Малко по-спокойна, тя отвори вратата на стаята си.

* * *

Тънки облаци минаха пред луната и хвърлиха призрачна сянка над пейзажа, а фигурата, която приближаваше портата Сент Оноре изглеждаше като гост от отвъдното. Мъжът беше завит под плащ, а лицето му беше скрито в сянката на шапката. Той спря на безопасно разстояние от портата и се огледа. Наглед всичко беше спокойно, той виждаше двамата стражи, които си говореха небрежно. Пристъпи към тях.

— Стой! Кой е там? — Стражите наведоха копията си.

— Идвам с важно поръчение в Лувъра — заяви мъжът с твърд глас, а после каза и паролата.

Стражите се спогледаха и свалиха копията.

— Добре, минавай.

Мъжът уверено тръгна по тъмните улици на Париж към Лувъра. Когато стигна двореца, спря до един от страничните входове, където отново го попитаха за тайния сигнал.

— Смърт на Конде! — отговори той с лека усмивка и влезе.

Озова се в тъмен и пуст коридор. В началото изглеждаше несигурен, но след като постоя неподвижно за момент, направи няколко колебливи крачки вдясно. Отново спря и се заслуша — в далечината чу стъпки. Огледа се и малко по-напред забеляза ниша към стълбище, в която бързо се мушна. Стъпките приближиха, един прислужник в ливрея мина покрай него и отмина, а мъжът облекчено въздъхна.


Габриел беше обещала да занесе храна на Гаспар. Войнишките дажби бяха намалени, но тя беше омаяла един от младите помощници в кухнята и беше успяла да се сдобие с цял варен петел. И тя беше извадила късмет с идването си в двореца. Ведрият й нрав бързо я беше направил много харесвана сред войниците и прислугата и мнозина бяха разочаровани, че е избрала Гаспар за свой любим. Тази вечер той беше на пост пред Лувъра и тя знаеше, че високо ще оцени компанията й. Беше сресала косите на госпожица Мадлен, беше оправила леглото й и останалата част от вечерта й беше свободна.

За да стигне кухненските помещения, трябваше да мине по дългия коридор и надолу по стъпалата.

Габриел потрепери. По това време в тази част на двореца нямаше жив човек. Тя стигна стълбището и тръгна надолу. Изведнъж спря и се заслуша? Кой беше там? Не, сигурно си внушавам, каза си сама и продължи. В следващия момент някой я хвана през кръста и преди да успее да извика, една ръка запуши устата й.

— Шшт, госпожице, моля Ви, не викайте! Не искам да Ви нараня, но трябва да ми помогнете. А аз ще Ви се отплатя, обещавам Ви.

Гласът беше приятен и мил и Габриел се поуспокои. Мъжът й се стори познат, макар че не можеше да се сети къде го е виждала. Тя кимна и той махна ръката си от устата й.

— Търся една от придворните дами — каза той. — Мадмоазел Мондидие. Трябва да говоря с нея, важно е, но никой друг не трябва да ме вижда. Можете ли да ми покажете пътя?

Усмихна се топло и заличи и последните следи от колебанието й. Габриел и без това смяташе, че госпожица Мадлен прекалено много се интересува от политика трябваха й повече любовни приключения.

— Елате с мен, господине, но тихо!


Мадлен бързо наметна халат върху голите си рамене, когато Габриел въведе нечакания гост в спалнята й. Тъкмо си лягаше.

— Конде! — възкликна тя, когато мъжът влезе в стаята, свали си шапката и направи поклон. После Мадлен се опомни и се обърна към камериерката си. — Габриел, при никакви обстоятелства не трябва да споменаваш на никого за тази среща. Излез и пази пред вратата. Ще потропаш леко три пъти, ако някой приближи.

Габриел излезе. На Гаспар щеше да му се наложи да почака храната и компанията й, това тук беше твърде вълнуващо — точно така си беше представяла живота в двореца.

Конде изчака момичето да затвори вратата отвън и отново се обърна към Мадлен. Беше още по-красива, отколкото я помнеше. Косите й бяха пуснати и падаха на меки къдрици върху раменете, а сините й очи сияеха под дългите черни мигли. Лека руменина обливаше страните й и разкриваше смесица от копнеж и очакване.

— Мадмоазел, дойдох да се осведомя за здравето Ви. Никога няма да си простя раната, която ви нанесох. — Той се опита да си придаде разтревожен вид, но не можеше да скрие удоволствието, което изпитваше при вида на красивата жена пред себе си.

— Мосю, раната беше повърхностна. Затова трябва да Ви помоля незабавно да напуснете Лувъра. Нима искате да ме превърнете и в предателка, задето търпя присъствието Ви? — Гласът й звучеше хладно, но той виждаше любопитството в погледа й.

— Сурова сте с мен, Мадлен. Поне кажете, че ми прощавате.

Беше невъзможно да остане равнодушна, когато срещна погледа му и чу умолителните му думи. И все пак не беше забравила гнева, който беше изпитала, когато той я рани, нито последвалото желание да го прониже, с което беше вдигнала шпагата си срещу него. А ето го сега, дошъл уж с намерение да покаже загриженост, при положение че единственото, от което тя трябваше да се пази, беше самият той.

— Прощавам Ви. Но сега си вървете.

