нe-Мари лeceн - Придворната дама

ИСТОРИЧЕСКИ ЛИЧНОСТИ

Катерина Медичи— кралицата майка,

на практика регент на Франция

Шарл IX— син на Катерина, крал на Франция

Анри, херцог на Анжу— син на Катерина и

по-малък брат на Шарл

Лопитал— канцлер на Франция

Луи, принц на Конде— лидер на хугенотите

Колини— френски адмирал и лидер на хугенотите

Елеонор— съпругата на Конде

кардинал дьо Лорен— глава на католическия

род Дьо Гиз

Монморанси— конетабъл на Франция

Монморанси Младши— маршал, син на конетабъла

Амброаз Паре— хирург

Таван— управител на Бургундия

Монпенсие— граф и херцог

Монтескьо— гвардейски капитан

Съзаклятието

септември 1567 година

23 септември 1567 година

Гледката беше възхитителна. Буйният кестеняв кон препускаше, обязден от млад човек, който — ако можеше да се съди по дрехите и меча му — беше заможен благородник. Но страничният наблюдател оставаше озадачен от дългите тъмни коси на ездача, който при по-внимателно вглеждане се оказваше красива млада жена. Страните й бяха поруменели, а в очите й се виждаше същата жар като у жребеца и двамата изглеждаха в пълна хармония. Септемврийското утро беше прохладно, слънцето светеше ярко и ездачката се разсмя, когато подкара коня в галоп. Далеч назад една кола с два коня безуспешно се опитваше да я настигне.

Мадлен дьо Мондидие беше настояла да язди до Руан сама. Тя отиваше на гости при леля си, а багажът й пътуваше в колата, с която я следваше старият прислужник Пиер. Беше го изпратил баща й, Еркюл дьо Мондидие, след като разбра, че няма да разубеди единствената си дъщеря да язди. Еркюл за пореден път се прокле, че толкова угажда на желанията й още от дете, че дори я беше научил да се фехтова. Нищо чудно, че Мадлен се възприемаше като мъж.

Стремглавото препускане я изпълваше с наслада. Летните горещини бяха отминали, въздухът беше свеж и бистър, а под яркото слънце, докъдето стигаше погледът, се простираха златножълтите поля на Пикардия. Дълго продължи галопът. От тялото на коня преминаваше в нейното и я изпълваше с еуфория. Беше свободна, щастлива.

Мадлен често се питаше как издържат връстничките й. Самата тя произлизаше от дребно аристократично семейство с малко имение в провинцията и в редките случаи, когато беше посещавала други благороднически семейства в градските им къщи в Амиен или в именията им, дамите седяха кротко с бродерии в ръце и в захлас обсъждаха последната мода в парижкия двор.

Тя не можеше да живее така и изпитваше презрение към подобна липса на страст и жажда за живот.

Когато наближи едно обрасло с дървета хълмче, Мадлен забави коня си и се обърна назад. Пиер и каретата не се виждаха, тя вдигна рамене и продължи напред в лек тръс.

Слънцето бавно се движеше по небето. Грееше топло и силно, а сянката на коня се смали и се скри под копитата му. Мадлен усети, че огладнява. Сети се за Пиер и за поръката на баща си да не се отделя от него. Беше му го обещала, безпокойството му беше напълно основателно сега, когато хугенотите се готвеха за битка, а и Пиер беше поел отговорност за нея. Най-добре да намери някоя гостилница и да го изчака да я настигне. Тъкмо ще хапне нещо междувременно. Може би в Абанкур? Макар че, доколкото си спомняше, Абанкур е съвсем малко градче и изборът вероятно ще е ограничен.

Самотен облак мина пред слънцето и хвърли копринена сянка върху жълтите стърнища. До Абанкур едва ли оставаше много, макар че нивите наоколо сякаш нямаха край. Пусто и празно, и ни един човек, когото да пита за пътя.

В този момент Мадлен забеляза редица тополи в далечината напред. А това там зад тях не е ли някаква сграда? Тя пришпори коня си. Точно така, зад редицата дървета се появи самотна къща с дървени греди. В иначе запуснатия двор имаше и конюшня. Но над вратата се люлееше табела с нарисувана дива свиня, която танцува на задните си крака, а Мадлен разчете и обрулените от вятъра и дъжда букви — „Веселият глиган“.

Тя влезе в двора и слезе от коня си.

По-отблизо видът на кръчмата можеше да се нарече всякак, но не и весел. Прорасли катерливи рози покриваха по-голямата част от стената, а там, където тухлите се виждаха, личаха и пукнатините и процепите в тях. Капаците висяха накриво пред залостените прозорци, а на таванските прозорчета съвсем липсваха.

Момичето се огледа. Наоколо не се виждаше жив човек, а зеленчуковата градина беше обрасла с плевели. Дали кръчмата изобщо ще е отворена? Мадлен нямаше нищо против да се окаже единственият гост. Иначе хората като нищо ще се възмутят от жена в мъжки дрехи. За всеки случай с няколко сръчни движения пъхна дългите си коси под шапката и я нахлупи ниско над очите си, така че лицето й да е колкото се може по-скрито.

