— Атака! — След тази заповед един ред кавалеристи от армията на хугенотите се втурнаха с шпаги в ръце към швейцарците, но дългите копия не помръднаха, а остриетата на врага бяха твърде къси, за да достигнат войниците зад тях. Конете заотстъпваха, цвилейки, но ездачите им безмилостно ги пришпорваха напред към копиеносците и няколко от животните се нанизаха на оръжията на швейцарците. На Мадлен й идеше да извърне поглед при вида на цвилещите коне, които падаха пред нея, но се насили да гледа. Проявата на слабост нямаше да й е от никаква полза сега, да затвориш очи по време на война е равносилно на смърт.

Една по-малка група хугеноти нападна ездачите от свитата и Мадлен видя острие да проблясва на слънцето. В последния момент вдигна собствената си шпага и отби удара, но силата му беше толкова голяма, че Мадлен загуби равновесие и падна от коня си. Земята беше твърда, коляното й запулсира от болка и й се прииска да избяга и да се скрие някъде. Бързо отхвърли тази мисъл. От всичките й страни конете нервно тъпчеха с копита, отвсякъде долиташе звън на метал. Ако искаше да се измъкне, й трябваха смелост и хладнокръвие. Малко преди един кон да я настъпи право в стомаха, тя се извъртя настрани, а после се изправи на крака, точно в момента, в който противникът й се готвеше да нанесе нов удар.

Тя се изправи пред него, готова, съсредоточена, в очакване на атаката, както бе научила от учителя си по фехтовка. После се вцепени. Видя, че освен шпага в дясната си ръка противникът й държи и кама в лявата. Това не го беше тренирала, учителят й смяташе този маниер на фехтоване за старомоден и некрасив. Но още по-голяма беше изненадата й, когато разпозна в противника си водача на хугенотите. За момент остана стъписана и загуби концентрация. Противникът й видя това и се възползва от слабостта й, за да атакува с мощни удари. Тя ги избегна на косъм и — все още изненадана, че стои лице в лице с мъжа, когото допреди няколко дни се беше надявала да впечатли с мамещи усмивки, се опита да си върне контрола.

Ядоса се. Нямаше да му се даде. Той беше враг, трябваше да го победи. Тя замахваше към него отново и отново, но той беше твърде рутиниран и избегна всичките й удари. Мадлен не можеше да направи нищо, изглеждаше сякаш той си играе с нея.

После изведнъж от отбрана той мина в нападение и замахна към нея. Тя отскочи встрани в последния момент, но усети остра болка в лявото си рамо. Беше я уцелил. Болката я вбеси, тя отново скочи на крака и нападна с изненадваща ярост. Беше я ранил, как си позволяваше…

Но той отново парираше перфектно и когато в един момент най-сетне му се откри възможност, посегна към дясното й око. Мадлен го видя и се сви и вместо лицето й шпагата му прониза шапката й. Сега беше негов ред да се изуми. Дългите й коси се разпиляха по раменете й и той разпозна жената, която беше пропуснал да стигне до двореца. Мадлен не спря нито за миг. Раната в рамото й кървеше, но тя вдигна шпага за поредния удар, докато противникът й стоеше, зяпнал шапката, набодена на върха на неговото оръжие.

И все пак Луи, принцът на Конде, имаше двадесетгодишен военен опит, а Мадлен се фехтоваше едва от две години. Той кръстоса шпагата с дългата си кама, така че се образува едно V, заклещи в него шпагата на Мадлен и с рязко кръгово движение я изби от ръката й. Оръжието се приземи в прахта на няколко стъпки от Мадлен, а Луи насочи върха на своята шпага към гърлото на младата жена.

Междувременно хугенотската кавалерия беше отстъпила от непробиваемата стена на швейцарските копия, в резултат на което малката група ездачи, тръгнали в атака срещу мъжете от свитата, я последва. Сблъсъкът беше продължил всичко на всичко половин час.

— Поздравления, мадмоазел! — Луи й отправи неустоима усмивка, свали шпагата си и се поклони. — Изглежда, сте също толкова смела, колкото и красива. Дълбоко се разкайвам, че Ви раних, и се надявам при друг случай да се насладя на компанията Ви под влияние на Венера, а не на Марс. Затова ще Ви спестя неудобството да Ви взема в плен — при все че компанията Ви би ми донесла огромна радост. — После той обърна коня си и в галоп се върна при войниците си.

Мадлен го проследи с поглед. Милият му комплимент беше потушил гнева й и беше предизвикал буря от чувства в гърдите й.

Сега вражеската кавалерия отново се беше отдалечила на няколкостотин стъпки разстояние. Дълго време двете страни останаха в очакване една срещу друга. После откъм швейцарската формация се чу вик и свитата отново потегли. Пътуването към Париж продължаваше.

Хугенотите ги последваха. Кралят, кралицата майка и цялата им прилежаща кралска свита се движеха колебливо и неспокойно и хвърляха притеснени погледи към врага, който ги следваше, без да скъсява или увеличава дистанцията.

