Той все още стоеше прав, с гръб към Монтескьо и привидно безразлично гледаше през прозореца, но в гласа му се долавяше напрежение. После се обърна, срещна за миг погледа на лейтенанта и седна.

Монтескьо беше млад мъж с тъмна, къдрава коса. Като младеж му бяха счупили носа в един бой и сега той изглеждаше като странна неправилна буца.

В погледа му се четеше, че е притеснен.

— Да, Ваше Величество. Какво ще правим сега?

— Какво ще правим ние сега? Не, уважаеми, Вие бяхте този, който смяташе, че може да се извлече полза от въстанието на хугенотите. Вие се оправяйте сега. Аз не искам да имам нищо общо с това. — Анри се поколеба. — Мислите ли, че майка ми знае…?

— Ако кралицата беше узнала за нашата… за моята намеса, отдавна щях да съм арестуван. — Монтескьо се замисли. — Подозирам, че кралицата майка е получила известие, че хугенотите приближават. Може би дори вече е узнала за хората край Розе ан Бри и затова е отпътувала заедно с краля. Но не мисля, че знае всичко.

— Тогава защо не е взела и мен? — простена Анри.

Монтескьо вдигна рамене.

— Ако заповядате, ще тръгна веднага за Розе ан Бри със съобщение до Конде или Колини за случилото се тук. Все още не всичко е изгубено.

— Правете каквото искате, господине. — Анри беше свел очи към пода, но звучеше по-спокоен.

Монтескьо въздъхна с облекчение.

— Дори и укрепен, Мо все пак не е Париж — каза той. — И там кралят може да пострада, а докато Шарл е бездетен, престолонаследникът все още сте Вие. — Монтескьо се опита да звучи ободряващо.

И успя. За един кратък момент лицето на Анри просветна, а после върху него се изписа обичайното арогантно изражение на привидно безразличие.

— Чудесно, господине — каза той и се изправи. — Направете каквото е необходимо. Съжалявам, че се наложи гостуването Ви да се удължи. И нека не чувам повече нищо по въпроса, докато не донесете новини за разрешаването му.

После Анри отново се обърна и загледа разсеяно през прозореца, а Монтескьо се поклони и излезе.

* * *

Проклет да е този Анжу! Вечно трябва да се досещаш за мислите и желанията му, да ги изказваш вместо него. Сякаш си внушава, че като не издаде лично заповедта, вината няма да е негова.

Монтескьо ядно пришпори коня си, мина през южната порта и влезе в гората. Това беше най-бързият път. Ръмеше, клоните на дърветата го бръскаха, а един дори го одра по лицето. Той изруга, но продължи, без да намалява темпото, и само два часа по-късно наближи скривалището на хугенотите — една разнебитена колиба, добре скрита сред дърветата. Веднага го въведоха вътре.

40

Вече стоеше пред красивия благородник, който така елегантно беше прибрал светлокестенявите си коси в плитка на тила. Монтескьо с горчивина се замисли за собствения си грозен нос, за острите си тъмни коси и в него се надигна омраза срещу този мъж, който имаше всичко. Замисли се за красивите придворни дами, които дори не го поглеждаха, за малката камериерка с червения люспест обрив, която беше принуден да си вземе за любовница. Веднъж само господарят му Анри д’Анжу да стане крал, тогава вече нямаше да има граници за издигането му. Можеше да стане дори маршал… Да, Луи дьо Конде, който стоеше пред него, беше благородник, принц по рождение, но преди всичко удобен инструмент и в крайна сметка проклет поддръжник на хугенотите, когото Монтескьо нямаше да се поколебае да ликвидира, щом постигне целта си. Монтескьо знаеше, че званието лейтенант е границата на възможностите за човек с неговото положение и че би било истинско чудо да израсте още. Но сега това чудо беше на път да се случи.

Той преразказа на Конде всичко, което знаеше за бягството на краля и свитата му към Мо.

Конде го изслуша замислен.

— Бертран! — викна той високо и остро. Един войник влезе. — Иди в плевнята и събуди адмирала. Помоли го да се яви възможно най-бързо.

След няколко минути се появи адмирал Колини. Беше изтощен от пътуването, а когато забеляза Монтескьо, в очите му се появи и досада.

— Лейтенант — каза Колини и леко кимна. — Последната ни среща беше прекъсната от неприятен инцидент. Надявам се този път да имате подробни сведения за ловния излет вдругиден?

— Тъкмо там е проблемът — намеси се Конде. — Кралят и кралицата майка тайно са избягали в Мо вчера вечерта. А днес натам се отправя и останалата част от двора. Явно някой ги е предупредил за плана ни. Но за какъв неприятен инцидент говорите, адмирале?

За момент Колини му се стори смутен.

— Един нещастен старец дочу разговора ни в конюшнята на „Веселият глиган“. Затова помолих лейтенанта — Колини любезно се поклони на Монтескьо — да предприеме съответните мерки. Успяхте ли, лейтенант, или може би именно той е издал плана ни?

Монтескьо беше направил всичко по силите си, за да изличи гледката на ужасения старец от главата си и не му беше приятно да му припомнят кървавия епизод. Сега убийството отново изникна пред очите му.

— Всичко стана твърде бързо, но човекът би трябвало да е мъртъв. — Монтескьо се поколеба. — След като го промуших с шпагата си първия път, реших, че е умрял. Но той се вкопчи в мен, докато излизах от конюшнята и… и ме прокле! — На челото на Монтескьо бяха избили малки капчици пот. — На вратата го намушках още два пъти, дълбоко, навсякъде имаше кръв. Трябва да е умрял!

