Мрънкала — мислеше си Мадлен. Извън двореца, в града, сигурно е пълно с бедни хора, които са си легнали гладни. Баща й често говореше за правото на всеки човек да бъде сит. Освен това раздаваше чували с пшеница на бедните. И в Париж такива помощи биха били на място, но доставките, които минаваха пред хугенотската обсада, бяха ограничени.

Липсваше й баща й, липсваше й суровият, леко груб начин, по който говореше и заради който оставаше неразбран от мнозина. Заради който мнозина пропускаха да забележат, че Еркюл дьо Мондидие е човек, който има смелост да говори истината. А той беше възпитал така и дъщеря си. В момента тя се разкайваше за детинското упорство, с което често беше посрещала думите му. Той не го заслужаваше. Но Мадлен беше сигурна, че баща й знае, че тя го обича. И все пак не трябваше да забравя да му го каже, когато му пише. „Папа, обичам те.“ Не се знае кога ще се видят отново. И докато с бързи крачки приближаваше стълбището към салона, тя проклинаше хугенотите, чиято обсада не позволяваше изпращането на писма от Париж.

Идваше от по-мрачните и пусти коридори, където се намираха стаите на придворните дами, но в тази част на двореца бяха запалени факли, прислужници обикаляха по задачи, а двама швейцарци охраняваха стълбището към покоите на кралицата. Те безмълвно я пуснаха да мине. Вече се знаеше, че Мадлен дьо Мондидие е новата любимка на кралицата.

Тя направи реверанс, когато се размина с Анри д’Анжу на стълбите, но той изглежда изобщо не я забеляза. Явно се връщаше от среща с майка си.

Арогантен хлапак. Един Бог знае дали Катерина Медичи би могла да направлява него така лесно, както управляваше Шарл.

Със странен потомък се беше сдобила кралицата в лицето на Анжу, помисли си Мадлен. Сякаш беше наследил само най-лошите черти на майка си и нищо от нейната мъдрост и такт, които балансираха недостатъците й. На Мадлен й беше ясно, че кралицата също е арогантна и се стреми към власт. Но у нея това се проявяваше като сила. За разлика от нея Анжу беше просто неприятен. Нищо повече.

Мадлен влезе в салона, взе книгата, която кралицата искаше, и зачете на глас. Сиянието на свещи осветяваше страниците, а кралицата слушаше мълчаливо малко по-назад, в тъмното.

Времето минаваше, а Мадлен четеше:

Школарите са невъзможни, те

за булките не казват харна дума,

ако не са светици. Все със глума

са пълни книгите им лицемерни.

Но кой рисува дяволите черни?

Ако жените вземат да пропишат,

мъжете, боже прави, ще се слисат.

Тъй адски лик ще им изпишем ние,

че вечният позор ще ги покрие.[4]

— Благодаря, мадмоазел, достатъчно за тази вечер, ще продължите разказа утре.

Мадлен затвори книгата. Радваше се, че всяка вечер има честта да чете на глас на Катерина Медичи — привилегия, с която до съвсем скоро се беше ползвала Шарлот. И разбира се научаваше и много нови неща. Кралицата я посвещаваше в мислите и преценките си и настояваше да чуе нейното мнение.

Затова и безропотно понасяше малките наказания, предизвикани от нейната разсеяност или гордост, които кралицата, изглежда, налагаше с удоволствие.

От друга страна вече беше разочарована от живота в двора.

Само след две седмици тук, вече й се струваше, че Лувърът не предлага никакви предизвикателства и че си струва да общува само с единици сред останалите придворни дами. Разбира се, Париж беше обсаден и това ограничаваше възможностите за забавление. Ако не й се бродираше, нямаше почти нищо друго за правене, освен да чете.

Мадлен се изправи, но Катерина я спря:

— Не, останете още малко, Мадлен.

Погледът на Катерина изглеждаше отнесен, но очите й бяха присвити, което издаваше, че е концентрирана.

— Изпратих още един пратеник до хугенотите — каза Катерина накрая. — Поръчах му да изостри тона и официални да обвини Конде, Колини и цялата им банда в държавна измяна, ако не вдигнат обсадата. Това ги стресна. Да, Луи дьо Конде е свикнал да решава проблемите с помощта на чара си, но и той се изплаши за главата си. А адмирал Колини се има за човек на честта и не би приел лесно обвинения в измяна. Затова предпочетоха да покажат по-голяма отстъпчивост по отношение на вдигането на обсадата. Искат единствено да се потвърди Едиктът от Амбоаз. Вие, мадмоазел, смятате ли, че кралят трябва да приеме предложението им и да сключи мир?

— Извинете невежеството ми, Ваше Величество, но Едиктът от Амбоаз не дава ли право на хугенотите да изповядват религията си?

— Именно, Мадлен, сега те искат единствено това.

— Храната в Париж е на свършване, хората недоволстват… Мадлен се поколеба. — Чувам, че срещу отделни складове е имало нападения. Това е знак за бъдещи размирици. А последният опит тайно да се внесе храна през портата Сен Мартен е бил неуспешен. Хугенотите го разкрили малко преди контрабандистите да стигнат портата и избили всички. Затова ми се струва, че предложението звучи привлекателно. Така ще се възстанови статуквото, а на краля няма да му струва нищо.

