Междувременно стигнахме до площада, слязохме от колата и под великолепното меко ноемврийско слънце тръгнахме на разходка по централния булевард сред неделната тълпа. Сериозен, дори навъсен, Астарита не се откъсваше и за секунда от мене, вървеше с вдървена глава над високата колосана яка, с ръка в джоба, отпуснал нехайно другата. По-скоро изглеждаше, че ме охранява, отколкото съпровожда. Джизела високо се смееше и шегуваше с Рикардо и немалко хора се обръщаха и ни оглеждаха. Влязохме в някаква сладкарница и прави изпихме по един вермут. Изведнъж дочух, че Астарита бълва през зъби някакви закани и попитах какво е станало.

— Онзи тъпак на входа ви гледа нахално — яростно отвърна той.

Обърнах се и видях слаб рус младеж, застанал пред сладкарницата, който наистина ме наблюдаваше.

— Какво лошо има? — весело запитах. — Гледа ме… Е, и?

— Способен съм да ида и да му разбия физиономията.

— Само да го направите — троснах се аз, — повече няма да ви погледна и да ви проговоря. Нямате право да предприемате нищо. Не сте ми никакъв.

Той нищо не каза, отиде до касата и плати вермута. Излязохме навън и продължихме да се разхождаме по булеварда. Слънцето, глъчката, човешкият поток и лъхащите на здраве червендалести провинциални лица ме развеселиха. Стигнахме до отдалечено площадче в дъното на една пряка на булеварда и аз спонтанно възкликнах:

— Ако имам хубава къщичка като онази там — посочих им малка семпла двуетажна къща зад църквата, — щях да съм изключително доволна, че живея тук.

— За бога! — възкликна Джизела. — Да живея в провинцията, и при това във Витербо! Не, ако ще да ме позлатят!

— Доста бързо ще ти омръзне, Адриана — допълни Рикардо, — който е свикнал с Рим, няма да издържи в провинцията.

— Грешите — възразих, — с удоволствие ще живея тук с мъж, който ме обича. Четири чисти стаи, навес от виещи се растения, четири прозореца… не искам повече.

Говорех искрено, защото си представях, че съм там с Джино. Обърнах се към Астарита и добавих:

— Вие какво ще кажете?

— Бих живял тук с вас — с половин уста рече той, като се стараеше другите да не го чуят.

— Твоят недостатък, Адриана, е — каза Джизела, — че си много непретенциозна. Който иска от живота малко, нищо не получава.

— Но аз не искам нищо.

— Да се ожениш за Джино обаче искаш — възрази Рикардо.

— А, това — да.

Стана късно, булевардът обезлюдяваше и влязохме в ресторанта. Партерът бе препълнен предимно със селяни, дошли за неделния пазар във Витербо. Джизела сбърчи нос, заявявайки, че вонята ще я задуши, и попита собственика има ли възможност да обядваме на втория етаж. Той отговори положително, тръгна пред нас по дървената стълбичка и ни въведе в дълга тясна стая с един-единствен прозорец, който гледаше към някаква уличка. Вдигна щорите, затвори прозореца и сложи покривка на голямата селска маса, която заемаше значителна част от помещението. Помня, че стените бяха облепени с разпокъсани стари и избелели хартиени тапети, с десен на цветя и птици, и освен масата имаше само малък остъклен бюфет, пълен с чинии.

През това време Джизела обикаляше наоколо, разглеждаше всичко, даже надзърна през прозореца към уличката. Накрая бутна една врата, която вероятно водеше към съседната стая, и след като надникна вътре, със свойствената си престорена непринуденост попита собственика какво е предназначението й.

— Спалня — отвърна той. — Ако някой иска да си почине след обеда.

— Ще си починем, нали, Джизела? — глупаво се ухили Рикардо.

Тя се престори, че не чува, и след като повторно огледа спалнята, внимателно притвори вратата. Малката интимна трапезария ме очарова и не се замислих за незатворената врата и за заговорническото споглеждане между Джизела и Астарита, което не ми убягна. Седнахме на масата и както бях обещала, се настаних до Астарита, но той като че ли не забеляза, толкова умислен изглеждаше, сякаш бе изгубил способността да разговаря. След малко собственикът влезе с ордьоврите и виното, бях прегладняла и лакомията, с която се нахвърлих на храната, разсмя останалите. Джизела се възползва от случая, за да поднови обичайните си подигравки:

— Яж, яж. С Джино никога няма да ядеш нито тъй много, нито тъй вкусно.

— Защо? Той ще печели.

— Да, и всеки ден ще ядете фасул.

— И фасулът е вкусен — засмя се Рикардо, — незабавно ще си поръчам една порция.

— Ти си глупачка, Адриана — продължи Джизела, — имаш нужда от състоятелен, сериозен и порядъчен мъж, който да се грижи за тебе и да не ти липсва нищо, да извлечеш полза от красотата си, а вместо това си се хванала с някакъв си Джино.

