— О, любов моя, тогава не можеше да става и дума за надежди, както за него, така и за мен. В онзи миг беше напълно възможно Мариан да е на смъртно легло. Той дори не търсеше надежда или насърчение. Довери ми се съвсем неволно, това беше просто изблик на чувства пред приятел, който може да го успокои, а не молба, отправена към една майка. Въпреки това, след като мина малко време му казах, защото отначало бях много смаяна, че много се надявам тя да оживее и ако това стане, ще бъда много щастлива да помогна с нещо за тяхната женитба. Казвала съм това и след като пристигнахме и имахме щастието да разберем, че тя е вън от опасност, насърчавала съм го с всичко, което зависи от мене. Казвам му, че е необходимо малко време, защото само времето ще оправи всичко — сърцето на Мариан няма да крее вечно по човек като Уилъби. А по-нататък собствените му достойнства ще я спечелят.

— Но ако се съди по настроението на полковника, едва ли думите ти са му вдъхнали оптимизъм.

— Не са. Той мисли, че любовта към Уилъби е пуснала дълбоки корени в сърцето на Мариан и ще е необходимо много време за някаква промяна в чувствата й, а дори и сърцето й да беше свободно, той не вярва, че ще може да привлече вниманието й с нещо — като се има предвид разликата във възрастта и характерите. Тук обаче съвсем не е прав. Това, че е по-възрастен от нея, всъщност е сериозно предимство, защото той има вече твърдо установени принципи и определен характер, а по нрав е точно такъв, че да направи Мариан щастлива. Външният вид и държанието му също говорят в негова полза. Не съм заслепена от собственото си пристрастие и трябва да призная, че не е толкова хубав като Уилъби, но затова пък изражението на лицето му е много по-приветливо. Ако си спомняш, в очите на Уилъби винаги е имало нещо, което никак не ми харесваше.

Елинор не можа да си спомни такова нещо, но майка й не изчака потвърждението и продължи:

— А и държанието, държанието на полковник Брандън не само че винаги ми е било много по-приятно от това на Уилъби, но и от него ясно си личи, че чувствата му към Мариан са много по-силни. Той е толкова тактичен, толкова внимателен към хората, че с непресторената простота на държанието си е много по-близо до нейния истински нрав, отколкото Уилъби със своето оживление, което често бе престорено и ненавременно. Дълбоко вярвам, че дори и Уилъби да се бе оказал толкова прекрасен, а той доказа тъкмо обратното, с него Мариан никога не би била така щастлива, както може да бъде с полковник Брандън.

Тя замълча. Дъщеря й не беше съвсем съгласна с нея, но майката така й не чуваше какво й се казва, затова не можеше да се засегне.

— В Делафорд тя ще е много близо до мене — добави мисис Дашууд, — дори и ако си остана в Бартън. А тъй като селото е голямо, много е вероятно да се намери някоя малка къща или селска хижа наблизо, която да ни устройва не по-зле от сега.

Бедната Елинор! Още един план, според който трябваше да отиде в Делафорд! Но тя имаше силен дух.

— А и състоянието му! Знаеш, че на моята възраст човек не може да не мисли и за тези неща, и въпреки че не знам, нито пък бих искала да знам дали той е богат, сигурна съм, че има добри доходи.

Някой влезе и прекъсна разговора им, което даде на Елинор възможност да се усамоти, за да размисли върху всичко това, да пожелае щастие на своя приятел и, въпреки неохотата, си — да почувства болка за Уилъби.

Глава 46

Болестта на Мариан беше изтощителна, но не бе толкова продължителна, че да забави оздравяването на момичето, а младостта, здравият организъм и присъствието на майка й още повече спомогнаха за гладкото и бързо възстановяване; така само няколко дни след пристигането на мисис Дашууд можеха да преместят Мариан в будоара на мисис Палмър. Там беше поканен да я посети и полковник Брандън по изричната молба на самата Мариан, която бързаше да му благодари, че е довел майка й.

Когато влезе в стаята, Мариан веднага му подаде ръката си, и той бе така силно развълнуван от нейната бледност и променената й външност, както според Елинор, можеше да се развълнува човек само от чувство, много по-силно от обикновено приятелство, а и от съзнанието, че другите знаят за това чувство. По тъгата в очите му и промененото изражение на лицето, с което понякога поглеждаше към сестра й, Елинор отгатна, че през мислите му често преминават болезнени сцени от миналото, предизвикани от все по-явната прилика между Елиза и Мариан — хлътналите очи, бледността на кожата, позата, в която се усещаше немощ, както и топлотата, с която изразяваха своята признателност към него.

Мисис Дашууд бе не по-малко наблюдателна от дъщеря си, но мислите й бяха насочени в съвсем различна посока и тя не виждаше в държанието на полковника нищо друго, освен очевидната и съвсем естествена за случая проява на обзелите го чувства, и тя се мъчеше да убеди сама себе си, че в думите и в отношението на Мариан към него проблясват първите признаци на нещо по-силно от обикновена благодарност.

