Някой потропа на вратата и Мадлен остави перото.

— Влез! — каза тя, като очакваше да види Габриел.

Вратата се отвори и вътре пристъпи Шарлот дьо Флавини.

— Дойдох да се осведомя за здравето Ви, скъпа Мадлен. Измъчвам се, че не се чувствате добре.

Шарлот любопитно се огледа. На Мадлен й се стори, че търси с поглед кутийката от Луи.

Тя с жест покани гостенката си да седне и също седна отново.

— Задължително трябва да ми кажете, ако мога да направя нещо за Вас — продължи Шарлот. — Може би е добре да си починете малко? Мога да повикам камериерката Ви. — Шарлот понечи да се изправи.

— Не, не, не е необходимо — побърза да отговори Мадлен. — Просто едно от онези неразположения, които се случват веднъж месечно.

На вратата отново се почука, но този път Мадлен отговори с колебание в гласа. Определено й се искаше първо Шарлот да си тръгне.

— Госпожице Мадлен, има писмо за Вас!

Габриел се спря на прага. Беше забелязала Шарлот и ръката, с която весело беше размахала едно малко сгънато парче хартия, бавно се отпусна.

Мадлен решително се изправи, пристъпи до камериерката си и взе писмото от ръката й.

— Благодаря, Габриел, отдавна чакам новини от баща си. — После се обърна към Шарлот. Вярвам, че ще ме извините, скъпа Шарлот, но наистина не се чувствам особено добре и смятам да послушам съвета Ви и да си легна, след като камериерката ми е тук и ще може да ми помогне.

Шарлот нямаше избор, освен да се оттегли. Преди да излезе от стаята, тя хвърли поглед на писмото в ръката на Мадлен и се запита как успява барон Мондидие да праща писма до обсаден град.

Мадлен прочете писмото няколко пъти, докато любопитната Габриел обикаляше стаята и се правеше, че разтребва. Романтичните и тържествени думи на Луи я забавляваха.

— Имате ли нужда от нещо? — осмели се да попита Габриел, но за огромно нейно разочарование в отговор господарката й я отпрати от стаята.

Когато остана сама, Мадлен седна и се опита да сложи ред в мислите си. Писмото от Луи не я улесняваше. Тя му хвърли още един поглед:

Да седнем на тази удобна кушетка,

целунете ме! Тихо! Не бъдете кокетка.

Обгърнете ми шията нежно с ръцете,

поне за момент майка си забравете.

Не говорете, и по лицето ви познавам,

в Амур кълна се, че и вие сте такава,

че ще умрете, но ще си остане тайна,

че сте целувана, макар и неслучайно.

Девойките по принцип, щом решат,

че им се люби, искат да ги похитят.

Дори Елена тръгна надалече

след Парис, който я отвлече.[7]

Думите бяха красиви и донякъде смехотворни. Да намеква, че е свенлива и трябва да я покорява. Ролята на жертва, присъща на слабите жени, никога не й беше допадала, но фактът, че той й беше написал любовно стихотворение, я трогна. Нямаше съмнение, че и той е обладан от същата страст като нея. Писмото свършваше с едно по-прозаично съобщение, че ще я посети същата вечер.

И тя си даде сметка, че не би могла да му откаже.

Изправи се, запали една свещ и колкото и да беше болезнено, взе единственото разумно решение, след като Шарлот беше видяла писмото. Трябваше да го унищожи.

Решително доближи хартията до пламъка на свещта и видя как пламва. Луи щеше да дойде тази нощ и тази мисъл я радваше. Точно сега не можеше да мисли за кралицата, твърде голям беше копнежът й отново да е с него.

Луи. Сърцето й се сви. Дори и за момент да оставяше на заден план мисълта за своята нелоялност към кралицата и за опасностите, които може да си навлече по този начин, трябваше да мисли и за Луи. За него беше опасно да се промъква така в леговището на врага. Направо идиотско, всъщност. Трябва да измислят нещо друго.


Три тихи почуквания, както беше уговорено. След миг Мадлен бе вече до вратата. Отвори на Луи и го пусна вътре.

— Елате тук, моя Мадлен — каза той в премала и я притегли към себе си.

Двамата се сплетоха в прегръдка и се целунаха.

— Не Ви ли е страх да идвате тук, Луи? — попита тя. — Как го правите?

— Човек може това, което иска. Не мога да мисля за друго освен за Вас. Вие сте прелестна.

Тя промълви името му, вкуси го. Огледа мощните му рамене, фините бръчици около очите му, кестенявите коси, събрани в плитка на тила. После му разказа колко привлекателен й се беше сторил, когато хората му спряха каретата й край Мо. И как точно затова така сдържано се е фехтовала, когато двамата бяха кръстосали шпаги при бягството към Париж.

— Тогава не бих искал да Ви срещам в битка, в която сте съсредоточена. — Той тихо се засмя, тя също. Изпитваха истинска топлина един към друг.

— Толкова е трудно — каза тя накрая. — Аз съм придворна дама на кралицата. Вие сте неин враг. Невъзможно е.