Монтескьо затвори очи и за пръв път си припомни случката в нейната цялост. Старецът лежеше безжизнен на прага, а от гърлото му шуртеше кръв. Самият Монтескьо за малко да прегази коняря. Някаква фигура… Монтескьо отвори очи. Невъзможно. Но, да, вратата на кръчмата се беше отворила. И шпагата, сега ясно виждаше шпагата, близостта на стоманата и опасността, натрапчивото усещане, че просто трябва да се махне оттам.

— Във „Веселият глиган“ е имало и друг гост — каза той накрая.

По време на разказа му Конде го беше наблюдавал отвратен. Колини просто гледаше отнесен в нищото. Сега адмиралът рязко приближи до Монтескьо.

— Андре, не може да говориш сериозно? — Колини изглеждаше разколебан.

Монтескьо разказа какво е видял.

— Можеш ли да опишеш мъжа с шпагата? — попита Конде.

Монтескьо затвори очи и се опита да си припомни картината. Имаше нещо странно в нея. Шпагата, очертанията на някаква деликатна фигура, косите. Косите — бяха дълги, пищни и къдрави!

— Беше жена — възкликна той. — Жена с дълги кестеняви коси!

Колини и Конде го гледаха онемели.

После лицето на Конде изведнъж просветна.

— Опитай се да я опишеш по-точно — каза той.

Монтескьо се опита. Беше я мярнал само за миг, но освен за косите й беше добил представа и за приблизителната й възраст и фигура.

— Съвпада! — каза Конде. — Снощи пропуснах една жена на път към двореца. Една жена, която отговаря на описанието Ви. А по-късно същата вечер кралицата е отпътувала! — Конде ядосано свъси чело. — По дяволите, трябваше да се досетя, че придворните дами на Катерина рядко са безобидни. Трябваше да я задържа. Тя каза, че леля й била графиня Дьо Карон. Но името й… Бертран! — викна той. — Бертран!

Войникът влезе в стаята.

— Вие бяхте на пост вчера вечерта, когато пуснах жената в каретата да мине, нали?

— Да, принце.

— Тя каза ли Ви името си?

— Мадлен дьо Мондидие, принце.

— Хм, не съм чувал това име, а все си мислех, че познавам отлично придворните дами. — Конде се засмя, но млъкна, щом видя гневния поглед на Колини.

— Но тя каза, че отива в двореца — продължи после замислен.

— Никога не съм я виждал в двореца, принце — каза Монтескьо и неспокойно се размърда.

— Да, но в момента е там — каза адмирал Колини и поклати глава. — Затова е най-добре да се откъснете от придворните, лейтенант. Ако Вие сте я видели, е възможно и тя да е видяла Вас. А предполагам, че не бихте желали да Ви посочи на кралицата майка, нали така, уважаеми Монтескьо? — Колини изгледа с презрение мъжа, чието лице беше побеляло като платно при думите му.

— Ви за отличния съвет, който несъмнено ще последвам. — Устните на Монтескьо потрепнаха. — Задължен съм Ви и за загрижеността за благоденствието ми. Ако Ви интересува, ще ви уведомя за местонахождението си по-късно.

Монтескьо кратко се поклони на двамата мъже, завъртя се на пети и с бързи стъпки излезе.

Шеста глава

27 септември 1567 година


Заедно с останалата част от двора Мадлен беше пристигнала в Мо, където кралицата майка и крал Шарл вече бяха на сигурно място зад градските стени. Можеше да заспи права от изтощение, но всичките нови впечатления от последните дни не й позволяваха. Предната вечер двете с Габриел трябваше да пренощуват в една тясна, студена стаичка в Шато дьо Монсо, а рано сутринта Габриел беше пътувала до Мо в кола заедно с още две камериерки, докато Мадлен пристигна в укрепения град на гърба на новия си червеникавокафяв андалусиец, който Катерина й беше подарила. За съжаление на Мадлен обаче на фона на общата суетня това не беше забелязано от особено много хора.

В Мо я бяха настанили в стая заедно с една от другите придворни дами на Катерина Медичи — червенокосата Шарлот дьо Флавини с хладните сиви очи, които придаваха особена твърдост на иначе красивото й лице. Недоверието, с което Шарлот беше подходила към съквартирантката си, беше омекнало, но едва до безразличие. Кралицата не беше говорила с Мадлен след разговора от предната вечер.

Най-сетне Мадлен заспа и засънува. Сънува един самоуверен благородник, който я гледа развеселен. После сънува Габриел, която крещи, докато я влачат към кладата, но адмиралът безучастно продължава да си яде кървавата патица, която всъщност все още е жива и пляска с крила, докато той впива зъби в гърлото й, а от зеещата му уста и от пробитото гърло кръвта плиска като фонтан. Най-сетне той й извива врата с едно кърваво изхрущяване. Пламъците се плъзгат нагоре към Габриел, а Мадлен вика за помощ и напразно се опитва да си пробие път сред тълпата, докато една червенокоса жена се смее и я сочи с пръст. После отново се появява благородникът и я обгръща с ръце, а тя се взира дълбоко в очите му. Дълго време се гледат така. Но нещо се променя, нещо не е както трябва. Внезапно лицето му се изкривява и става грозно и с едно рязко движение той прерязва гърлото й.