Джизела беше най-близката ми приятелка, Джино — моят годеник; сега ги преценявам обективно, но тогава бях напълно неспособна да разбера що за хора са. Споменах, че считах Джино за съвършен, навярно съм съзнавала и недостатъците на Джизела, но й приписвах голямо сърце, имайки предвид загрижеността й за съдбата ми, и отдавах намерението й да ме поквари на криворазбрана представа за доброто. И тъй, не без вълнение ги представих един на друг и в наивността си желаех да се сприятелят. Срещнахме се в един млечен бар. Джизела през цялото време мълча, изпълнена с неприязън. Останах с впечатление обаче, че Джино възнамеряваше да я спечели, защото, както винаги, насочи разговора към вилата, като се впусна да превъзнася богатствата на господарите си, с надеждата, че ще смае Джизела и скромното му положение ще остане незабелязано. Но тя не омекна и запази недружелюбния тон. После, не помня по какъв повод, му подхвърли:

— Имате късмет, че сте намерили Адриана.

— Защо? — изненадан попита Джино.

— Защото шофьорите обикновено се женят за слугини.

Видях как Джино си сменя цвета, но той не беше от хората, които се оставят да ги хванат натясно.

— Вярно, вярно — изрече тихо с израз на човек, който за първи път съглежда нещо очевидно, което досега му е убягвало. — Предишният шофьор наистина се ожени за готвачката, разбира се, защо не?… Би трябвало и аз да направя същото. Шофьорите се женят за слугини, а слугините — за шофьори. Виж ти, как не съм се замислил по-рано? Обаче — добави нехайно — по-скоро бих предпочел Адриана да работи като миячка на чинии, отколкото като модел, макар че — той вдигна ръка, за да пресече възраженията на Джизела — професията сама по себе си… Право да си кажа, не мога да се примиря с работата й да се съблича пред мъже и най-вече с това, че там се завързват някои познанства и приятелства, които…

Той поклати глава и сви устни. Сетне й поднесе пакета с цигари:

— Пушите ли?

Тя не съобрази веднага какво да отговори и само отказа цигарата. След малко си погледна часовника и се обърна към мене:

— Адриана, трябва да тръгваме. Късно е.

Действително беше късно, сбогувахме се с Джино и излязохме от млечния бар. На улицата Джизела ми рече:

— Готвиш се да направиш страхотна глупост. Аз никога не бих се омъжила за такъв.

— Не ти ли харесва? — попитах разтревожена.

— Никак. Беше ми казала, че е висок, а той е, кажи-речи, по-нисък от тебе. Погледът му е неискрен, никога не гледа право в очите, говори превзето и отдалече се разбира, че едно мисли, а друго приказва… И на всичкото отгоре работи като шофьор.

— Но аз го обичам — възразих.

— Да, но той не те обича — спокойно отвърна тя — и ще видиш, че някой ден ще те зареже.

Бях поразена не само от увереността, но и от сходството на нейното предсказание с маминото. Днес мога да призная, че едва за час, а не в продължение на месеци като мене, благодарение на ненавистта си към Джино Джизела разбра много по-добре нрава му. От своя страна той се изказа неодобрително по неин адрес и признавам, че впоследствие неговото мнение се оказа донякъде вярно. Всъщност моята неопитност и обичта, която изпитвах към двамата, замъгляваха преценката ми и е безспорно, че почти винаги излизат прави онези, които вещаят злина.

— На такива като Джизела — рече ми Джино — в нашето село казват „добра жена“.

По лицето ми се изписа недоумение. Той поясни:

— Уличница. Характерът и маниерите й са такива. Високомерна е, защото се облича хубаво, но откъде има дрехите?

— Годеникът й ги подарява.

— Годеници за по една вечер. А сега слушай: или аз, или тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ще правиш каквото си решиш, но ако смяташ да се срещаш с нея, ще трябва да се откажеш от срещите с мене. Или аз, или тя.

Помъчих се да го разубедя, но не успях. Естествено, той беше обиден от пренебрежителното отношение на Джизела, но възмущението и антипатията му сигурно се дължаха и на неизменната му вярност към ролята на годеник, която го беше подтикнала да помогне при покупките и приготовленията за сватбата. Както винаги, Джино беше безупречен в засвидетелстването на чувства, които не изпитва.

— Моята годеница не бива да се среща с разни пропаднали жени — повтаряше непреклонно.

Накрая, пак поради преследващия ме страх, че сватбата ни ще се осуети, му обещах да не се срещам с Джизела, макар в сърцето си да знаех, че няма да удържа обещанието си, и то не само защото бе невъзможно — с нея позирахме по едно и също време в едно и също ателие.

