Катерина сви вежди. Беше свикнала да извлича полза от всяка ситуация и беше сигурна, че ще успее да го направи и в този случай. Вероятно би могла да използва Мадлен, за да хване Конде в капан. Но това не би довело до нищо, освен че хугенотите ще се разярят още повече, а и сред тях имаше и други добри водачи. Само да можеше да попречи на Мадлен да дава допълнително сведения на Конде, тази връзка би могла да се окаже най-ценното й оръжие до момента. Ето че вече беше научила, че протестантската войска в Сен Дени ще бъде разцепена и част от нея ще пътува към Понтоаз.

За начало можеше да попречи на Мадлен да научава каквото и да било за войната. До момента беше проявявала твърде голямо доверие към нея, а отсега нататък щеше да е съвсем естествено Шарлот да заеме старото си място на нейна довереница при вечерните четения на глас. Сложното щеше да е да държи Мадлен достатъчно близо и все пак на дистанция.

Чертите на Катерина омекнаха. Да, планът й беше смел, но всъщност не рискуваше кой знае колко. Тя се усмихна. Тези игри я забавляваха. Трябваше да нареди да повикат Мадлен.


Мадлен беше спала тежко, буди се от болки само два-три пъти. Облекчението, че се е отървала от тежката тайна, я беше изтощило, и тя имаше нужда от дълбокия сън след толкова много напрежение и безсънни нощи. Затова, когато отново застана пред кралицата, беше спокойна и отпочинала. И все пак ни най-малко не беше забравила унизителната и болезнена предишна вечер. Гърбът все още я болеше. Катерина пишеше писмо и Мадлен намери за най-мъдро да изчака мълчаливо.

Най-сетне кралицата се обади.

— Не си мислете, че съм безчувствена към любовните страсти. Но Вашата тайна връзка с мой враг неизбежно предизвика изумление и гняв у мен. Разкажете ми сега, дете мое, къде се запознахте с Луи дьо Конде и как се развиха отношенията ви.

В следващия един час Мадлен изля сърцето си пред кралицата. Разказа историята систематично и внимателно, както при първата си среща с кралицата, а тя от своя страна я прекъсна с въпроси само няколко пъти.

Разказът напълно успокои Катерина. Събитията бяха изложени спокойно и без колебание и тя усети, че се възхищава на самообладанието на младата жена и изпитва известна неприязън, че трябва да страни от нея.

Катерина пристъпи до прозореца и погледна навън към двора на Лувъра. Изглеждаше разхвърлян с всички тези недовършени постройки. Конде явно е знаел паролите за двореца и за Париж. Откъде е научил тази за Лувъра? Този въпрос я подсети, че все още не са открили кой е предателят в двора, който е дал на хугенотите информация за кралския ловен излет, на който те са планирали да заловят крал Шарл и самата нея.

Катерина се обърна.

— Мадмоазел Мондидие — каза тя, — аз не съм Диана, която изисква целомъдрие от своите нимфи. Всичките ми придворни дами имат право на любовен живот, а аз дори ги насърчавам, защото това прави жените по-спокойни, а в крайна сметка от това аз само печеля. И все пак във Вашия случай имаше тревожни елементи, които наложиха по-обстойно разследване. Строгото Ви наказание беше напълно заслужено заради позорната Ви потайност и липсата на доверие към мен. Но не виждам причина да преча на щастието Ви. За в бъдеще можете да се срещате с любимия си, когато желаете, стига да не забравяте на кого дължите лоялност и стига да останете открита и честна спрямо мен. В същото време Ви съветвам да не разкривате пред принца на Конде, че съм съгласна с връзката ви. Той едва ли ще разбере правилно моето отношение и със сигурност ще охладнее към Вас, защото ще реши, че целта Ви е да го шпионирате. Сега вървете, Мадлен.

Мадлен беше изумена. Беше свободна да си върви без допълнителни порицания. А кралицата й разрешаваше да продължи отношенията си с Луи. Това позволение е твърде щедро, мислеше си тя, докато слизаше по стълбите — дали пък зад него не се крие нещо друго. Трябва много да внимава в тази връзка.

Дванадесета глава

ноември 1567 година


Беше първи ноември, Париж беше под обсада малко повече от месец и хранителните запаси бяха съвсем намалели. Всички гладуваха. Само неколцина пекари, които се бяха запасили с големи количества зърно и брашно, все още имаха хляб за продан, другите затвориха пекарните си. Зеленчуците бяха оскъдни, месо почти нямаше и макар в Сена да се ловеше риба, тя не можеше да стигне за всички. Полупразният пазар беше жалка гледка. Навсякъде тъжни и гневни лица, кавги и сбивания, а броят на убийствата постоянно растеше.

Катерина знаеше, че положението не може да остане така. Обсадата трябваше да бъде вдигната възможно по-скоро. Или с преговори, или със сила. Макар и продажбата на църковните имоти да беше направила възможно временното мобилизиране на допълнителни швейцарски гвардейци, кралицата все още очакваше — и с все по-голямо нетърпение — обещаната помощ отвън, защото хугенотите все още бяха твърде силни. Затова сведенията за възможно разцепление на войската им, които беше получила преди два дни, бяха от огромно значение и тя беше свикала съветниците си в Залата на кариатидите. Конетабъл Монморанси беше опитен войник и със сигурност щеше да извлече максималното от информацията от Мадлен, и Катерина, макар и с неудоволствие, трябваше да признае, че има нужда от кардинал Дьо Лорен, за да си осигури помощта на Испания. Не го харесваше. Той беше от фамилията Дьо Гиз, коравосърдечен и лукав човек, когото повечето хора мразеха и от когото всички се страхуваха и тя напълно ги разбираше.