След още ден-два вече личеше, че силите на Мариан видимо се възвръщат и подтиквана от дъщерите си и от собствените си желания, мисис Дашууд заговори за връщането им в Бартън. От нейните планове зависеха и намеренията на двамата й приятели — мисис Дженингс не можеше да напусне Кливланд по време на престоя им там, а всички останали бяха обединили усилията си да убедят полковник Брандън, че също трябва да чувства това място като свой дом, тъй като присъствието му там е особено необходимо. Мисис Дженингс и полковникът също обединиха усилията си и настояха пред мисис Дашууд да вземе каретата на Брандън за завръщането им, тъй като в нея болното й дете щеше да се чувства по-удобно, а вече съюзените сили на мисис Дашууд и мисис Дженингс (чиято добросърдечност я правеше гостоприемна не само в собствения й дом, но и в къщите на други хора) бяха насочени към удоволствието да бъдат овъзмездени за преживяното с неколкоседмично гостуване на полковника в Бартън.

Най-после дойде денят на раздялата и заминаването. Сбогуването на Мариан със старата дама беше сърдечно и продължително, тъй като момичето искаше да изрази своята искрена признателност, дълбоко уважение и благопожелания, които от все сърце чувстваше, че й дължи, може би и заради тайното усещане, че в миналото е проявявала пренебрежение към мисис Дженингс. Тя се сбогува сърдечно и приятелски с полковник Брандън, след което той я отведе внимателно до каретата и я настани там, като се погрижи момичето да заеме половината пространство. После мисис Дашууд и Елинор се сбогуваха с приятелите си, качиха се на каретата и оставиха другите да си говорят за пътничките и да се измъчват от собствената си скука, докато най-после извикаха мисис Дженингс при файтона й, където можеше да се поразтуши след раздялата с някоя и друга клюка разменена с прислужницата, а полковник Брандън побърза да се сбогува с нея и пое по своя самотен път към Делафорд.



Семейство Дашууд пътуваха два дни и през двата дни Мариан понасяше пътуването без прекомерна умора. И двете й спътнички проявяваха своята дълбока нежност и ревностна загриженост във всичко, което можеше да направи пътуването й по-леко и бяха възнаградени за усилията си със здравия вид на Мариан и с чудесното й настроение. Това настроение особено радваше Елинор. В продължение на много седмици бе гледала как сестра й непрекъснато страда, потисната от разбитото си сърце, без да има нито смелостта да говори за това, нито пък сила, за да го скрие от другите и сега с радост, която никой друг не можеше да усети като нея, виждаше колко е спокойна Мариан. Вероятно тя бе стигнала до тази уравновесеност след задълбочени размисли, и Елинор се надяваше след спокойствието да се върне чувството за удовлетвореност и естествената жизнерадост на момичето.

Все пак, колкото повече наближаваха Бартън и наоколо се виждаха все повече познати места, всяка поляна, всяко дърво събуждаха у Мариан някой болезнен спомен — тя се умълча и се затвори в себе си, извърна лице, за да не я виждат другите, и впи поглед в гледката през прозореца. Елинор не можеше нито да се учудва, нито да я вини за това. Тя помогна на сестра си да слезе от каретата и видя, че Мариан плаче, но беше съвсем естествено събуденото у нея чувство да е много по-крехко от обикновено съжаление, и беше похвално, че Мариан се мъчеше да не натрапва състоянието си на другите. От този момент нататък Елинор често забелязваше как, независимо от посоката на мислите си сестра й се стремеше да се владее. Мариан огледа дневната с поглед, в който се четеше твърдата решимост да не се разнежва и да свикне с вида на всеки предмет, който я свързваше със спомена за Уилъби. Почти не говореше, но и в малкото, което каза, се усещаше желанието й да бъде весела. Понякога от устните й се откъсваше по някоя въздишка, но всеки път Мариан гледаше да я заличи с усмивка. След обяда се опита да посвири. Седна до пианото, но погледът й попадна още отначало върху нотите на една опера, които й беше донесъл Уилъби, в която имаше няколко техни любими дуети, а името й на първата страница беше написано с неговия почерк. Нищо нямаше да излезе от свиренето. Тя поклати глава, прибра нотите, прокара пръсти по клавиатурата и след като се оплака, че пръстите й са много отслабнали, отново затвори пианото, но твърдо заяви, че занапред ще трябва много да се упражнява.

Влошаване в тези ободряващи симптоми нямаше и на следващата сутрин. Тъкмо обратното, почивката беше освежила още повече тялото и мислите й, а във вида и думите й имаше много по-искрено желание за хубаво настроение. Тя с нетърпение очакваше завръщането на Маргарет и с радост предчувстваше как любимото семейство ще се събере отново, казваше, че няма по-голямо щастие от това да бъдат отново заедно и да се занимават с любимите си неща.