Оттогава започнах да се виждам с Джизела без знанието на Джино. Когато бяхме заедно, тя използваше всяка възможност да намеква с ирония и пренебрежение за годежа ми. Бях сглупила да й призная немалко неща за моята връзка с Джино и тя си служеше точно с тях, за да ме уязвява и да се подиграва на настоящия и бъдещия ми живот. Приятелят й Рикардо, който, изглежда, не правеше никаква разлика между нас и считаше и двете ни за леки и недостойни за уважение момичета, с удоволствие се включи в играта и насърчаваше насмешките и намеците й. Но добродушно и глуповато, защото, както споменах, не беше нито умен, нито злобен. За него годежът ми беше повод за шеговит разговор, колкото да се убие времето. Ала Джизела, за която моята порядъчност бе като трън в очите, целеше да стана като нея, за да нямам никакво право да я упреквам, влагаше много усилия и язвителност и всячески се стремеше да ме огорчи и унизи.

Засягаше ме най-често на слабото място — дрехите. Казваше: „Днес наистина се срамувам да ходя с тебе“. Или: „Рикардо никога няма да ми разреши да изляза с такова нещо на гърба. Нали, Рикардо? Любовта, мила моя, личи по тези неща“. Имах глупостта винаги да се хващам на грубите й уловки, горещях се, защитавах Джино и с все по-отслабваща убеденост, облеклото си. Накрая, почервеняла и със сълзи на очи, пак претърпявах поражение. Веднъж от жалост Рикардо предложи.

— Днес ще направя подарък на Адриана. Да вървим, искам да ти купя чанта.

Джизела яростно се противопостави:

— Не, не, никакви подаръци. Тя си има Джино, нека той да й купи.

Рикардо, който направи предложението от съжаление, без да си представя какво удоволствие щеше да ми достави подаръкът му, моментално се отказа, а аз напук още същия следобед отидох и с мои пари си купих чанта. На следващия ден им се представих с чантата под ръка, заявявайки им, че Джино ми я е подарил. Това беше единствената победа, която удържах в тази малка срамна война. И тя ми излезе солена, защото чантата беше скъпа и похарчих много пари.

Когато Джизела реши, че благодарение на иронизирането, обидите и поученията й съм достатъчно разколебана, ме повика и каза, че иска да ми предложи нещо.

— Но ти — добави — ме остави да говоря докрай и недей, както винаги, да отказваш, преди да си чула всичко.

— Говори — отвърнах.

— Знаеш, че те обичам — започна тя, — ти си ми като сестра, дето се вика. С красотата си можеш да имаш каквото си поискаш. Никак не ми е приятно да те гледам, че ходиш лошо облечена и приличаш на просякиня. Слушай сега — тя замълча и тържествуващо ме погледна, — познавам един изключително фин, изискан и сериозен господин, който те е виждал и много се интересува от тебе. Женен е, но семейството му е в провинцията. Голяма клечка е — прибави тя, снишавайки глас — в полицията. Ако решиш да се запознаеш с него, ще ти го представя. Както ти казах, той е много фин и сериозен човек и с него можеш да си сигурна, че никой нищо няма да разбере. Освен това е крайно зает и ще го виждаш два-три пъти месечно. Той няма нищо против, щом ти е приятно, да продължаваш с Джино, дори да се омъжиш за него, но в замяна ще има грижата да ти осигури по-добър живот от сегашния… Какво ще кажеш?

— Казвам — рязко отвърнах, — че много му благодаря, но не мога да приема.

— Защо? — искрено учудена възкликна тя.

— Защо ли… Обичам Джино и ако приема, повече няма да мога да го погледна в очите.

— Е, нали ти казвам, че Джино няма да разбере нищо.

— Точно затова.

— Като си помисля — поде тя, сякаш разсъждаваше гласно — какво ли щях да отвърна, ако преди време някой ми направеше подобно предложение? Ти как смяташ?

— Не, не… не приемам.

— Ти си глупачка! — разочаровано каза Джизела. — Ето какво значи човек да бяга от късмета си.

Наговори ми още куп неща от този род, на които аз все възразявах, после, крайно недоволна, тя си тръгна.

С въодушевление бях отхвърлила предложението й, без да преценя стойността му. Но после, когато останах сама, почти съжалявах, защото може би Джизела бе права, че това е единствената ми възможност да постигна всичко, от което отчаяно се нуждаех. Но веднага отблъснах тази мисъл и още по-здраво се вкопчих в мечтата си да се омъжа и да живея порядъчно, макар и не охолно. Жертвата, която ми се струваше, че съм направила, ме задължаваше по-силно от преди на всяка цена да си създам семейство.

И все пак не устоях на суетния си порив и споделих с мама предложението на Джизела. Мислех, че ще й доставя двойно удоволствие: знаех, че тя страшно се гордее с красотата ми и същевременно държи на своето — предложението ласкаеше гордостта й и потвърждаваше правотата на нейните разбирания. Вълнението, което разказът ми предизвика у нея, ме изненада. Очите й алчно светнаха и лицето й се зачерви.