Канцлерът Лопитал също трябваше да присъства, а това беше проблем. Не само че канцлерът и кардиналът не бяха на едно мнение по всички политически въпроси, но и се презираха взаимно, а кардиналът така и не беше простил на канцлера, че седем години по-рано беше спрял екзекуцията на Конде — екзекуция, която кардиналът лично беше обещал на Филип II Испански.

Катерина често се беше питала какво всъщност целят Гизите. Беше напълно сигурна, че кардиналът има скрити планове. Стриктната религиозност на фамилията беше очевидна за всички, но на Катерина й се струваше, че вижда у кардинала жажда за власт и цинизъм, които отиват отвъд религията и разкриват някаква много по-лична и светска амбиция от желанието да разпространява и заздравява католическата вяра. Но какво още би могъл да иска? Фамилията беше богата и могъща, Гизите заемаха най-високи позиции и бяха сродени с най-добрите семейства. Племенницата на кардинала — Мария Стюарт, до голяма степен против волята на Катерина се беше омъжила за собствения й вече покоен син — Франсоа II. Точно това беше най-сериозното опасение на кралицата майка — че всъщност амбицията на рода е най-грозната измяна от всички — да застанат начело на Франция, да седнат на трона. Това никой никога не го заявяваше гласно, само се шушукаше по ъглите, но кардиналът все нещо е обещал на Филип II в замяна на екзекуцията на Конде, и все нещо му е обещавал при всички други случаи, в които родът Дьо Гиз беше помагал на католическа Испания. И още нещо допринасяше за подозренията на Катерина — родът Дьо Гиз все по-често настояваше, че родът Лорен произлиза от Карл Велики.

Катерина се изкачваше по широкото стълбище. Лувърът никога не й беше харесвал, напомняше й твърде много за любовницата на мъжа й, Диан дьо Поатие, и за дългите унизителни години, които беше прекарала в сянката й. Дори тук на стълбището проклетият архитект Леско беше угодил на Анри и беше добавил едно D като „Диан“ в монограма на Анри и Катерина. Така С-то на Катерина и D-то на Диан прегледно се отразяваха едно в друго, всяко подкрепяно от вертикалните черти в Н-то на Анри. След смъртта на Анри и прогонването на Диан от двора неубедителното обяснение за присъствието на тази буква D в монограма беше, че то е обърнато в името на симетрията С и че по този начин Катерина е спомената два пъти. Но тя много добре помнеше как навремето всички говореха на висок глас за това D, помнеше как придворните дами и кавалери дори не криеха развеселените си и надменни погледи, които постепенно бяха вкаменили сърцето й и бяха довели до презрителна взаимна дистанцираност. Затова преди няколко години тя беше започнала изграждането на нова резиденция, Тюйлери, точно до старите градски стени. Покрит проход щеше да минава покрай Сена през стената и да свързва Лувъра с новия замък. Но с бързото разрастване на Париж и безкрайните заплахи за война щеше да се наложи старите стени от времето на Шарл V да се разширяват. Кралицата беше поверила проекта на архитекта Филибер дьо Л’Орм, но беше помолила близката си приятелка, талантливата Мари-Катрин дьо Пиервив да надзирава работата. Дьо Л’Орм беше построил два замъка за Диан дьо Поатие и Катерина с най-голямо удоволствие би изпратила архитекта в изгнание и опожарила замъците, но оценяваше гения му и затова му избра унизителната задача да работи под ръководството на жена. Междувременно строежът беше прекъснат заради войната, а здравето на Мари-Катрин дьо Пиервив се влоши.

В общи линии все мрачни мисли тормозеха Катерина, докато вървеше към Залата на кариатидите, но размишленията й я изпълваха и с нападателност и тя се чувстваше готова за предстоящия съвет с тримата мъже.

Беше самоуверена и спокойна, подготвена да парира всяка атака на кардинала, да постави стария войник Монморанси на мястото му, да контрира мекушавия Лопитал.


Лопитал сдържано поздрави кардинала и конетабъл Монморанси, след което разсеяно им обърна гръб, за да разгледа някаква емайлирана кана, и ги остави в компанията един на друг. Кралицата все още не беше дошла. Лопитал знаеше, че кардинал Дьо Лорен презира властния конетабъл за ограниченото му мислене, при все че Монморанси неведнъж беше воювал в името на Светата католическа църква. Затова се съсредоточи още по-внимателно в рисувания емайл на каната, докато се забавляваше да слуша оскъдната размяна на думи на напрегнатия кардинал с Монморанси, който не си даваше сметка колко го превъзхожда събеседникът му. Напротив, с обичайното самочувствие, което идваше освен всичко друго и от все още здравото, въпреки напредващата възраст, тяло — с дълбок боботещ глас изразяваше мнение по теми, от които нямаше никаква представа, без ни най-малко да се притеснява от това.