— Изчезвайте, казах! — викна тя и пришпори коня, а той скочи напред и се измъкна от ръцете на мъжа. Мадлен замахна към него с камата, удари го, той нададе вик и тя видя кръв по острието. Пришпори коня в галоп, далече от четиримата просяци, далече от тесните мръсни улички. Шибаше коня с камшика си и се спря чак на Рю дьо ла Шосетри, където имаше повече хора и дори войници.

Беше се разминала на косъм. Ама че противна сган. Това че нападателите й бяха по-бедни и по-отчаяни от обикновено заради обсадата, не извиняваше престъпното им поведение и тя нито за миг не съжали, че е ранила единия от тях. Съжаляваше само, че не беше взела и шпагата си.


Въпреки страшното преживяване а може би тъкмо заради него — разходката на кон из Париж наистина беше оправдала очакванията на Мадлен и тя за кратко се беше поуспокоила, но когато рано привечер кралицата я привика при себе си, тревогата й се върна. Кога ли щеше да я разкрие Катерина? Мадлен трябваше да внимава и да не забравя да се държи естествено. Кралицата имаше ясновидски способности.

Мадлен влезе в покоите й и се поклони както обикновено.

— Как върви алхимията, мадмоазел? Доколкото разбирам, вече сте посетили лабораторията ми.

— Минах през основните упражнения с възваряване и кондензиране. Много е интересно. Правих серни сплави, гасих вар и поташ. — Това, което не сподели, беше изненадата си от шкафа с химични вещества в лабораторията на кралицата. Там беше открила внушителна редица бутилки, които съдържаха отрови като арсеник, синя киселина и змийска отрова. От друга страна самият Парацелз посочва, че в малки дози отровите могат да действат благотворно. Така че това може би е било просто шкаф с лекарства.

— Отлично — каза Катерина. — Сега донесете „Декамерон“. Нали помните докъде сме стигнали?

Мадлен откри желаната книга и започна да чете. Радваше се, че междувременно не се налага да гледа Катерина. А и скоро историята я погълна.

В стаята беше много уютно. Беше паднал мрак, единствената светлина идваше от пламъците в огнището, а докато слушаше Мадлен, Катерина се наслаждаваше на телешкото и виното си.

А всеки час по-силно аз пламтя,

щом погледът ми върху него спрян е,

отдавам му се цяла, с пълнота,

и вкусвам плодовете обещани;

по-близо ли сме, расне радостта

такава, че и занапред

подобна няма да намеря аз.[5]

Мадлен замълча и замислена се загледа пред себе си.

— Това го прочетохте с много чувство, мадмоазел — каза кралицата, — но все пак историята не свършва тук. — Тя изгледа Мадлен с очакване и младата жена бързо поднови четенето.

Катерина беше забелязала, че напоследък Мадлен е необичайно кротка и притихнала, както и леко разсеяна, и това я учудваше. Разбира се, искаше й се момичето да демонстрира смирение пред кралицата, но със сведения си поглед Мадлен сякаш по-скоро я избягваше, отколкото да показва уважение.

— Познавате ли сюжета на тази картина, Мадлен? — прекъсна я кралицата и посочи едно платно на стената.

Мадлен затвори книгата и погледна голите тела, осветявани от потрепващата светлина на огъня. Десет жени, от които само една беше облечена. Леко вдясно една гола жена се подпираше на друга. В косите й беше вплетен полумесец и тя обвинително сочеше към лявата част на картината, където няколко жени придържаха нещастната си приятелка, докато сваляха дрехите й, за да остане гола. На земята пред обвиняващата седяха още две жени, които я гледаха с обожание — едната държеше стрели в ръка.

— Полумесецът и стрелите сочат, че това е богинята на лова Диана и нейните нимфи — каза Мадлен.

Катерина също обърна поглед към картината.

— Това е само част от обяснението. Помните ли историята на Овидий за Калисто?

— Тя е била една от любовниците на Юпитер — започна Мадлен колебливо, — но не помня повече подробности.

— Калисто е била една от най-добрите спътнички на Диана в лова. Следвала я навсякъде и богинята не би могла да иска по-вярна последователка. Но уви, и нейната лоялност имала край. Вероятно помните, че единственото изискване на Диана към нимфите й било целомъдрието. Може би трябва да донесете „Метаморфози“ на Овидий, за да си припомним историята.

Мадлен, която беше опознала походната библиотеката на кралицата, бързо откри книгата. Посоката, в която беше тръгнал разговорът, я тревожеше. Гузната й съвест отново се заобажда. Не трябваше да крие аферата си с Луи толкова време. Изобщо не трябваше да започва такава афера. Трябваше да признае всичко на господарката си и да приключи връзката с Луи. Да можеше любимият й да е от техния собствен лагер, колко по-лесно би било. Но ако споделеше за Луи, щеше да създаде сериозни проблеми не само на себе си, щеше да предаде и него. А сега извършваше предателство срещу кралицата и това беше също толкова непоносимо.

Четенето на Овидий не помагаше:

Но да прикриваш в лице провинение — колко е тежко!

