти за това, че ще останеш с мен — каза меко Рони и се отправи към канапето, като опита да успокои нервното треперене на ръцете си. Остави пистолета на възглавницата до себе си и сви се в края, наблюдавайки другата жена. Даун последва примера й, зае стола срещу нея и подпря пушката на коляното си, докато се взираше в Рони със срамежливо любопитство.

— Тайбър е един от най-добрите ни бойци — каза тя с мекия си мелодичен глас. — Няма да позволи на никого да се качи тук. Но ако това се случи, аз няма да ги пусна да минат през вратата.

В гласа й прозвуча стоманена нотка при последните й думи. Нямаше достатъчно светлина, за да се види, но Рони зърна проблясък на гняв в очите й.

Не бе имала възможност да поговори истински с Даун или с друг от останалите членове на семейството, които бе познавала в Санди Хоук. Не че някой би могъл да претендира, че познава истински Даун. Тя рядко можеше да бъде видяна в малкия град, а когато беше там, почти не говореше. Имаше нещо прекалено мълчаливо, прекалено сърцераздирателно в спокойните черти на лицето й. Сякаш носеше булото на кошмарите около себе си през цялото време.

— Имението е великолепно — каза най-сетне Рони, отчаяно искаше да накара другата жена да продължи да говори. Имаше нужда да се съсредоточи върху нещо различно от възможните опасности, пред които щеше да се изправи Тайбър отвън. — Как го открихте?

Лека подигравателна усмивка заигра по пълните чувствени устни на Даун.

— Всъщност, имението ни беше дадено, заедно с една хубава малка сума пари, за да се помогне на другите Породи, които бяха открити на различни места. Някои от членовете на Съвета са високопоставени ръководители на правителството — гласът й беше напевен, със земен, ненатрапчив тембър.

— Колко са досега? — попита Рони любопитно.

— До момента, имаме приблизително сто Котешки породи на разположение, те работят във Вашингтон, за да осигурят мястото ни в обществото. Всеки месец идват все повече… — гласът й заглъхна, сякаш мисълта за тези, които идваха удари струна от ехтяща болка в душата й.

— Съжалявам — Рони не знаеше какво да каже.