— Изпъни си мръсните ръце!

Прислужницата незабавно се подчини. Последваха десет силни удара, които бедното момиче понесе, без да издаде и звук, макар че очите му се насълзиха.

— Сега вече ти е простено, дете мое — каза Катерина. — Можеш да си вървиш.

— Благодаря, мадам. — Прислужницата се усмихна през сълзи, целуна ръка на Катерина и излезе.

Четвърта глава

25 септември 1567 година


Мракът се сгъстяваше, а каретата подскачаше по пътя все по-близо до целта си — Шато дьо Монсо. Предната нощ Мадлен и Габриел бяха пренощували в една странноприемница в Мьолан, северозападно от Париж, и сега чакаха s нетърпение края на пътуването. Дотук не бяха срещали проблеми. В странноприемницата бяха свикнали да посрещат гости на път от и към столицата и ги настаниха подобаващо, а Мадлен оцени компанията на Габриел.

— Стой! Кой е там?

Гласът прозвуча заповеднически в тъмното и Мадлен подаде глава навън, където видя седем или осем мъже. Бързо забеляза, че са въоръжени. Явно бяха чакали току до пътя, защото тя не беше чула никой да приближава.

— Казвам се Мадлен дьо Мондидие, ако обичате, пуснете ни да продължим! — каза тя възмутена.

— Накъде пътувате, мадмоазел? — Мъжът, който отговори, не се впечатли от тона на Мадлен.

— С какво право ме питате, господине, и с какво право ме спирате? Пътувам с камериерката си, по личен въпрос.

Мадлен бързо придърпа Габриел към себе си и мъжът кимна, след като видя, че в каретата наистина няма друг.

— Съжалявам, че ви създаваме неудобства, дами, но изпълнявам заповеди. Не може да продължите оттук.

Невъзможно, все трябваше да има някакво решение. Не беше изминала целия този път само за да я спрат няколко случайни мъже. Ако носеше шпагата си и ако войниците бяха по-малко на брой, може би щеше да опита да си проправи път с нея.

— И кой Ви е дал тези заповеди? — попита Мадлен остро.

В същия момент се чу приближаването на галопиращ кон.

Яздеше го висок, внушителен мъж.

— Какъв е проблемът? — Гласът му беше дълбок и приятен.

— Пречат ни да продължим пътуването си. — Мадлен погледна новодошлия гневно и нямаше как да не забележи впечатляващото му излъчване. Мъжествен и самоуверен.

Беше между трийсет и пет и четиридесетгодишен. Висок и строен, светлокестенявите му коси бяха небрежно събрани в плитчица на тила, а фини бръчици обрамчваха очите му, което придаваше на лицето му нотка авторитет, натрупан с опита. Погледът му беше спокоен и мъжът излъчваше сила, която естествено предизвикваше уважението на околните. Все пак очите му светнаха игриво, когато видя младата жена с живия поглед, която така смело се противопоставяше на въоръжените му мъже.

— Предполагам, че пътувате към замъка, мадмоазел? — каза той и й се усмихна обезоръжаващо.

Мадлен нямаше как да не отговори на усмивката му.

— Леля ми, графиня Дьо Карон, ме изпрати, защото се опасява, че у дома предстоят безредици.

Той кимна замислено.

— Воювал съм рамо до рамо с граф Дьо Карон при Мец. Беше храбър мъж.

За момент й се стори отнесен и натъжен, после веселият блясък се върна в очите му и той с широк размах свали шапката си и се поклони на Мадлен.

— На такава красива дама като Вас, мадмоазел, мястото й наистина е в двора, а не насред пътя, задържана от банда груби наемници. С нетърпение ще очаквам да се срещнем отново при по-приятни обстоятелства.

След това той даде знак на хората си да пропуснат каретата и кочияшът подкара конете напред.

* * *

Катерина Медичи прочете писмото два пъти.

— Скъпата ми графиня — промърмори тя сама на себе си. — Как ли я кара? — После заповяда да въведат младата жена при нея.

Мадлен влезе с бързи стъпки, но сърцето й заби учестено, когато най-сетне се озова лице в лице със самата кралица.

Неведнъж беше репетирала историята си наум, за да не звучи като неуко селско момиченце. Ситуацията беше твърде сериозна, за да показва слабост. Щеше да се справи. Тя се вгледа любопитно в кралицата.

Катерина седеше зад писалището си. Пред нея стоеше една много красива млада жена, малко старомодно облечена. Сияйните й сини очи разкриваха богат вътрешен свят, а румените й страни говореха за физическа сила.

— Прочетох, че графиня Дьо Карон Ви препоръчва, мадмоазел Мондидие. Освен това тя пише, че сте преживели нещо, което искате да сведете до знанието ми. Разкажете какво Ви се е случило.

Поканата прозвуча изненадващо директно, Мадлен се беше опасявала, че предстои размяна на елегантни любезности. Тя започна разказа си, в началото с леко колеблив глас, по скоро историята потръгна, гласът й стана по-сигурен и тя спокойно отговори на погледа на кралицата. Разказа всичко, за язденето, за мъжете, разговора, убийството. Имаше нужда най-сетне да каже всичко на глас, да може да сподели с някого целия ужас от преживяното. Гласът й се задави от плач, когато разказа за стария Пиер, но тя го преодоля и продължи уверено.

През цялото време Катерина наблюдаваше младата жена с нарастващ интерес. Голям потенциал се виждаше в това интелигентно и смело момиче, потенциал, който тя определено можеше да използва. Но сега трябваше да се съсредоточи върху историята, защото тя се беше оказала по-страшна от най-страшните й очаквания. Пълният размер на подлия план й ставаше все по-ясен, а с него растеше и гневът й.

— Значи към един от мъжете са се обърнали с титлата „адмирал“?

— Да, мадам.

— Колини — промърмори кралицата, — а аз разчитах на него. А предателят, този с връзки в двора?

— Неговото име не беше споменато, мадам.

Катерина се замисли. Описанието на мъжа не й говореше нищо.

— Днес е 25 септември. Ако съм разбрала правилно, Вие сте чули този разговор преди два дни, значи на 23 септември, а ако са планирали да ударят по време на ловния излет пет дни по-късно, това прави 28 септември?

— Да, мадам.

— И в същото време на път за Лани пътува по-малка армия от хугеноти?

— Да, мадам.

Катерина позвъни. Появи се един прислужник.

— Помолете канцлер Лопитал да дойде незабавно. — Кралицата се обърна към Мадлен. — Останете тук, за да разкажете същото и на канцлера. Предполагам, че пътуването Ви от Руан насам е минало безпроблемно?

Мадлен почти беше забравила епизода на път от дома на леля си. Беше предположила, че това са кралски войници, които охраняват пътя към двореца. Все пак водачът им беше споменал, че разчита да я види отново при по-благоприятни обстоятелства.

— Да, като изключим група войници, които в началото отказаха да ме пуснат да стигна до двореца.

— Какво говориш, момиче?! Въоръжени мъже, които контролират пътищата към двореца?!

— Мадам — каза Мадлен объркано, — аз реших, че са войници на короната.

В същия момент съобщиха, че е пристигнал канцлер Лопитал.

Един мъж на възраст, облечен в прости черни дрехи, влезе в стаята, поклони се на Катерина и смутено поздрави Мадлен, която остана изненадана от странния контраст между гладкия череп на мъжа и гъстото окосмение по лицето му. Широки сиво-бели бакенбарди продължаваха в дълга, четвъртита, добре оформена брада в същия достолепен цвят, а тесният мустак завършваше пищното окосмение в долната част на лицето, като протест срещу лъскавото теме.

— Искали сте да говорите с мен, Госпожо? Какво нарушава душевния Ви покой в този късен час? — Лопитал сви очи по посока на непознатата млада жена, но погледът му беше дружелюбен и благ.

— Това е мадмоазел Мондидие, която е преживяла нещо крайно необичайно и притеснително — каза Катерина, като посочи Мадлен. — Мадмоазел, бъдете така любезна да повторите разказа си пред канцлера.

Мадлен обърна поглед към канцлера и започна отново да разказва, а Лопитал слушаше, без да я прекъсва и без да променя изражението си. Когато разказът свърши, той кимна, но иначе с нищо не показа какво мисли.

И Мадлен, и кралицата го гледаха с очакване. Най-сетне той се покашля и се обърна към Мадлен.

— Значи Вие сте пътували насам по пътя западно от Мо, нали така, мадмоазел? Къде ви спряха войниците — преди или след Мо?

— Преди града, мосю, поне на десет мили западно от него.

— Има логика, мадам — каза канцлерът и се обърна спокойно към кралицата. — Една армия е потеглила към Лани, който е на югозапад от Мо, и госпожицата е попаднала точно на пътя й. Други отряди хугеноти са заели позиции на юг от Орлеан и Шато дьо Валери край река Йона. Освен това се чуха слухове и за Розе ан Бри като отправна точка, а областта също е на юг от замъка. Какво е правил адмирал Колини чак в Абанкур не знам, но съм убеден, че въоръжената група, на която тази очарователна госпожица е попаднала по пътя си, е част от армията, която смята да нападне Вас и Вашия син по време на ловния излет в четвъртък. С други думи те се намират на юг-югозапад от нас. Но пътят от тук до Мо все още е чист.

— Но защо се разкриха пред мен? — За изненада на канцлера въпросът дойде от Мадлен. Това беше нечувано и той хвърли поглед към Катерина, но тя само се извърна към него и повтори въпроса на младата жена.

— Да, канцлер Лопитал, защо?

— Причините може да са няколко, мадам. Моята догадка е, че тези мъже не искат слухът за армията в Лани да стига до нас. Явно са взели мадмоазел — напълно погрешно, ако позволите да добавя — за безобидна женичка. Но държа да повторя — необходимо е Вие и крал Шарл незабавно да избягате в Мо още тази вечер.

— Да избягам, канцлер Лопитал? Да избягам?! Да бягам от проклетите хугеноти, за чиято кауза и добруване се боря толкова години? От адмирал Колини, на когото съм направила толкова отстъпки? На Луи дьо Конде, на когото веднъж подарих живота и два пъти свободата? Не, трябва да ги смачкам неблагодарните подлеци! Обяснете ми, канцлер Лопитал, защо го правят? — Катерина го изгледа гневно.