Алберто Моравиа - Римлянката

На шестнайсет години бях истинска красавица. Имах лице със съвършен овал, тясно в слепоочията и леко разширяващо се надолу, големи бадемовидни нежни очи, прав нос в изящна линия с челото, голяма уста с красиви месести червени устни и щом се усмихнех, се виждаха равните ми бели зъби. Мама твърдеше, че съм като мадона. Забелязах, че приличам на една киноартистка, на мода по онова време, и си направих прическа като нейната. Мама казваше, че ако лицето ми е хубаво, то тялото ми е сто пъти по-хубаво; фигура като моята, разправяше тя, нямало в цял Рим. Тогава не обръщах внимание на тялото, струваше ми се, че красотата се съсредоточава в лицето, но днес мога да призная, че мама не е грешала. Имах прави и силни крака със закръглени бедра, издължен гръб, широки рамене и тънка талия. Коремът ми винаги е бил закръглен, пъпът почти не се виждаше, толкова бе хлътнал в плътта, но мама го смяташе за преимущество, защото коремът трябвало да е поизпъкнал, а не плосък, както е модерно сега. Бюстът ми беше доста голям, но стегнат и висок, та нямаше нужда да нося сутиен; когато се оплаквах от големината му, мама отвръщаше, че това е ценно качество и че гърдите на днешните жени нищо не стрували. Гола, както установих по-късно, бях едра и закръглена, изваяна като статуя, но облечена имах невзрачен вид и никой не би могъл да си представи как изглеждам всъщност. Всичко зависело, както ми обясни художникът, при когото започнах да позирам, от съотношението на частите.

Мама намери художника — преди да се омъжи и да започне работа като шивачка на ризи, тя е била модел; той й поръчал ризи и тя, спомняйки си за своя някогашен занаят, бе предложила да му позирам. Първия път, когато тръгнах към дома му, мама пожела да ме придружи въпреки възраженията ми, че спокойно мога да отида и сама. Срамувах се не толкова, че за първи път в живота си ще трябва да се съблека пред мъж, колкото от нещата, които предполагах, че тя ще наприказва, за да го убеди да ме вземе на работа. И наистина, след като ми помогна да си изхлузя дрехите през главата и ме накара да застана гола в средата на ателието, мама разпалено заговори: „Я погледнете какви гърди, какви бедра, какви крака!… Къде ще намерите такива гърди, такива бедра и крака като нейните?“ Докато говореше, тя ме опипваше, както правят с животните на пазара, за да привлекат вниманието на купувачите. Художникът се смееше, аз се червях, а и ми беше доста студено, защото бе зима. Но разбирах, че у мама няма никакво лукавство и се гордее с мен, защото тя ме е родила и на нея дължа хубостта си. Навярно той отгатваше чувствата й и се смееше без злоба, добродушно, тъй че аз бързо се окуражих, надмогнах свенливостта си и на пръсти тръгнах към печката да се постопля. Художникът беше около четирийсетгодишен, пълен, весел и кротък на вид. Долових, че не ме разглежда похотливо, а като предмет, и това ме успокои. По-късно, когато ме опозна по-добре, той винаги се отнасяше учтиво и с уважение, вече не като към вещ, а като към човек. Веднага ми стана много симпатичен и сигурно щях да се влюбя в него от благодарност за вежливостта и сърдечността му. Но той винаги се държеше като художник, не като мъж, никога не потърси близостта ми и през цялото време, докато му позирах, отношенията ни си останаха сдържани и любезни както в първия ден.

Щом мама привърши с хвалбите, той, без да продума, тръгна към някакви папки, натрупани на един стол, разлисти ги, извади цветна репродукция, показа й я и с половин уста рече: „Ето дъщеря ти.“ Дръпнах се от печката, за да видя и аз. Изобразяваше гола жена, изтегната на легло, покрито с разкошни завивки. Между диплите на кадифената завеса зад леглото имаше две крилати амурчета. Безспорно си приличахме с голата жена, но по завивките и пръстените на ръцете й се досещах, че тя навярно е кралица или друга важна особа, а аз бях само едно обикновено момиче. Мама отначало не схвана и с недоумение гледаше репродукцията. После сякаш изведнъж откри приликата и въодушевена възкликна:

— Точно така… тя е! Видяхте ли, че съм права? Ами тази коя е?

— Даная — усмихнат отговори художникът.

— Коя Даная?

— Даная е езическо божество.

Мама очакваше да чуе името на действително съществувала личност, обърка се и за да прикрие собственото си смущение, взе да ми обяснява, че съм длъжна да заставам както иска художникът — например легнала като жената от репродукцията, права или седнала, и да стоя неподвижно през цялото време, докато ме рисува. Той през смях подхвърли, че тя разбира повече от него, и мама, поласкана, моментално заразказва, че когато позирала, била известна в цял Рим като един от най-хубавите модели и как после сама непоправимо си навредила, като се омъжила и престанала да работи като модел. Междувременно художникът ме подкани да легна на кушетката в дъното на ателието и едва докосвайки ме със сдържана и отвлечена нежност, бе свил ръцете и краката ми в желаното положение, сякаш вече виждаше как ще ме нарисува. Докато мама продължаваше да приказва, той започна да нахвърля първите щрихи на бяло платно, поставено на статив. Тя забеляза, че погълнат от рисуването, не я слуша, и го попита:

— И по колко ще плащате за час работа на дъщеря ми?

Без да вдига очи от платното, той определи сумата.