Първо трябваше да се погрижи за коня си. Насред прашния двор имаше кладенец. Отляво беше конюшнята, чиято порта висеше открехната на счупените си панти, но и там не се виждаше нито кръчмар, нито коняр. Може би все пак трябва да продължи към Абанкур? В този момент отнякъде се чу кудкудякане и Мадлен забеляза три кокошки, затворени в курник, прилепен до конюшнята.

— Ехо? — викна тя. — Има ли някой?

За нейна изненада иззад кладенеца изникна мърляво лице. Това явно беше конярят, а тя изглежда беше нарушила обедната му дрямка. Хвърли му юздите и му нареди да се погрижи за коня й, а той я изгледа кисело, докато ги поемаше. После Мадлен се обърна и влезе в занемарената гостилница.

Един слаб мъж с угодническа усмивка пристъпи да я посрещне.

— Добре дошли в „Глиганът“ — каза той и алчно огледа дрехите на Мадлен от горе до долу. — Ще желае ли господинът нещо за ядене? Мога да предложа превъзходен кок о ван[1].

Усмивката на съдържателя беше станала още по-широка при вида на скъпите дрехи и тежкия меч и Мадлен си помисли, че свъсеният мърляв коняр е за предпочитане.

— Омлет и хляб, друго не ми трябва — каза тя. — И вино, ако е хубаво. Не искам някоя кисела помия.

Огледа се. Беше сама и това не беше никак изненадващо. Помещението беше задушно, мрачно и мръсно, миришеше на плесен, във всички ъгли висяха паяжини, а дебел слой прах покриваше всичко. Е, какво да се прави. Всъщност още по-добре, че ще чака Пиер тук сама. Така не рискува да разкрият пола й и това да й създаде проблеми. Три дълги маси и прилежащите им пейки запълваха по-голямата част от помещението. Мадлен се поколеба, но забеляза, че в дъното на тъмната зала има малка ниша, скрита от останалата част на помещението със завеса от избелял син шевиот — неочакван лукс в иначе западналата кръчма, и тя се настани там и дръпна завесата, доволна, че тя допълнителното я скрива от любопитните погледи.

Облаци прах се вихреха около копитата на коня. Ездачът се огледа и по изпотеното му лице премина израз на облекчение, когато забеляза „Веселият глиган“. Мъжът беше четиридесет и пет-петдесетгодишен. Дрехите му бяха прашни, а лицето — изцапано, но все пак цялата му осанка излъчваше достолепие. Чертите на лицето му бяха правилни — ясно изразени скули и прав нос, който му придаваше вид на римски цезар. Заострената му брада сякаш подчертаваше силния му характер, а съсредоточеният поглед допълваше впечатлението за острота.

— Погрижи се добре за коня ми — каза той, като пъхна една монета в дланта на мрачния коняр, и от изненада стиснатите устни на момчето се опънаха в нещо между усмивка и озъбване и разкриха редките му почернели зъби.

Мъжът отвори вратата на гостилницата и в първия момент остана като ослепен след ярката слънчева светлина навън. После очите му привикнаха към мрака и той забеляза чакащия гост на най-задната маса. Следван по петите от кръчмаря, мъжът пристъпи в дъното и седна на пейката.

— Само вино. Няма да се застояваме — каза на кръчмаря.

Съдържателят се затътри, за да донесе вино, като мрачно проклинаше наум жилавия петел, който така и не беше успял да пробута на нито един гост досега.

— Сами сме, отлично място сте подбрали, адмирале — каза другият мъж. Той беше млад, с тъмна къдрава коса и нос, който изглежда беше поел не един и два удара. В погледа, отправен към събеседника му, се четеше известно лукавство. Едва ли го беше чакал дълго.

Възрастният адмирал го изгледа и за миг през лицето му премина сянка на недоверие.

Съдържателят остави кана бургундско на масата им и отново изчезна.

— Всичко готово ли е? — попита адмиралът.

— Почти — отговори мъжът с кривия нос. — Близо шейсет въоръжени мъже са на път за Розе ан Бри. Кралят и дворът му са разположени наблизо, в Шато дьо Монсо, а след пет дни е заплануван лов. Можем да ударим тогава. Макар че и в самия дворец не са особено добре защитени. Ако мога да разбера защо тая флорентинска вещица Медичи не си седи на сигурно в Лувъра! Но така или иначе, адмирале, мисля, че най-сигурно би било да нанесем добре организиран удар върху Шато дьо Монсо. Хората Ви са достатъчно за целта.

Адмиралът поклати глава.

— Не хора ми липсват. Но слухът, че се задава внушителна армия, ще стигне двореца преди самата армия. Това ще им даде време да се скрият на сигурно в Лувъра, а там никога няма да ги докопаме. Единственият ни шанс е изненадващата атака. Но спокойно, една по-малка армия в момента се придвижва към Лани — тя ще отведе затворниците, когато всичко свърши. И Шарл, и кралицата майка ли ще участват в този лов? Трябва да ги заловим и двамата.