— Позволете ми поне да Ви оставя този балсам. — Луи извади гравирана сребърна кутийка. — Прави го една изкусна жена във Вандом. С него съм лекувал всичките си бойни рани. — Той й подаде кутийката.

— Задръжте си балсама! Вие сте враг и ако можехте, щяхте да сте ме убили! Както аз исках да убия Вас. Както все още искам.

— Твърде сурова сте със самата себе си, Мадлен. Войната заслепява и превръща ума в бойно поле за омразата и гнева. Знам го. Вярвайте ми, това е от лукавия и няма нищо общо с истинската Ви природа. Никой от нас всъщност не иска да нарани другия.

В думите му имаше истина.

— Нямам опит в близките срещи със смъртта — каза тя. — Но човек привиква.

— Вие недейте, красавице. И Вие самата не бихте искали да сте такава.

— Може би — каза тя. — Но и не искам да си затварям очите за света, когато той се оказва грозен.

— Но светът е и красив. Позволете ми да Ви го покажа такъв. — Той подаде ръка и я докосна. Засегнах дясното Ви рамо, нали?

И в същия момент тя разбра, че копнее той да я докосне. Зад всичкия гняв всъщност беше мечтала точно за това.

Видя как подплатеният с кожа халат се свлича от рамото й, но не можа да се възпротиви. Хвана ръката му, положи я върху раненото си рамо. Кожа до кожа.

Възпламенен от този жест, Луи напълно свали халата й и я притисна до себе си. Устните им се срещнаха. Целувката увеличи желанието й и тя се притисна до него. Тялото й почти я болеше от желание.

— Красиво, красиво момиче — шепнеше той. — Търся Ви от първия момент, в който Ви видях. Кажете, че и Вие сте се сещали за мен, Мадлен.

— Разбира се — каза тя меко. — Това беше най-вълнуващата среща в живота ми. Да кръстосам шпага с Вас и в същото време да копнея да Ви обичам.

— Да ме обичате… О, ако знаете колко щастлив ме правят тези думи.

Двамата се гледаха в очите, усмихваха се, усещаха, че чувствата им са взаимни.

— Значи това е начинът да спечелиш жена — каза Луи развеселен, — не с галантни думи, а с шпага.

— Това е начинът да спечелиш партньор — отговори тя. — В равностойна битка.

Нямаше нужда от повече думи. Двамата протегнаха ръце един към друг, той я целуна, тя отвърна на целувката му и страстта плъзна по цялото й тяло.

Една мимолетна мисъл за Давид мина през главата й. Такъв копнеж към него никога не беше изпитвала. Те двамата внимаваха преди всичко да не забременее. Тя направи бърза сметка наум. Не, сега не би трябвало да има опасност. Бяха минали само два дни, откакто неразположението й беше приключило. Рискът от нежелано дете беше съвсем малък.

* * *

Габриел отдавна беше загубила търпение, а когато Мадлен най-сетне я повика да влезе, спря на прага запленена. Никога не беше виждала господарката си толкова красива. Жената пред нея сияеше, изпълнена с жизненост, и в същото време беше в пълен покой със себе си. Нервното напрежение беше изчезнало. Но имаше и още нещо.

— Имаше ли проблеми?

— Не, госпожице. Никой не се е показвал освен камериерката на мадмоазел Флавини, но и тя не дойде насам, само влезе за кратко при господарката си.

— Опознахте ли вече Париж, госпожице?

Беше я заговорил Луи дьо Конде. Той стоеше зад стола на Мадлен, а едната му ръка лежеше върху облегалката.

— Донякъде, господине — отговори Габриел и го погледна въпросително.

— Знаете ли кръчмата „Златният бокал“ на Рю де Бар?

Габриел се замисли за момент.

— Улицата я знам и мисля, че се сещам за една кръчма там. Ще мога да я открия — добави тя и му се усмихна ослепително.

— Искаме да Ви помолим за една малка услуга, госпожице, за която, разбира се, ще Ви се отплатим. — Луи отново се усмихна сияйно и потупа кесията, която висеше от колана му. — Дали ще можете да попитате съдържателя — името му е Кастио — дали е пристигнало писмо за Вас и, ако е, да го предадете на мадмоазел Мондидие?

Габриел погледна Мадлен, която кимна утвърдително.

— Разбира се, господине. Правилно ли разбрах, че писмото ще е адресирано до мен?

Сега се обади Мадлен:

— Стига да нямаш нищо против, скъпа Габриел.

— Ни най-малко — отговори камериерката и наистина го мислеше от цялото си сърце.

— А сега, Габриел, би ли изпратила господина? И внимавай никой да не ви види!

Луи дьо Конде се поклони пред Мадлен и взе ръката й, за да я целуне. Когато видя сияйния лик на младата жена, пусна ръката й и вместо това повдигна брадичката й, за да доближи устните й до своите.

Габриел дискретно отмести поглед. С крайчеца на окото си все пак проследи всичко, дълбоко развеселена от неочакваното завоевание на господарката си.

Когато Габриел и Луи излязоха, Мадлен стана от стола и пристъпи до масата, където Луи беше оставил гравираната сребърна кутийка. Вдигна я и с върховете на пръстите си я поглади лекичко, сякаш я беше страх да не я нарани, да не заличи изписаното върху капака й. Там пишеше „Луи“ и тя отново и отново повтори името на глас. Усещането беше прекрасно.