— Статуквото отпреди обсадата вече не е желателно — каза Катерина. — Конде и Колини няма да се успокоят, докато не вземат властта, както стана ясно от комплота им. А кралят иска да бъдат пречупени. Трябва да се научите, Мадлен, че разумното, балансирано решение не винаги е най-правилното. Освен това очакваме подкрепления. Херцогът на Навара вече е събрал няколко роти лека кавалерия в Пиемонт, а папата ми обеща 25 хиляди екю и шестхилядна войска. — Катерина въздъхна. — Но сте права, мадмоазел, ситуацията в Париж е обострена. Тази помощ ни трябва спешно.

После даде знак на Мадлен, че може да върви.

— Ваше Величество — каза Мадлен, — всъщност има още нещо, ако позволите? Една лична молба…

— Слушам.

— Бих искала да изпратя писмо до баща си, Еркюл дьо Мондидие. Знам, че Париж е обсаден и че молбата ми може да прозвучи детински. Но откакто напуснах дома ни, той няма вест от мен. Не знам дали знае, че съм придворна дама в Лувъра и че съм добре. От леля ми, графиня дьо Карон, е научил само, че съм тръгнала към Шато дьо Монсо, за да се срещна с Вас. Дали има някаква възможност писмо да мине през вражеските линии?

— Хм, разбирам притесненията Ви, мадмоазел. Разбира се, че имам свои канали за комуникация с външния свят. По принцип използвам пратениците си само за сериозни мисии, свързани с благото на страната. Личните съобщения са на заден план. Но Вие напишете писмото и ми го донесете. Ще видим дали ще може да бъде изпратено. Баща ви живее някъде край Амиен, нали така?

Мадлен потвърди.

— Има ли нещо друго?

— Ваше Величество, мадмоазел Флавини спомена, че притежавате изпарител, керотакис, изобретен от Мария Еврейката. Осмелявам се да попитам дали е възможно да го видя някой ден? Познавам учението на Аристотел за елементите, но никога не съм виждала алхимия на практика.

— Значи се интересувате от алхимия? — Катерина я изгледа изненадана.

— Интересувам се от всяка естествена наука и философия. И не само заради създаването на злато или намирането на еликсир за удължаване на живота. Това последното ми се струва празна работа. Злато може и да е възможно да се създаде, ако основните елементи се съчетаят правилно. Но познанията ни за основните елементи не са пълни.

— Да, четирите елемента на Аристотел сами по себе си не са достатъчни — каза кралицата. — Трябва да се приложат и принципите на живака, сярата и солта. Вземете от книгите ми тази на Парацелз. Именно той е добавил принципа сол. Ще ви изпратя чертежите на своя керотакис и прилежащите към тях записки. Когато ги изучите из основи, сте добре дошла да експериментирате с апарата ми. Това ще е новост — учена жена сред придворните ми.

Мадлен благодари, излезе от салона на кралицата с книгата на Парацелз и се отправи през мрачните коридори към собствената си стая. Замисли се за благоволението на кралицата. Трябваше да е доволна. Сега освен всичко друго беше получила и разрешение да използва редкия керотакис.

И все пак чувстваше тревога. Отдаде част от безпокойството си на това, че вече не можеше всеки ден да язди и да се фехтова. Но това не беше единствената причина. Дразнеше я, че не може да забрави Луи дьо Конде. Когато кралицата спомена името му, безпокойството на Мадлен нарасна. Трябваше да почне да гледа на него като на враг. Дори и самата кралица го беше нарекла „чаровен“. Не, не може така, не трябваше да го възприема така. Кралицата каза, че кралят иска да пречупи Конде и Колини. Мадлен трябва да изтрие мисълта за Луи дьо Конде от главата си. Тя е придворна дама на Катерина Медичи и й дължи вярност.

Поне първоначалната хладина у останалите придворни дами беше намаляла. Мадлен често говореше с Шарлот и тези разговори й харесваха, въпреки че винаги беше леко нащрек, когато общуваше с нея. Не можеше да се отърси от чувството, че Шарлот я преценява, при все че тя се стараеше винаги да се държи дружелюбно и внимателно. Освен това на Мадлен й беше приятно да общува с Беатрис д’Арси и колкото повече я опознаваше, толкова повече ценеше приятелството й. Беатрис беше не просто мила по природа, тя имаше и чувствителен ум, който използваше интелигентно, за да осмисля околния свят. На Мадлен на няколко пъти й се беше приисквало да й сподели за двете си срещи с Конде и за противоречивите чувства, които те бяха породили у нея. Но не се осмеляваше да го направи. Все пак той беше враг.

На първо място трябваше да изпрати писмо до баща си. Ако в крайна сметка кралицата не пожелаеше да използва собствените си ресурси заради него, Мадлен можеше да го организира сама. И без това имаше нужда да прави нещо различно от четене и седене със скръстени ръце до другите придворни дами, докато мъжете водят война.