По лицето на Даун премина нежна усмивка, изпълваща изражението й.

— Не съжалявай, Рони. Ние сме живи. Не е ли това най-важното? — беше очевидно, че момичето си задава този въпрос често.

Какво имаше в нея? Рони никога не успя да разбере смирената аура, която винаги заобикаляше другата жена. Беше виждала хората от окръга, когато се намираха около нея. Груби, твърди мъже внезапно омекваха, усмивките им ставаха нежни. Мъже, които често правеха похотливи предложения към някоя жена, красива като Даун, забиваха очите си в пода със засрамени изражения.

Външният й вид не беше толкова поразителен, че да спре уличното движение. Беше слаба, деликатна, с гъста копринена коса и големи кафяви очи, които, като че ли, винаги бяха измъчени. И може би беше така, помисли си Рони. Очите й сякаш разказваха една история, която Даун никога не споделяше.

— Всички ме гледат по този начин — Даун поклати глава с очевидно объркване, докато Рони я съзерцаваше.

Рони въздъхна дълбоко.

— Съжалявам. Ти изглеждаш… толкова тъжна. Правя предположения, преди изобщо да помисля защо.

— И го правиш сега? — в гласа й нямаше преднамерена обида, само уморено примирение.

— Не мисля — Рони поклати глава бавно. — Смятам, че е по-скоро от ситуацията, от встъпването ти в обществото. На колко години беше, когато Калън те изведе от лабораториите?

И имаше отговор. Очите на Даун пламнаха. Кошмар, спомен и ужас.

— Бях на петнадесет. Шера беше на осемнадесет. Това беше преди повече от десет години. Понякога ми изглежда, че е било едва вчера — тя поклати глава, по лицето й премина уморена усмивка.

— Караха ни да разказваме за лабораториите по време на изслушванията в Сената и на затворените процеси на някои от членовете на Съвета. Шера се разплака — гласът на Даун се снижи. — Както го правеше в лабораторията, преди Калън да ни измъкне. Никога не е плакала така след бягството ни. Калън я вдигна от свидетелската скамейка и я изнесе от съдебната зала. Изминаха седмици, преди тя да спре да се събужда с писъци.

— Ами ти? — попита Рони внимателно.

Даун поклати глава и я сведе, преди да дари другата жена с лека, сломена усмивка.

— Аз просто не спя, Рони. Не продължително и не много дълбоко. Какъв е смисълът, след като чудовищата могат да те вземат отново и отново, и отново? — тя потръпна и се изправи на крака, главата й се наклони, а очите й внезапно се присвиха. Оръжието прилегна естествено в хватката й.

— Какво…?

— Шшт — изсъска Даун тихо. — Слушай.

Тогава Рони го чу. Драскане и стъргане по вратите на балкона. Очите й се разшириха от ужас. Тя сграбчи пистолета и се придвижи покрай стената, като внимаваше да стои възможно по-далеч от стъклените врати.

Даун се движеше като сянка. Издърпа слушалките от мястото им на задната част на главата си и нагласи микрофона, докато се ослушваше напрегнато. Драскането се чу отново, последвано от внимателно бърникане по вратите.

— Алфа едно. Имаме пробив — гласът на Даун беше толкова тих, че Рони едва го чу, когато другата жена се премести до нея, прикри я и направи знак към спалнята. Държейки оръжието на рамото си, Рони се придвижи тихо през стаята, недостигът на въздух почти я задуши, докато се бореше да запази страха на поносимо ниво.

Едва бе стигнала до вратата на спалнята, когато спря.

Бавното плъзгане на вратата на балкона накара очите й литнат тревожно към Даун.

— Мамка му. Ела тук — заговори тихо Даун на микрофона в слушалките, без да казва нищо на Рони, когато тя й даде знак и двете бързо тръгнаха към вратата на спалнята. — Изтегляме се. Изтегляме се.

Даун плъзна ключалките и отвори вратата, провери бързо отвън, преди да излязат от стаята. Рони я следваше живо, пръстът й галеше спусъка на пистолета, който държеше в готовност, често поглеждаше назад и опитваше да чуе нещо през ударите на сърцето си. Коридорът беше тъмен и тих, докато се движеха бързо през него.

— Тръгнахме към стаята на Меринъс, Тайбър. Ела тук. По следите ни са.

Даун отвори друга врата и двете минаха през нея, когато внезапно проклятие отекна от отворената врата на стаята на Рони и Тайбър.

Даун заключи с безшумно движение и се обърна. Меринъс и Шера чакаха, и двете въоръжени, и двете наблюдаваха в тъмнината от страната на балконските врати, каквито имаше и в тази стая.

Но стаята на Меринъс и Калън не беше апартамент. Беше една голяма спалня, напълно разкриваща се пред погледа, с изключение на прикрепената към нея баня.

— Движат се към нас — изсъска Шера в своя микрофон, докато тя и Меринъс се преместваха към средата на стаята. Те знаят местоположението на спалните и сме в капан. По дяволите, Кейн, прати малко помощ тук горе.

— Тайбър и Калън са на път — докладва Даун, докато всички се придвижваха към единствения заслон, който им бе останал.

Банята беше голяма колкото тази на Тайбър, но все пак предоставяше някакво укритие, което би могло да се използва, за да спрат куршумите. Рони инстинктивно застана пред Меринъс. Даун и Шера ги притиснаха назад, предпазвайки ги от всеки, който щеше да се опита да мине през вратата. Приоритети, помисли си Рони тъжно.

Шера и Даун се смятаха за заменими пред единствените две половинки на братята, които се бяха борили толкова много години. Точно както Рони считаше себе си за заменима пред Меринъс и детето, което носеше. И все пак, всички те бяха пионки, защото някой знаеше за слабите места на Породите и бе намерил начин да атакува.

Глава двадесет и шеста

Тайбър беше обещал на Рони, че ще е в безопасност. Беше й казал да заключи вратата и да не напуска стаята. А също и че никой няма да се добере до нея. Горчивият вкус на провала изпълни устата му. Беше сгрешил.

Влезе от задната част на къщата ниско приведен, пушката му беше в готовност. Премина през кухнята, след това се премести настрани, за да даде възможност на половината дузина мъже, които го следваха, да влязат. Кръвта му бушуваше от желание да се втурне нагоре по стълбите, да взриви копелетата и да ги изпрати в ада, но знаеше, че рискът за Рони само ще стане по-голям.

Хората на Кейн се промъкваха по балконите, за да хванат в капан копелетата. Сега Тайбър и неговите хора се движеха нагоре по стълбите, за да ги пресрещнат от този край. Яростта изгаряше вътрешностите му. Той се бореше да запази контрол и да продължи спокойно и хладнокръвно, както знаеше, че трябва.

— Имаме пробив — гласът на Даун беше нисък, равен и спокоен, но Тайбър можеше да чуе ужаса, съдържащ се във всяка дума. — В опасност сме, Тайбър.

Всеки мъж бе получил същото съобщение. Тихи като нощта, и също толкова смъртоносни, колкото и животните, с които бе примесено тяхното ДНК, мъжете се изкачваха по стълбите. Уловиха първите четирима в коридора пред стаята на Калън, докато отваряха вратата. Убийците така и не разбраха какво ги връхлетя.

Тайбър обви ръка около врата на единия и я изви с рязко, смъртоносно движение, последвано от глухо задоволително изхрущяване. Останалите паднаха по същия начин, и само бяха избутани встрани, когато Тайбър отвори вратата бавно.

Той се приведе напред, потискайки триумфиращия си рев, когато завариха другата група убийци в средата на стаята. Очите им се разшириха от изненада при вида на въоръжения отряд и веднага се обърнаха да избягат. В този момент, хората на Кейн пристъпиха през вратата на балкона.

— О, виж, Калън, искат да играят — провлече Тайбър, когато един от тях вдигна оръжието си. То изхвърча от ръката му, преди да успее да дръпне спусъка.

— Дръж жените там, Шера — гласът на Калън беше студен и смъртоносен, докато пристъпваше по-навътре в стаята с хладната усмивка на смъртта, която Тайбър рядко виждаше на лицето му. — Здравейте, господа. Ако бяхте почукали, бихме могли да поговорим цивилизовано — каза той прекалено меко. — Има още какво да се желае от начина, по който влязохте в дома ми.

Тайбър свали оръжието си, когато Калън му връчи своето.

— Кажи ми, Тайбър, какво да правим с толкова груби гости? Да си ги запазим за утре или да направим късна нощна закуска?

Устните на Тайбър се извиха и от гърдите му излезе ръмжене.

— Пропуснах вечерята — каза той ясно. — Какво ще кажеш за лека закуска?

Четиримата мъже се стреснаха от изненада, когато дванадесет напълно съзрели мъжки Котешки породи изръмжаха гладно и заплашително.

— Чакайте — проговори един от тях нервно, ръцете му бяха разперени встрани, и когато остави оръжието си на пода, го направи по напълно незаплашителен начин — Без ранени, без заловени…

— Без ранени и заловени? — попита меко Калън, като погледна оръжието на пода, преди да вдигне глава и да се втренчи в мъжа с мрачна ярост. — Грешка. Нахлухте в дома ми, опитахте се да нараните жена ми и мислите, че просто ще си тръгнете оттук?

— Само си вършим работата — поклати глава друг от мъжете. — Хайде, Лайънс, досега винаги си ни оставял да си тръгнем.

Тайбър разпозна гласа. Един от наемниците, който преди години си бе тръгнал победен, след забавната гонитба устроена му от Калън.

— Правилата се промениха, Брайтън — отсече водачът на Прайда. — Вече, няма просто да си тръгвате.