Упорито мълчах и с наведена глава се хранех. Рикардо през смях се обади:

— На мястото на Адриана аз не бих се отказал от нищо: нито от Джино, като се е видяло, че толкова й харесва, нито от сериозния мъж. Бих взел и двамата… И може би Джино няма да има нищо против.

— Не — бързо казах. — Само да разбере, че днес съм била на екскурзия с вас, ще развали годежа.

— Защо? — сърдито попита Джизела.

— Защото е против нашите срещи.

— Гадна свиня, дрипльо, тъпак! — ядно рече тя. — Ще ми се наистина да опитам — да ида и да му кажа: „Адриана се среща с мене, днес цял ден бяхме заедно. Хайде сега, ако обичаш, развали годежа“.

— Не, недей! — помолих я изплашена. — Не прави това.

— За тебе ще е истинско щастие.

— Добре, но не го прави — повторно помолих, — ако ме обичаш, няма да го направиш.

Докато говорехме, Астарита не обелваше дума и почти не докосваше яденето. Гледаше ме вторачено с напрегнатия си, тежък и отчаян поглед, който много ме смущаваше. Искаше ми се да му кажа да не ме гледа така, но се боях от подигравките на Джизела и Рикардо. По същата причина нямах смелост да му се противопоставя, когато той, възползвайки се от момента, в който опрях лявата си ръка на стола, я взе в своята и я притисна силно, като ме принуди да се храня само с дясната. Сгреших, защото Джизела през смях извика:

— На думи голяма вярност към Джино, но на дела… Какво си мислиш, че не ви виждам как си стискате ръцете под масата ли?

Почервенях от срам и се помъчих да си дръпна ръката. Астарита обаче я задържа. Рикардо се намеси:

— Остави ги. Какво толкова правят? Държат си ръцете… Е, добре, и ние ще направим същото.

— Пошегувах се — отвърна Джизела. — Напротив, доволна съм.

След като изядохме макароните, дълго чакахме второто ястие. Джизела и Рикардо непрекъснато се смееха, шегуваха се с мен, пиеха и ме подканяха да им правя компания. Червеното вино беше хубаво, но много силно и бързо ми завъртя главата. Приятният му резлив вкус ми се нравеше и замаяна си мислех, че изобщо не съм пияна и мога да пия до безкрай. Сериозен и мрачен, Астарита здраво стискаше ръката ми, но аз вече не се съпротивлявах и реших, че мога да му позволя да я подържи. Над вратата на трапезарията бе закачена картина, изобразяваща обкичен с рози балкон, на който мъж и жена, облечени по модата отпреди петдесет години, се прегръщаха по особен начи. Джизела я съгледа и заяви, че не й било ясно как щели да успеят да се целунат в тази поза.

— Дай да опитаме — предложи тя на Рикардо, — да видим ще можем ли да ги имитираме.

Смеейки се, Рикардо застана като мъжа. През смях Джизела го последва, опря се на масата и зае позата на жената от картината, облегната на перилата на отрупания с цветя балкон. С голямо усилие успяха да доближат устни и почти мигновено изгубиха равновесие и едва не паднаха върху масата. Възбудена от играта, Джизела извика:

— Сега е ваш ред!

— Защо? — попитах разтревожена. — Ние какво общо имаме?

— Хайде, опитайте!

Усетих, че Астарита ме прегърна през талията, и понечих да се освободя.

— Не искам — възпротивих се.

— Ох, че си досадна! — викна Джизела. — Това е само игра!

— Не съм съгласна!

Рикардо се смееше и на свой ред подстрекаваше Астарита да ме целуне:

— Астарита, ако не я целунеш, няма да те погледна повече!

Сериозността на Астарита почти ме плашеше, беше ясно, че изобщо не го приема като игра.

— Я ме оставете! — ядосах се аз и се обърнах с лице към него.

Той ме изгледа, погледна въпросително към Джизела, сякаш очакваше насърчение от нея.

— Смелост, Астарита! — окуражи го тя.

Джизела изглеждаше дори по-настървена от него, и то, както смътно усещах, някак жестоко и безмилостно.

Астарита още по-здраво ме сграбчи през кръста и ме притегли към себе си, вече не ставаше дума за игра, той държеше на всяка цена да ме целуне. Безмълвно се мъчех да се откопча, но той беше много по-силен и колкото и да опирах ръце в гърдите му, виждах как лека-полека лицето му се приближава до моето. Навярно нямаше да успее, ако Джизела не беше му се притекла на помощ. Изведнъж, с пронизителен ликуващ вик тя скочи, изтича зад гърба ми, хвана ми ръцете и ги издърпа назад. Не виждах лицето й, но по тона и по начина, по който забиваше нокти в плътта ми, разбирах колко е настървена — смееше се възбудено, злорадо и с треперещ глас повтаряше: