Канцлерът не даде вид да е изгубил присъствие на духа. Той познаваше добре темперамента на Катерина.

— Да, мадам, те са фанатици и неблагодарници. Но след срещата Ви с дъщеря Ви — Елизабет Испанска, и херцога на Алба в Байон преди три години, хугенотите започнаха да Ви подозират. Многоуважаемият кардинал Дьо Лорен Ви оказва голямо влияние — твърде голямо, според хугенотите. Освен това не сте освободили наемната си войска от шест хиляди швейцарски наемници, която уж имаше за цел само да Ви защитава при евентуално нападение от страна на Алба, докато той минава покрай френската граница на път за Нидерландия. За хугенотите това изглежда като заплаха.

— Знаете не по-зле от мен — каза Катерина гневно, — че испанците получиха само празни обещания. И никой не иска да ограничи влиянието на кардинала повече от мен. Но швейцарската гвардия — да, за това признавам. И както виждам, с право! — Тя направи кратка пауза, а когато отново заговори, гласът й беше спокоен. — Значи Вие, канцлер Лопитал, предлагате да избягам заедно със сина си в Мо. Не мислите ли, че би било по-добре да се опитам да потърся безопасност в Париж, в Лувъра, и то незабавно?

Канцлер Лопитал се замисли за момент.

— Не, мадам, в момента не разполагате с швейцарци, които да Ви охраняват по пътя, а не е безопасно да оставате тук, докато ги чакате. Не забравяйте, че врагът е близо и планира да удари скоро. Най-близкият укрепен град е Мо — едва на пет мили западно от тук. Там можете спокойно да изчакате пристигането на швейцарците от Шато Тиери. Ако позволите, предлагам следното: Вие и кралят тръгвате още тази вечер тайно, придружени само от шепа доверени мъже — не забравяйте, че в самия двор има предател. Рано утре сутринта ще Ви последва и останалата част от свитата Ви. Предлагам да пътувате в карета без отличителни знаци, че превозва Ваше Величество.

Кралицата внимателно обмисли думите му.

— Планът е добър. Но искам и синът ми Анжу да тръгне с мен.

— Мадам… — започна канцлерът колебливо, а на лицето му се изписа колко му е трудно да продължи. — Никой не познава по-добре от мен майчинската Ви любов към Анжу. Но с оглед на Вашата безопасност и тази на краля за това пътуване трябва да знаят колкото се може по-малко хора. — Той погледна Катерина, готов за неизбежния изблик на гняв.

Лицето на Катерина беше помръкнало. После за изненада на канцлера тя се разсмя.

— Действително добре познавате слабостите ми, Лопитал! Да, обичам сина си Анри д’ Анжу и това замъглява преценката ми. Но познавам характера му и трябва да се съглася с Вас. При първата удобна възможност той ще използва случая да измести брат си Шарл от трона. И все пак не ми се вярва именно той да е предателят. — В погледа й към канцлера се четеше почти молба.

— Не, мадам, разбира се, че не. Само за всеки случай. Кой знае, може би в обкръжението на Анри има човек със сериозни амбиции.

— Разбрахме се, канцлер Лопитал, достатъчно по въпроса. Можете ли да ми осигурите дискретен превоз и хора?

— Бързо ще се намерят добри мъже, но кола от двореца, която да не бие на очи… — Канцлерът се замисли.

До този момент Мадлен ги беше слушала внимателно. Напрегнатата ситуация с испанците и Алба в Нидерландия в последно време неведнъж беше ставала повод за разговори в дома й. Най-близкият голям град беше Амиен, който беше най-северният укрепен град на Франция и поради това се беше превърнал в доста неспокойно място заради близостта си със завзетата от испанците Нидерландия. Мадлен се замисли за слуховете, които беше дочула преди повече от месец. Че фанатичният водач на испанците, херцогът на Алба, е навлязъл в Нидерландия, където Филип Испански го назначил за управител. Че Алба жестоко посичал всяка проява на национално чувство у нидерландците и още по-жестоко и кърваво се стараел да изкорени католическата им вяра.

Мадлен знаеше, че дори и в Амиен има привърженици на Реформацията и че френските хугеноти имат много висшестоящи поддръжници сред френската аристокрация, включително адмирал Колини и Луи, принцът на Конде.

Въпреки че смяташе темата за интересна, никога не я беше обсъждала с баща си. Знаеше, че на него не му допада. Той беше доволен от спокойствието в собствените си земи и избягваше да взима участие в религиозните препирни. Само искаше семейството му дискретно, но вярно да упражнява католическата си вяра, а ако в близост има двама-трима хугеноти, какво толкова? В крайна сметка те бяха в правото си, след като няколко години по-рано от името на сина си Шарл Катерина Медичи им беше разрешила да изповядват свободно вярата си в страната.

На Мадлен й липсваше, че няма с кого да разговаря по въпроса след влизането на Давид в манастира. Самата тя разбираше всяка дума от латинския текст, когато влезеше в църквата и чуеше пастора да чете евангелието, но за неграмотното множество текстът сигурно звучеше като вещерски заклинания и тя разбираше опита на реформаторите да изкоренят суеверията, като направят Божието слово достъпно за всички. В много отношения протестантите имаха добри идеи и политиката на Катерина Медичи — „Живей и остави другите да живеят“ — трябваше да е направила съжителството по-лесно за всички.