— Шшт, не сега, ще говорим за това по-късно. — Той отново я целуна и тя отвърна на целувката му. И потънали един в друг, двамата пристъпиха към леглото й.


Два часа по-късно свещите в канделабрите бяха почти догорели. Потрепващите им пламъци хвърляха сиянието си върху голото тяло на Мадлен, отпуснато сред завивките.

Луи отлепи устни от гърдите й, сграбчи я за косите и дръпна главата й леко назад, след което започна да рецитира:

Нека зъб в белоснежната гръд аз да впия,

да разбъркам къдриците над изящната шия.

Няма смисъл за нашите страстни игри

да подреждате толкова сложно коси.[8]

Той се засмя, целуна гърдите й още веднъж и започна да ги хапе. Мадлен изстена и се опита да се измъкне. Без да пуска косите й, той се протегна за чепка грозде, допря я до устните й и в същото време започна да й пречи да я стигне. Накрая тя успя да откъсне едно зърно и се засмя весело.

После изведнъж отново стана сериозна и се поизправи в леглото.

— Трябва да говорим. Това, което правим, е опасно, а има и още нещо, което ме измъчва.

— Точно сега ли, скъпа Мадлен? Не е ли по-добре да оставим войната отвъд залостените си врати? Да, Франция е разделена, такива са времената. Но нека ние забравим околния свят в обятията си.

Той се надвеси над нея и я целуна силно и за миг тя забрави всички около себе си. После се освободи от него.

— Умолявам Ви, изслушайте ме. Тревожа се за Вас, Луи. Опасно е да идвате тук. Днес една от придворните дами видя, че получих писмо. И съм убедена, че кралицата майка е забелязала промяната у мен.

— Никоя сила не може да ме удържи настрани от Вас, красива моя Мадлен, още по-малко страхът от женски клюки. Не тормозете хубавата си главица с такива мисли.

Луи се наведе да я целуне отново, но Мадлен го отблъсна и придърпа завивката върху гърдите си.

— Кралицата не е коя да е жена — заинати се тя — и ако смятате, че тази хубава главица е празна, правите груба грешка.

Тя стисна непреклонно устни, а Луи се усмихна, защото се сети за първата си среща с тази опърничава жена на път за Мо.

— Направих тази грешка веднъж — когато Ви пуснах да продължите по пътя си към замъка. Но си научих урока и никога вече няма да се подведа по отношение на Вас. — Луи взе дланите й в своите и я погледна сериозно в очите. — Ето Ви още една причина да не говорим за войната. Вие държите на своята кралица и аз не искам да й изменяте заради мен. Затова не бива да се обиждате, но няма да Ви споделям плановете си. Правя го само за Ваше собствено добро, за да не рискувате да бъдете обвинена в съзаклятие с врага.

След кратко колебание той добави:

— Но мога да Ви кажа едно — може би ще мине известно време преди следващата ни среща.

Мадлен застана.

— Какво говорите, Луи? Известно време? Защо?

— Не, не, да оставим неприятностите в бъдещето, скъпа приятелко. Не отиват на красивото Ви лице. Не е сигурно, все още е само… — Той сви примирено рамене. — Част от нашата войска ще се отдели и ще се отправи към Понтоаз и е възможно аз да ги водя. — Луи я погали по бузата и тревогата изчезна от лицето й. — Така е по-добре, красива богиньо, сега отново да Ви виждам в цялата Ви прелест. И не се лъжете — каза той весело и вдигна показалеца си, — Париж ще бъде под обсада, докато не се предаде. А когато това стане, моята плячка ще бъде най-красивата жена в града.

Той стисна с ръка двете й китки и ги вдигна над главата й.

Тя се усмихна и се освободи.

— И аз не искам да обсъждаме войната, Луи. Единственото, което желая, е да намерим друго място за срещи вместо Лувъра. Ако Ви открият, ще Ви затворят, а аз ще бъда обвинена в измяна. Габриел казва, че „Златният бокал“ е и странноприемница. Не можем ли да се срещаме там?

Луи протегна ръка и докосна лицето й.

— Простете ми, че рискувах и Вашата сигурност. Не знам къде ми е бил умът. „Златният бокал“ наистина е странноприемница, но не бих могъл да предложа на жена като Вас да нощува там. Най-малкото заради вълнението, което ще предизвикате.

Мадлен отхвърли завивката, изтърколи се от леглото и притича боса до един сандък, отвори го и взе да рови в него. С триумфално изражение измъкна шапката и шпагата си отвътре, препаса шпагата си на голо и сложи шапката на главата си.

— Нима сте забравили, че мога да се преобразявам?

За момент Луи остана безмълвен. После гръмко се разсмя.

— Скъпа моя, смела Мадлен, това преображение няма да заблуди никого!

— Какво ще кажете, Луи? Приемате ли отсега нататък да се срещаме в „Златният бокал“? Разбира се, когато сте в Париж?

— Идеята не е толкова лоша, скъпа моя. Следващия път, когато съм тук, ще проверя възможностите и ще проведа необходимите разговори със съдържателя.