Дига очи тя едва, до богинята вече не смее

както преди да върви и в колоната първа да бъде,

но все мълчи. За отнетия свян е издайник цветът й.[6]

Страните на Мадлен горяха. Искаше й се да признае всичко, но се принуди да продължи да чете. Не трябваше да издава Луи. И не искаше да го предава.


Катерина привидно безразлично гледаше към огъня.

— Благодаря, Мадлен, свободна сте. Но вземете книгата със себе си и дочетете сама тази част. Може да Ви се стори интересно как свършва. Аз помня края.

Като избягваше погледа на кралицата, Мадлен се поклони и бързо излезе от покоите й.

* * *

Нощта й се стори безкрайна. Безпокойство и копнеж не й даваха да заспи и тя само се въртеше в леглото. В моментите, в които изтощението заглушаваше най-страшните й опасения, тя се питаше как е възможно човек да изпитва толкова болка и сладост едновременно. В същото време трябваше да си признае, че не искаше това да свършва — рядко се беше чувствала толкова жива досега.

След полунощ най-сетне се отказа от опитите да заспи. Облече топлата си зимна наметка и се промъкна до големия салон в крилото до Сена. Носеше със себе си само една свещ, която постави на една масичка. После отвори вратата към балкона и пристъпи навън.

Нощта беше ясна. Париж спеше. Звездите изпъкваха ярки на фона на черното небе. Утринната звезда Фосфор светеше ярко. Значи скоро щеше да се зазори. Мадлен откри Пегас и Кентавър и се замисли за интереса на баща си към небесните тела. Беше й показвал звездни карти и я беше научил на хелиоцентричната система на Коперник, при която Слънцето, а не Земята, е в центъра на света — в противоречие с мнението на Птоломей. Беше й наел учител по математика, който също клонеше към Коперник и показваше на ученичката си негови чертежи и изчисления.

Не бяха ли смехотворно дребни тревогите й покрай Луи и кралицата в сравнение с огромното небе над главата й? Не бяха ли нищожни религиозните борби, при положение, че никоя църква не можеше да приеме идеята, че Слънцето, а не Земята, е в центъра на небесата?

Тези мисли я успокоиха. Тя остана на балкона още малко, остави се да потъне в нощта. Каква красота имаше в звездния порядък. Този път трябваше да поеме човек, за да постигне познание. Този път трябваше да поеме тя. Животът е нещо повече от задоволяването на копнежи. Страстта е нещо повече от прегръдката на някой мъж.

Когато бледата зора започна да се показва, Мадлен влезе вътре и взе лоената свещ, която почти беше догоряла. А като се върна в спалнята си, моментално заспа.

Няколко часа по-късно в стаята влезе Габриел, за да събуди господарката си.

— За Бога, госпожице Мадлен, колко уморена изглеждате! — каза тя.

Но Мадлен само се усмихна.

После Габриел видя блясъка в очите й и разбра — поне така реши. Жената срещу нея просто беше изтощена от любов. Габриел добре познаваше тази болест.

— Ако ми позволите дързостта, знам лек, от който ще се почувствате по-добре. Днес имам няколко задачи в града и бих могла пътьом да мина по „Рю дьо Бар“ и до една от кръчмите там?

— Да, направи го, ще се оправя и без теб днес. Вземи си целия ден за почивка. Само тръгвай веднага. — Мадлен искаше да остане сама. А и, разбира се, искаше да разбере дали Луи й е писал.

Габриел се засмя и поклати глава.

— Първо, „Златният бокал“ със сигурност не е отворен толкова рано сутринта, и второ, трябва най-напред да се погрижим да Ви приведем във вид, за да не заподозре някой нещо. Например да придадем малко допълнителна руменина на страните Ви, за да не прозира отдолу липсата на сън.

Мадлен сякаш за пръв път наистина видя Габриел. Никога досега не си беше давала сметка колко мъдро и разумно е това момиче.

Сутринта се точеше бавно и след закуска Мадлен вече не можеше да издържа бъбренето на придворните дами. Прибра се в стаята си с извинението, че я мъчи главоболие. Седна зад писалището си, поглади кутийката на Луи, която стоеше пред нея, после извади хартия и перо и започна да пише.


„Скъпи татко,

Надявам се, че първото ми писмо — което кралицата майка така любезно се погрижи да стигне до теб — те е намерило. Трудно се пробива обсадата на Париж, но бъди сигурен — знам, че мислиш за мен дори и да не можеш да ми пратиш вест.

Тази нощ не спах, а гледах звездите и мислех за теб. Помниш ли онази лятна нощ с падащите звезди? Ти ме събуди, макар че беше късно, а аз бях още малко момиченце, и двамата заедно излязохме насред полето. Помня как си мислех, че още сънувам. Всичко беше толкова приказно. Сякаш бях в някакъв друг свят. Стори ми се, че звездите се движат, и те попитах дали са феи от злато, които летят през нощта. Ти каза, че някои наистина се движат. Че трябва да гледам внимателно, за да видя падащи звезди. И че падащите звезди са нещо много по-чудесно от суеверията за феи от старите приказки.“