— В много отношения аргументите на еретиците натежават — каза Мадлен. — Критиката им срещу индулгенциите например не е съвсем безпочвена. Има известна логика и в желанието им да направят Свещеното писание разбираемо за всички. Но не знам къде е истината. Въпреки всичко смятам, че хората трябва да имат право да упражняват религията, в която вярват.

— Истината. — Катерина поклати глава. — Бихте искали да знаете къде е истината — в Светата католическа църква или в калвинистката реформация, така ли? Все пак религията е вяра, Мадлен, и затова не би могла да бъде подкрепена с доказателства. Истината като понятие е в най-добрия случай ненужна, в най-лошия се превръща в основа на унищожителен фанатизъм, като този, който в момента разкъсва Франция. От гледната точка на един владетел религията има значение не по силата на истинността си, а доколкото е от полза. Помислете по въпроса, мадмоазел. В какво вярват хората е от второстепенно значение. Но в момента те се държат като престъпници и владетелят трябва да направи нещо, нали така? Вземете „Il Principe“ със себе си и се върнете с отговор, след като го прочетете.


Когато Мадлен се върна в стаята си, там освен Шарлот дьо Флавини имаше още четири дами. За изненада на Мадлен Шарлот я посрещна с усмивка на устните. Но не и в очите.

— Скъпа мадмоазел Мондидие, позволете ми да Ви представя някои от нашите придворни дами.

Мадлен ги поздрави вежливо, но разсеяно. Все още мислеше за разговора с кралицата.

— Мадам Дьо Рец, за мен е чест — промълви тя и направи реверанс, когато Шарлот й представи една достолепна руса жена.

Все пак й се наложи да се концентрира върху присъстващите, защото петте жени сърдечно, но настойчиво я заразпитваха за срещата й с кралицата.

— Надявам се да не ми се обидите, мадмоазел — каза Шарлот дьо Флавини, — но позволете ми да Ви подаря един кринолин за роклята Ви. И ме наричайте Шарлот!

— Много сте мила, Шарлот. Но се опасявам, че никоя от роклите ми не може да побере подобен кринолин.

— Моята камериерка е много умела в шиенето — каза мадам Дьо Рец. — Веднага ще Ви я изпратя, за да Ви вземе мерки и да преправи роклите Ви. Но не ни дръжте повече в напрежение. Какво искаше кралицата от Вас? Много ли е сериозна ситуацията?

Мадлен огледа петте жени. Беше убедена, че зад интереса им стои нещо повече от обикновена дружелюбност и любопитство. Трябваше да узнае мотивите им. Вероятно всички търсеха благоразположението на кралицата и тя трябваше да е подготвена, че са готови да се борят за него с всякакви средства.

— Скъпи дами — каза тя, — в срещата ни нямаше нищо драматично. Кралицата поиска да й почета на глас, за да се отпусне. И когато се умори, ме отпрати.

Шарлот не й повярва. Мадлен видя как червенокосата дама, с която трябваше да дели стая, се опитва да скрие недоверието си зад усмивка. И разбра, че всяка от придворните дами всъщност може да е част от заговора. И че вероятно и те подозират нея в същото.

Седма глава

28 септември 1567 година


На другия ден дворът беше разбуден още по тъмно. Швейцарците бяха пристигнали и всички трябваше да тръгнат към Мо колкото е възможно по-скоро.

Мадлен беше неспокойна. Всичко се случваше твърде бързо, тя все още не беше имала възможност да изпрати съобщение до баща си. Той сигурно с нетърпение чакаше вести след писмото от леля й. Трябваше скоро да му разкаже всичко — за срещата с кралицата и за това, че е приела поканата да стане придворна дама. Той сигурно ще се натъжи, че животът им заедно в семейното имение е приключил. И все пак тя беше сигурна, че баща й ще се радва заради нея.

По времето, когато Мадлен се виждаше тайно с Давид, баща й се беше досетил и беше започнал да говори за деня, в който вече порасналата му дъщеря ще се откъсне от него и ще тръгне да покорява света. Сега това се беше случило.

Животът й вкъщи определено беше приключил. Всъщност тя беше зряла жена много отпреди баща й да се досети за това.

Мадлен имаше нужда да се отърси от безпокойството и затова реши да язди сама от Мо до Париж. И без това местата в каретите бяха недостатъчно. В същото време й беше напълно ясно колко опасна е ситуацията, не искаше да привлича внимание и по този начин да отвлича войниците от истинската им работа. Затова извади дрехите, с които беше пътувала пет дни по-рано на идване от Руан. Вдигна косите си под шапката и остана доволна от вида на ездача в огледалото. После препаса шпагата на кръста си и се усмихна на отражението си с известно притеснение. Наивно ли беше да смята, че ако се стигне до битка, ще се справи?

Часът беше три сутринта на 28 септември, когато свитата се отправи към Париж, ескортирана от швейцарската гвардия. Пътят беше малко над 25 мили, но трябваше да тръгнат рано, защото мнозина щяха да се движат пеша. Като римски легион швейцарците се подредиха в компактен правоъгълник около краля, кралицата майка, придворните дами и багажа им. Този път, понеже не пътуваха тайно, Анри д’Анжу беше поканен в каретата с брат си Шарл, но обиден отказа и предпочете да язди.

