— Засега изглежда така. В крайна сметка Шарл е млад човек, не го свърта, трябват му забавления, а за момента Катерина Медичи не смее да го изпусне от поглед, твърде зависим е още. Проклетите Дьо Гиз начело с кардинал Дьо Лорен правят всичко по силите си да подкрепят католиците. Но разчитайте на мен, адмирале, аз имам необходимите връзки. — Младият мъж избухна в дразнещ смях и изгълта виното си. После се пресегна към каната и отново напълни чашата си. Адмиралът не беше докоснал своята.

— Ще ми се всичко това да не се налагаше — каза той. — Канцлерът Лопитал е разумен човек, който спокойно и целенасочено работи за това ние, хугенотите, да живеем в мир с католиците, а Катерина Медичи се вслушва в думите му. Но в момента тази дръзка маневра е единственият ни шанс да елиминираме влиянието на Дьо Гиз в двора, без да се стига до кръвопролития.

— Канцлер Лопитал е глупак — изсмя се събеседникът му. — Алба може да нахлуе веднага щом покори Нидерландия. Със себе си има единайсет хиляди испански ветерани. Не стига ли, че някаква флорентинска фуста управлява Франция? Може би сега трябва да поканим и испанците? Кажете, адмирале, нима наистина ще стоите да гледате как унищожават хугенотите? — Той отново пресуши чашата си, а погледът му заплува по лицето на адмирала. Няма да забравите възнаграждението ми, нани?

— Ще си получите аванса, както е уговорено… Съдържателят се появи и адмиралът сниши глас, като само кратко добави: — Навън.

— Ще желаят ли господата още вино? — Кръчмарят ги изгледа с надежда. Погледът на по-младия светна и той отвори уста да отговори.

— Не, благодарим — намеси се адмиралът. — Тръгваме.


Пиер се беше отказал да догонва младата си господарка. Двата коня бяха полумъртви от изтощение и той спря каретата в двора на гостилница „Веселият глиган“. Срещу неприлично висока сума купи от коняр с немито лице малко овес, а на всичкото отгоре трябваше да си го внесе в конюшнята сам. Попита момчето дали е виждало един ездач да минава покрай гостилницата, но то само грубо изръмжа — явно искаше още пари, за да отговори. На Пиер обаче му се струваше, че е платил предостатъчно за овеса. Хвърли поглед, изпълнен с копнеж, към разнебитената гостилница и се отправи към конюшнята.

В конюшнята беше полумрак, а зрението на Пиер не беше като някога. Къде ли им е овесът? Той мина покрай конете и се огледа. Нещо изскърца. Вратата се отвори и Пиер видя да влизат двама мъже.

— Ето аванса — каза единият и подаде на другия кесия. — Остатъка ще го получите, когато аз получа Шарл и кралицата майка. Но ако ме разочаровате… — гласът прозвуча заплашително.

— Ще ги имате до края на месеца — отговори другият. — Няма да наруша думата, която съм дал на адмирала на Франция.

Един от конете неспокойно се размърда и двамата мъже се обърнаха.

Пиер видя изненадата в очите на адмирала. После тя се смени със съжаление, а после погледът на Колини стана напълно безизразен и адмиралът на Франция каза на младия си събеседник:

— Чул е твърде много. Уверете се, че ще мълчи.

После Колини възседна коня си и излетя от конюшнята, без дори да удостои другите двама с последен поглед.

Сега Пиер видя друг чифт очи, леко замъглени. А след тях — дългата кама, която мъжът държеше в дясната си ръка. Пиер застина вцепенен, докато другият пристъпваше с вдигната ръка към него. Най-накрая ужасът, който го обземаше отвътре, излезе навън и той нададе висок крясък. Камата се заби дълбоко в гърлото му.


Мадлен тъкмо беше почнала да се успокоява, когато един далечен, но страшен вик нахлу в гостилницата. Стори й се, че в него има нещо познато и тя се отърси от страха и изскочи от мястото си в нишата, където беше стояла неподвижно през последния половин час, заслушана в разговора на двамата мъже. После извади шпагата си и се спусна към вратата.

Навън я посрещна ужасяваща гледка. На прага на конюшнята в локва кръв лежеше старият Пиер с отчаяно протегната ръка, сякаш в опит да изпълзи напред. Кръвта шуртеше от гърлото му на отслабващи струи. Един ездач пришпорваше коня си през двора с нервни удари с камшика. Ръцете и лицето му бяха оплискани с кръв и Мадлен понечи да се прекръсти — така чудовищно изглеждаше той с разбития си нос и окървавено лице. Ездачът кресна нещо на зяпналия коняр, който трябваше да отскочи встрани, за да не го прегази конят. А после препусна сред облак прах, сякаш го гонеха хиляди дяволи.

— Пиер, скъпи Пиер! — Мадлен падна на колене до безжизненото тяло. Заплака. Шапката й беше паднала, когато изскочи на двора, и кестенявите къдрици се бяха разпилели по раменете й.

Съдържателят застана приведен зад нея, а отсреща, от другата страна на мъртвия Пиер, се изправи мърлявият коняр, чието лице беше застинало в нещо между страх и изумление.

Мадлен усети, че някой слага ръка на рамото й. Обърна се и срещна погледа на съдържателя.

