После изведнъж осъзна случилото се в пълната му тежест — в леглото й е бил водачът на хугенотите! Беше правила любов с най-големия враг на Катерина Медичи! Ако някой трябваше да бъде обвинен в измяна, това беше тя.


Малко по-надолу по коридора Шарлот затвори вратата на спалнята си. Седна замислена и се опита да извика пред очите си образа на мъжа, който заедно с камериерката току-що беше излязъл от стаята на Мадлен дьо Мондидие. Беше тъмно, а лицето му беше в сянка.


Луи дьо Конде напусна Лувъра безпрепятствено. В отлично настроение той продължи разходката си по улиците на Париж към портата Сент Оноре. Улиците бяха почти пусти — всички почтени граждани отдавна се бяха отдали на почивка, само кръчмите все още кънтяха от песни и викове.

Той мина покрай „Златният бокал“, който познаваше така добре, и до ушите му достигнаха весели гласове и викове. Но не го изкушиха. Беше доволен, беше получил това, за което беше дошъл. Сега трябваше да се погрижи да намери коня си отвъд градските порти и да се върне в лагера в Сен Дени. Трябваше отново да прегледа дневния рапорт заедно с Колини. Може би трябваше и да напише писмо до съпругата си Елеонор, преди да си легне. Същата сутрин беше получил мило писмо от нея и предполагаше, че тя с нетърпение очаква новини от него.

Вратата на кръчмата се отвори, той хвърли поглед вътре и видя съдържателя Кастио, който бързаше да обслужи някакъв клиент.

* * *

— Кръчмарю, още една кана вино! — викна Монтескьо.

Кастио с радост поднесе третата кана вино. Мъжът се беше оказал отличен клиент и харчеше парите си щедро. Тази вечер имаше доста хора и едрият Кастио избърса потта от челото си.

— Заповядайте, господине.

Наля му в чашата, но леко се изненада от замаяния израз на лицето му и кривия му нос. Да не се окаже някой побойник.

— Ще иска ли господинът още нещо?

Но Монтескьо го пропъди с жест.

Кастио се отдалечи облекчен. Тревогата, която беше обхванала Париж след пристигането на краля и кралицата майка, само беше увеличила оборота му. Всички искаха да чуят новините и да обменят слухове. При все че последните слухове не бяха особено приятни. Разправяха, че хугенотите са опожарили множество мелници в околностите на Париж, и мнозина смятаха, че се готвят да подпалят и града. Затова разгневените парижани се събираха с оръжия в ръка и горко на този хугенот, който се изпречеше на пътя им. Знакът на парижаните католици — белият кръст върху шапката — се виждаше навсякъде, дори в „Златният бокал“.

Монтескьо удари голяма глътка от чашата си, докато гледаше как съдържателят обсъжда нещо с голяма група шумни гости. Беше дошъл в Париж един ден преди краля и кралицата майка. Не беше посмял да се върне в двореца от страх проклетата фуста от „Веселият глиган“ да не го разпознае. Една-единствена вечер, с помощта на любовницата си, се беше промъкнал в Лувъра, за да говори с Анри д’Анжу, но Анжу с леко обиден вид се беше престорил, че изобщо не разбира за какво му говори Монтескьо и му беше дал същия съвет като Колини и Конде — да стои настрани от двореца. Поне се беше погрижил да удължи отпуската му, за да не изглежда отсъствието му подозрително.

Монтескьо не беше съвсем недоволен от ситуацията. При тайните си пътувания адмирал Колини беше събрал голяма войска от хугеноти, които сега напълно бяха откъснали Париж от околния свят, а Конде се беше укрепил в Сен Дени, малко по на север от Париж и самият Монтескьо получаваше достатъчно изчерпателни новини от малката камериерка, която го боготвореше. Боже, тази малка дрипла явно никога преди не я бяха боцкали, първия път й потече кръв. Но се беше оказала полезна. Тъкмо преди няколко дни Луи дьо Конде му беше платил двеста златни екю за паролата за Лувъра и градските порти на Париж. В детинския си гняв Шарл беше решил паролата за Лувъра да е „Смърт на Конде!“ и на Монтескьо му беше доставило изключително удоволствие да накара благородника да си плати за тези думи.

Той се усмихна на този спомен и отново посегна към чашата си. Ако иска да се върне в двореца, трябва да отстрани тази Мадлен дьо Мондидие от пътя си. По дяволите, едва ли ще е толкова трудно! За момента обаче се намираше по средата между враждуващите лагери, с тайни източници и в двата.

Отпи няколко глътки от виното си, намръщи се на вкуса и се огледа за съдържателя.

— Кастио, къде сте, къде ми е храната? — Той удари по масата и след миг се появи Кастио. Изражението на потното му зачервено лице беше порядъчно притеснено.

— Много се извинявам, господине, но бутът свърши. Ако желаете, може…

— Как така е свършил? — прекъсна го Монтескьо. — Нима не съм си платил за нощувка и храна? — Монтескьо разочарован огледа пълния съдържател, който нервно пристъпваше от крак на крак.

— Имам прясна риба, господине. Уловена в Сена тази сутрин. Но цените са… — Той примигва няколко пъти. — Господинът сигурно е чул, че гарнизонът в Шарантон се е предал пред хугенотите? Това беше последното място, което гарантираше получаването на провизии отвън. Хората приказват, че конетабълът и синът му — маршалът — са ни предали и затова е паднал гарнизонът.

— Хората приказват със стомасите си — изръмжа Монтескьо. — Тоя стар глупак Монморанси никога няма да изостави краля и църквата.

— Така или иначе конетабълът отговаря за доставките на храна в града — продължи съдържателят. — Съсипва ми поминъка, така си е! От какво ще живея, ако нямам какво да сервирам?

— При Вашите цени, убеден съм, че ще се оправите отлично. Носете тогава рибата, аз пари имам. Но не ми пробутвайте евтиното си вино, Кастио. Нямате ли някое хубаво бургундско?

Кастио се поколеба. Трябваше да признае, че този мъж е отличен клиент. Беше си платил скъпата нощувка и беше оставил доста пари за евтиното му вино. А сега щеше да се задоволи и с по-лоша храна. Съдържателят понижи глас:

— Господине, за гост като Вас имам отлично вино, реколта 1550 година.

Десета глава

октомври 1567 годиш


В кралските конюшни всички бяха заети, Мадлен се беше появила точно по време на смяната на стражата, но изглежда не пречеше на никого. Тя хвана за ръката първия коняр, когото видя, и му нареди да подготви андалусиеца й.

Наоколо потни войници слизаха от конете, вчесваха ги или им сипваха вода в коритата, чуваха се смях, викове и звън на шпаги.

Мадлен ги гледаше със завист. И на нея й се искаше да участва в битка.

— Така се справихме с тоя смут — чу един от тях да казва. — На косъм! Бяха на път да пребият търговеца на риба до смърт.

— Аз ги съжалявам — каза друг. — Те умират от глад. Би трябвало да използваме силите си, за да разбием обсадата, не да усмиряваме гражданите.

Конярят се беше върнал с андалусиеца й и Мадлен бързо се понесе навън през портите на Лувъра.

Положението беше, меко казано, нетърпимо и тя се надяваше като поязди, да се поуспокои. След посещението на Луи шест дни по-рано тя беше изпълнена със съмнения, които й беше трудно да крие. От една страна чакаше с нетърпение да получи вест от него, от друга я тормозеше това, че мами кралицата. Не беше редно да поддържа тайна връзка с врага. Но не можеше да спре. Наистина не знаеше какво да прави. Противоречиви чувства постоянно се биеха в нея и й пречеха да разсъждава трезво. Опита се да си представи как прекратява връзката, но осъзна, че няма волята да го направи. После размисли дали не може да напусне двореца и да отиде при Конде — и веднага й стана пределно ясно, че този вариант е напълно изключен. Тя беше католичка. Той беше хугенот. Той беше женен. И водач на армия. При това тя нямаше никакво, ама никакво желание да оставя кралицата заради нещо, което в крайна сметка си беше просто случайна афера. Тя отново се сети за Давид и се прокле, че новата й връзка не е също толкова праволинейна, колкото някогашната. С Давид беше имала възможност да се вижда често, а времето им заедно беше толкова приятно — милувки, целувки, потъване един в друг. Отношенията й с Луи носеха само проблеми.

Какво облекчение — отново да се качи на кон. Есенният ден беше приятен и тя язди покрай Сена, докато наблюдаваше живота в града. Скърцащи каруци, викащи търговци, просяци, леки жени, играещи деца. И войници. Те бяха навсякъде. Катерина беше увеличила броя им в града, не само за да отговори на мощта на обсаждащата го армия, но и за да не допуска безредици сред поданиците си.

Мадлен мина покрай Нотр Дам през Ил дьо ла Сите. Навсякъде имаше каменни блокове и скелета, но възстановяването на катедралата беше напълно спряно. Същото беше и в Лувъра, както и на много други места — заради обсадата всички ресурси се пренасочваха към военните действия.

Мадлен обърна коня по десния бряг на Сена и продължи към Халите. Яздеше по тесни улички, където отпадъците се трупаха на купчини, а хората бяха все по-малко. Във въздуха се носеше воня. Дрипави просяци ровеха из боклуците. Един от тях я забеляза и се приближи.

— Дайте нещичко, хубава госпожице — каза той. Към него се присъединиха още трима и когато четиримата мъже наобиколиха нея и коня й, Мадлен съжали, че не се беше облякла в мъжки дрехи. Единият хвана здраво юздите до муцуната на животното.

— Чуден кон, спор няма, и чудна госпожица — изсвири той с беззъбата си уста.

— Изчезвайте! — каза Мадлен и замахна с камшика си за езда.

Те отстъпиха съвсем малко и тя осъзна, че положението й е крайно опасно. Беззъбият все още стискаше юздите.

— Не така, малка госпожице. Вие само кихнете малко и готово — каза той със зловещото си съскане. — Миризмите тук сигурно са подразнили нежните Ви ноздри, нали?

Тя се приведе и измъкна камата от ботуша си. Това беше камата от леля й — Мадлен все пак беше проявила достатъчно съобразителност да вземе поне нея. Извади я, стоманата проблесна и Мадлен видя, че останалите трима отстъпват още по-назад.