Мадлен всеки момент очакваше нова заповед за атака. Но единственото, което стигаше до ушите й, беше неспокойният звън на оръжия и брони. Дори шепот не се чуваше, всички стояха в напрегнато мълчание, също като нея. Тя усещаше сърцето й да бие силно и учестено в гърдите.

Там яздеше и той, противникът й, който я беше ранил. Виждаше го най-отпред сред кавалерията. Лесно беше спряла кръвта, раната беше само повърхностна, но я беше разгневила. И щом се сетеше за комплимента му, гневът й към него утихваше и тя почваше да се гневи на себе си и на своята слабохарактерност. Хвърли поглед към него. Той беше зает да води ездачите си. Но й се стори, че надига шапката си в дискретен поздрав.

Времето минаваше, а хугенотите не предприеха ново нападение. Яздеха встрани от свитата в същото темпо като нея. Не се случваше нищо и скоро сред придворните дами се разнесе тих шепот, защото часовете си летяха и те вече имаха нужда от храна и почивка.

Слънцето беше слязло ниско до хоризонта, а походът продължаваше. Не можеха да спрат за отдих в такава близост до врага. Сякаш безкрайното вълнение и изтощение нямаха край. После падна мрак и напрежението нарасна още, но швейцарците принуждаваха свитата да поддържа темпото. Трябваше да стигнат Париж, само зад стените на Лувъра щяха да са в безопасност.


— Врагът няма как да се възползва от тъмнината, трябва да го направим ние — каза Катерина и изгледа изпитателно двамата си синове и канцлера.

Тя седеше с Лопитал, крал Шарл и Анри д’Анжу в кралската карета в центъра на формацията. След сблъсъка синът й Анжу се беше скрил зад швейцарските редици и мълчаливо беше приел предложеното място в каретата. Шарл също мълчеше. Но Катерина познаваше големия си син достатъчно добре, за да знае, че зад мълчанието му се крие не страх, а гняв.

— Имате право, мадам — каза канцлерът. — Вие и кралят вероятно бихте могли да стигнете Париж под прикритието на тъмнината. Това би било дързък план, но е важно да действаме първи. Положението е доста нестабилно. Убеден съм, че сега, когато нямаме добра видимост, врагът ще предприеме нещо.

Лопитал погледна младия Шарл.

— Ако ние не виждаме врага — продължи канцлерът, — и той не вижда нас. Бихме могли да придвижим каретата на Ваше Величество най-отпред във формацията и да се откъснем заедно с една редица швейцарци. В същото време основната формация може да се опита да привлече вниманието на врага и да го заблуди. Желае ли Ваше Величество да опита? Достатъчно тъмно е и няма да видят каретата ни.

Шарл погледна майка си. Тя мълчеше, затова той обърна погледа си към канцлера. В крайна сметка смръщен даде съгласието си.

Анри д’Анжу се цупеше. Канцлерът говореше само на Шарл, сякаш Анри изобщо не съществува. Та той беше престолонаследникът, стига Шарл да не се ожени и да не се сдобие със синове. А когато нещата се подредят, когато стигнат на сигурно място в Париж, а нередните му отношения с хугенотите са добре заличени, тогава ще дойде и неговият ред. И първото, което ще направи като крал, е да си намери нов канцлер.


В тъмното гъстата маса швейцарски войници продължаваше все напред, макар и малко по-бавно. Конде и Колини трудно ги виждаха. В един момент им се стори, че швейцарците стават необичайно шумни. Тъкмо по-лесно ще ги следват.

Втора част

Обсадата на Париж

октомври — ноември 1567 година

Осма глава

октомври 1567 година


Десет-петнадесет придворни дами се бяха събрали в салона в новопостроеното крило на Лувъра с изглед към Сена. Навън времето беше сиво и мрачно, но салонът звънтеше от смях и весели гласове. Жените седяха на групички, повечето — с книга или бродерия в ръка, но само някои обръщаха сериозно внимание на заниманията си. Светлите рокли от коприна и брокат преливаха от креслата, а мадам Дьо Рец, която се беше настанила върху италианския сгъваем стол, неспокойно се наместваше в опит дискретно да напъха кринолина си между облегалките за ръце. Срещу нея, от другата страна на една резбована маса от орехово дърво, седеше Беатрис д’Арси, облечена в светлосиня копринена рокля, свела глава над бродерията си. Нейната яка беше съвсем малка, което правеше бродирането възможно за разлика от заниманията на повечето дами, за които беше изключено да видят какво държат в ръце. До нея седеше Мадлен.

— Говори се, че кралицата е пратила канцлера в Сен Дени, за да провери какво искат хугенотите — каза Беатрис д’Арси и вдигна поглед от бродерията си.

— Въпреки възраженията на краля — обади се Шарлот дьо Флавини от другия край на салона. — Кралят се чувства унизен, а същевременно е твърде млад и неопитен, за да схване необходимостта от промяна. Но Париж е обсаден и все нещо трябва да се направи, независимо дали Шарл го разбира или не. Кралят трябва да порасне.

Шарлот се приближи до Мадлен и Беатрис. При движението по златистите й поли, богато украсени с перли и скъпоценни камъни според испанската мода, се разля светлина.