— В тежко положение попаднахте, госпожице. — Той навлажни напуканите си устни. — Но аз ще Ви помогна.

През сълзите си тя видя лъстивия поглед в очите му и заканата в усмивката му. Погледна разпасания коняр и пустия двор и осъзна, че трябва да действа. Докато спокойно се изправяше, с дясната си ръка вдигна шпагата, която лежеше в прахта до тялото на Пиер. Ръката на гостилничаря се плъзна от рамото й и той притеснен обърна поглед към острието. С лявата си ръка Мадлен развърза кесията, която висеше за колана й, и му я подаде.

— Ще Ви се отплатя богато, ако се погрижите да откарате трупа на бедния ми слуга в дома на баща ми, Еркюл дьо Мондидие. — Стараеше се тонът й да е твърд, по-благ. — Може да го сложите в каретата — каза тя и посочи с шпагата към колата на баща си, която беше спряна на двора. — Конярят Ви може да го откара.

Тя леко се завъртя и сега шпагата й сочеше коняря, който стреснат отстъпи крачка назад.

Гостилничарят премести поглед от жената към шпагата и накрая към кесията. После вдигна рамене, взе кесията и я претегли в ръката си с израз на примирение.

— Уведомете баща ми, че съм невредима — каза тя и понеже се досещаше, че съдържателят обмисля дали да не захвърли тялото и да задържи парите и колата за себе си, добави: — Самата аз ще съобщя на баща си по пратеник, за да не срещате проблеми. А сега ако обичате, ми доведете коня.

С едно кимване гостилничарят прати момчето в конюшнята и скоро то се върна с коня на Мадлен.

Тя се постара походката й да излъчва спокойствие, докато вървеше към прага на гостилницата, за да си вземе шапката, а след това и към коня си. Не трябваше да показва слабост. Никаква несигурност, никакво колебание. Метна се на седлото, пришпори коня и се отправи към Руан.

Втора глава

23–24 септември 1567 година


Лелята на Мадлен беше вдовица. Беше случила в брака си, но съпругът й, граф Дьо Карон, беше загинал в битката срещу испанците петнадесет години по-рано. Беше воювал в армията на крал Анри край рейнската граница и при триумфалния удар срещу Мец го беше застигнала славна смърт на бойното поле, а за утеха младата вдовица получи място като придворна дама на съпругата на краля, Катерина Медичи. По онова време Катерина живееше в сянката на любовницата на мъжа си — Диан дьо Поатие, и единственото й удоволствие бяха красивите й придворни дами. Седем години по-късно, когато най-големият й син Франсоа II се възкачи на трона, Катерина най-сетне се включи в битката за властта, а графиня Дьо Карон, навършила тридесет и две години, предпочете да се върне в дома си в Руан. Не й липсваше нищо — в допълнение към приходите от земите на покойния си съпруг получаваше и твърда годишна пенсия от Катерина.

Въпреки своите четиридесет години графиня Дьо Карон все още беше красива жена. Бе понапълняла, но заоблените форми й отиваха и беше запазила мекия поглед, който навремето така беше очаровал Катерина Медичи. Сега графинята гледаше озадачена племенницата си, седнала на масата срещу нея. Дрехите и ръцете на Мадлен бяха целите в мръсотия и кръв, изразът — изтерзан, и графиня Дьо Карон поклати глава. Беше сипала на племенницата си голяма чаша ябълково бренди и цветът бавно почваше да се връща върху страните на момичето.

— Независимо какво си преживяла, мило дете — каза графинята, — здравето ти е на първо място. Не мога да те пусна да тръгнеш към двореца, преди да си се нахранила обилно и да си се наспала добре. Освен това трябва да пътуваш както подобава.

Графинята отново поклати глава при мисълта за лекомисленото решение на това лудо момиче да язди само до дома й. Но явно случилото се е било толкова сериозно, че решението на Мадлен да продължи пътя си беше непоклатимо.

— Габриел ти приготвя ваната. Утре тя ще тръгне с теб. Освен това трябва да ти намерим някакви дрехи. И да се прати вест до баща ти, но за това ще се погрижа аз. Всъщност как е той? Все още ли няма жена в живота му? От колко години вече е вдовец.

— Познавате баща ми, мадам. Той се интересува само от посевите си. И от ловните си хрътки.

— И от теб, Мадлен. — Графиня Дьо Карон се усмихна топло. Никой баща не обичаше дъщеря си повече от брат й. Мадлен беше единственото дете на Еркюл и той я беше разглезил отвъд всякакви граници. Шумните му възражения срещу уроците по фехтовка и бясното яздене бяха само привидни. Той се гордееше с нея.

Мадлен кимна. Това беше вярно. Тя не помнеше майка си, починала от треска, когато Мадлен била само на две години, но баща й, който никой не взимаше особено на сериозно, беше наистина сърдечен човек и се беше погрижил да не й липсва нищо. Нищо, освен подходяща среда, с която да общува. Висшите благородници им изпращаха покани за гостуване много рядко — те намираха баща й за твърде провинциален. Родовата титла беше купена, и то неотдавна, и въпреки че с всяка следваща година плодородните земи увеличаваха състоянието на Еркюл дьо Мондидие, не му осигуряваха достъп до най-висшите кръгове и това едва ли щеше да се промени през следващите триста-четиристотин години.