Мама грабна дрехите, които бях оставила на стола, хвърли ги в лицето ми и заповяда:

— Хайде, обличай се… по-добре да си вървим.

— Какво те прихваща? — изненадан попита той и престана да рисува.

— Нищо, нищо — отвърна тя, преструвайки се, че бърза много. — Да вървим, Адриана, сума работа ни чака.

— Виж какво, ако имаш някакво предложение, направи го — каза той. — Какви са тези истории?

Тогава мама вдигна голям скандал: развика се, че е луд, щом възнамерява да ми плаща толкова малко, защото аз не съм от онези стари модели, които вече никой не иска, че съм шестнайсетгодишна и за първи път позирам. Когато целѝ да постигне своето, мама винаги крещи и наистина изглежда ядосана. Но аз чудесно я познавам и ми е ясно, че съвсем не е така, в действителност си е напълно спокойна. Вика като жените на пазара, когато някой купувач предложи много ниска цена за стоката им. Повишава тон предимно на учтивите хора, защото съзнава, че накрая от възпитание ще й отстъпят.

И тъй, художникът също отстъпи. Докато тя кряскаше, той се усмихваше и от време на време вдигаше ръка, сякаш я молеше да му даде думата. Най-сетне мама спря за миг да си поеме дъх и той пак я попита колко желае. Тя не отвърна веднага, а неочаквано изкрещя:

— Ще ми се да знам по колко е плащал на модела си художникът, дето е нарисувал картината, която ми показахте?

Той се разсмя.

— Какво общо има? Времената са били други… Сигурно й е подарил шише вино или чифт ръкавици.

Тя се обърка като в началото, когато й обясняваше, че репродукцията изобразява Даная. Мама не долавяше, че художникът леко и незлобливо й се подиграва. Развика се пак и след като го нарече скъперник, запревъзнася красотата ми. После изведнъж смени тона и каза колко пари иска. На свой ред художникът поспори и накрая се споразумяха за сума, почти като онази, която мама беше поискала. Той отиде до една масичка, отвори някакво чекмедже и й плати. Изключително доволна, тя прибра парите, даде ми някакво последно наставление и си тръгна. Художникът отиде да затвори вратата и като се върна при статива, ме попита:

— Майка ти винаги ли крещи така?

— Мама ме обича — отговорих.

— Струва ми се — спокойно отбеляза той и отново се зае с рисунката, — че най-много обича парите.

— Не, не е вярно — отвърнах възбудено. — Най̀ обича мене, но й е мъчно, че съм се родила бедна, и й се иска да печеля добре.

Разказвам подробно случая с художника не само защото в същия ден започнах работа, макар че по-късно щях да я сменя, но и защото държанието на мама красноречиво разкриваше нейния характер и чувствата, които питаеше към мене.

Щом часът за позиране изтече, отидох в млечния бар, където имахме среща с мама. Тя ме попита как е минало и ме накара дословно да й предам всички разговори, които художникът, по-скоро мълчалив мъж, бе водил с мене по време на сеанса. В заключение каза, че трябва да внимавам, вероятно той нямал лоши помисли, но мнозина приемали моделите на работа с намерение да ги направят свои любовници. Аз на всяка цена трябвало да отхвърлям предложенията им.

— До един са голтаци — обясни ми тя — и от тях нищо не може да се очаква. Ти, с твоята красота, можеш да се надяваш на нещо по-добро, далеч по-добро.

За първи път разговаряше така с мене. Говореше убедено като човек, който изрича отдавна премислени неща.

— Какво искаш да кажеш? — смаях се аз.

Отговори ми малко неясно.

— Това са хора щедри на думи, но без пукнат грош… Хубаво момиче като тебе трябва да се движи с господа.

— Какви господа?… Не познавам никакви господа.

Изгледа ме и още по-неясно добави:

— Засега ще работиш като модел, после ще видим… От нищо нещо.

Изразът на лицето й, разсъдлив и алчен, почти ме изплаши. През онзи ден не я разпитвах повече.

Но съветите й бяха излишни, защото тогава, макар и съвсем млада, бях много сериозна. Освен споменатия художник намерих и други и твърде скоро станах известна в кръга на ателиетата. Трябва да кажа, че, общо взето, художниците бяха достатъчно тактични и почтителни, макар че някои от тях не криеха намеренията си. Отблъсвах ги тъй категорично, че не след дълго си създадох име на вкисната пуританка. Споменах, че бяха почтителни, предполагам, дължеше се най-вече на факта, че нямаха за цел да ме ухажват, а да ме скицират и рисуват, поради което не ме гледаха като мъже, а като артисти, така както се гледа стол или друг предмет. Дотолкова бяха свикнали с моделите, че голото ми, младо и дръзко тяло им правеше слабо впечатление, както впрочем става и с лекарите. Но приятелите им често ме поставяха в неудобно положение. Влизаха и подхващаха разговор с художника и аз много скоро забелязвах, че колкото и да се стараеха да се показват безразлични, не успяваха да откъснат очи от тялото ми. Някои бяха по-дръзки и умишлено се разхождаха из ателието, за да ме огледат хубавичко от всички страни. Погледите им и мъглявите намеци на мама пробудиха кокетството ми и спомогнаха да осъзная красотата си и облагите, които бих могла да извлека от нея. Постепенно не само свикнах с нетактичността на посетителите, но дори започнах да изпитвам задоволство от смущението им и известно разочарование, ако откриех, че действително са равнодушни. Неусетно, благодарение на суетата, започнах да разсъждавам както искаше мама — че стига да пожелая, мога да си уредя живота, като се възползвам от красотата си.