Седемнайсетгодишният крал все още не можеше да повярва на сведенията, достигнали до майка му. Но понеже от опит знаеше, че тя винаги има право, последва съвета й да тръгнат към Париж. В същото време дълбоко в себе си изобщо не можеше да допусне, че хората биха посегнали на собствения си крал.

Съмна се и напрежението леко се успокои. Съгледвачите, които бяха пратени напред, досега не бяха забелязали вражески сили, но дисциплинираните швейцарци не разваляха гъстата формация, за разлика от конниците, които яздеха без ред встрани, извън закрилата на гвардейците.

Мадлен се държеше настрани от останалите. Другите ездачи продължаваха да смятат, че тя е един от тях, и нямаше причина това да се променя. Докато излизаха през градските порти на Мо, тя ги огледа с любопитство и се опита да предположи кой кой е. Анри д’Анжу се разпознаваше лесно. Беатрис й го беше показала предния ден и тя трудно би могла да обърка пищно облеченото момче е друг.

Минаваха през гора от могъщи стари дъбове, покрити със златистото и червеникавокафяво одеяние на есента, под тях растяха папрати и пъстри гъби, а габърите и конските кестени бяха натежали от хиляди зрели плодове. А когато минаха покрай гъсталак, отрупан с боровинки, Мадлен не можа да устои и слезе от коня, за да си откъсне няколко.

Излязоха от гората и пред тях се ширнаха плодородни ниви. Платото се простираше далеч на запад, докъдето стигаше погледът, чак до река Марна, която минаваше от дясната им страна, и те продължиха напред през него, като я ползваха за ориентир.

Швейцарците представляваха впечатляваща гледка в бляскавите си брони и огромната гора от успоредни копия, и Мадлен нямаше как да не се възхити от вида им. Но го правеше безмълвно и от разстояние от страх да не разкрият пола й.

— Кавалерия!

Викът беше ясен и пронизителен и Мадлен застина. Беше дадена заповед да спрат. В далечината вляво се забелязваше някаква бързо растяща маса, в която скоро се откроиха конници, а тропотът на галопиращи коне ставаше все по-силен. Швейцарците сгъстиха редиците си и се обърнаха с лица навън.

Сърцето на Мадлен препускаше. Осъзна, че като конник, въоръжен с шпага, от нея се очаква да се бие, ако се наложи. Нямаше друг избор, беше излязла извън защитните колони на гвардейците.

На няколкостотин стъпки пред конвоя спряха и вражеските ездачи.

Кавалерията наброяваше поне шестстотин мъже. В продължение на няколко дълги секунди двете войски останаха застинали една срещу друга. После един ездач се откъсна от групата конници и Мадлен с изумление разпозна благородника, който й беше разрешил да продължи към Шато дьо Монсо.

— Съобщете на краля, че Луи дьо Конде желае да говори с него!

Той се провикна високо и ясно със същия онзи властен и приятен глас от първата им среща и Мадлен неволно се усмихна. Нима това беше самият Луи, принцът на Конде, или този мъж просто предаваше думите му? При всички положения този човек беше враг и момичешкото й увлечение можеше да й струва живота.

Минутите едва се влачеха. Най-сетне един конник си проправи път сред редиците гвардейци и се насочи към чакащия благородник.

— Кралят ще се срещне с Луи дьо Конде, когато той му се яви в качеството си на верен поданик. Разпуснете войската си и кралят с радост ще Ви приеме на аудиенция в Лувъра.

— Докато кралят се възползва от услугите на наемниците си, народът му е длъжен да се защитава. Настояваме да разговаряме с краля веднага!

— Господине — каза кралският пратеник, стиснал в ръка юздите си, — щедрото предложение на краля не подлежи на преговори.

След това той обърна коня си и отново премина през швейцарските редици.

Благородникът също се обърна и се върна при кавалерията си. Там размени няколко думи с един друг мъж. Може би това беше другият водач на хугенотите, адмирал Колини? В такъв случай той беше един от мъжете от „Веселият глиган“. Но Мадлен никъде не виждаше убиеца с кривия нос.

Конде препусна напред пред конницата си, издаде няколко заповеди и извади шпагата си, а Мадлен видя първата редица вражески ездачи да вдигат мускетите си. Останалите извадиха шпаги като водача си. После тръгнаха напред в тръс.

Дворцовите кавалеристи също вече бяха извадили шпагите си, което направи и Мадлен. Врагът приближаваше, но швейцарците оставаха на място като солидна стена.

— Свалете копията! — Заповедта изплющя във въздуха и в същия момент швейцарците като един наведоха остриетата на дългите си копия и четириъгълната им формация заприлича на таралеж с наежени бодли.

— Огън! — Чу се оглушителен гръм, когато редицата мускети произведоха изстрел, и Мадлен видя някои от въоръжените с копия швейцарци да падат. Те бързо бяха заменени от други, а от дворцовите ездачи в страничните линии никой не беше ударен.