Но изглежда кралицата беше стигнала до безизходица — и по отношение на хугенотите, и на католиците. А ето че сега дори се налагаше да бяга в Мо, за което й трябваше дискретна карета, и то бързо.

— Мадам — каза Мадлен, — моята скромна карета, разбира се, е на Ваше разположение. За мен ще е огромна чест, ако решите да се възползвате от нея.

Катерина се усмихна. Съчетанието от стеснителност и безстрашие у младата жена й харесваше.

— Отлично — каза тя. — Значи проблемът е решен. — Катерина седна зад писалището си. След десет минути вече беше подготвила три документа. Единият подаде на Лопитал. — Ето Ви пълномощно, с което да пратите свитата ми след мен на сутринта. А сега ми намерете придружители!

Канцлерът направи поклон и излезе.

— Стигнахме и до Вас, мадмоазел Мондидие. Естествено, пределно ясно е, че от устата Ви не трябва да излиза и дума за това, което се случи тук днес, нали? — Кралицата погледна Мадлен в очите.

— Да, госпожо — отговори Мадлен, без да отмества поглед.

— С тази заповед Ви приемам като своя придворна дама. — Катерина й подаде единия от останалите два документа.

Мадлен беше изумена. Нещата едва ли биха могли да се развият по-добре. Най-сетне беше получила достъп до най-добрите кръгове, най-сетне щеше да общува с изискани и могъщи хора, водени — така поне се надяваше — също като нея от любопитство. Щеше да има възможност да изразява себе си, да учи нови неща. Мадлен изпрати наум извинение и усмивка на баща си. Той щеше да разбере защо не се е прибрала вкъщи, в това беше сигурна.

Мадлен коленичи пред кралицата и целуна протегнатата й ръка.

— Мадам… — започна тя, но Катерина я прекъсна.

— Изправете се, дете, и ме чуйте. Да си придворна дама не е лесна работа. Не си мислете, че става дума само за красиви рокли, забавления и благородни кавалери. Вие ще работите за мен, а аз изисквам безусловна лоялност и вярност. Разбирате ли?

37

— Да, разбира се! — възкликна Мадлен. После се изправи и се поклони, макар и с леко закъснение.

— Чудесно. — Весела усмивка се разля по устните на Катерина, а после тя подаде на Мадлен третия документ. — Утре ще ме последвате заедно с останалата част от свитата ми в Мо. Но тъй като ми предоставихте каретата си, а явно сте добра ездачка, може да си изберете един от конете ми. Предайте този документ на коняря ми. Ще ви очаквам в Мо на кон и с шпага на хълбока.

Пета глава

26 септември 1567 година


Следващата сутрин беше заета с трескава дейност. Всички бяха изпълнени с тревога, след като стана ясно, че кралят и кралицата майка са заминали. Още в пет сутринта канцлер Лопитал беше започнал да дава необходимите заповеди, за да може останалата част от двора да ги последва, и оттогава цяла върволица прислужници, кочияши и камериерки не спираха да сноват из замъка. Чуваха се какви ли не слухове, но никой не знаеше нищо със сигурност, Лопитал беше казал само най-основното. Ясно беше единствено, че трябва да стигнат до близкия град Мо. Затова конюшните бяха изпразнени, а всички коне и карети чакаха на двора. Лейтенант Монтескьо изкрещя няколко заповеди на хората си и изчезна.

В един просторен, светъл салон седеше бледо шестнайсетгодишно момче. Помещението беше пищно обзаведено. По стените висяха множество картини с голи женски фигури, а насред стаята стоеше легло с балдахин от тежко тъмночервено кадифе и две статуи от двете страни на таблата. Младият мъж прокара дясната си ръка върху мустаците си. После наплюнчи пръсти и приглади брадата си. Колко рядко беше окосмението му, а толкова грижи полагаше той за него. Анри д’Анжу беше хилав младеж. На издълженото му лице обикновено беше изписано безразличие, сякаш светът е твърде прозрачен и отегчителен, но тази сутрин той едва скриваше вълнението си, а пръстите му потропваха нервно по перваза на прозореца.

Анри д’Анжу беше почти готов със сутрешния си тоалет и следеше сутрешната дейност през прозореца, безупречно облечен в златист подплатен дублет с високо деколте, малка нагъната яка, червени, плътно прилепнали чорапи с къси, бухнали панталони отгоре, а на раменете си беше наметнал къса червена мантия, обточена със скъпа кожа. На дясното му ухо висеше златна обица с голяма капковидна перла. Малки капки пот бяха избили но челото му. Беше изпратил камериера си с поръчение да повика Монтескьо и сега следеше с поглед как лейтенантът приближава през двора.

Не след дълго камериерът въведе Монтескьо в покоите на младия принц.

— Вероятно вече знаете, че майка ми и брат ми Шарл са отпътували за Мо? — каза Анри д’Анжу.